Госпожо Караянчева…
Първо – избрали сме клетото ви правителство за да прави пътища и метро. Въобще не ми обяснявайте как трябва да съм ви благодарен, че вършите нещо, при това некачествено, защото аз и ние ви плащаме заплатите.
Второ – не ми се карайте. Не ме плашете. Писна ми от тоя заплашителен тон и хич не ми дреме, че сте председател на НС. Ама хич. Днес сте, утре сте история, а след няколко дни едва ли някой ще си спомни за вас. Така, че ТИХО!!!
И трето – ще ходя пеша когато си поискам. Но хайде вие тръгнете пеша. Примерно – да се разходите вечер около парламента. Хайде, аз ще дойда да ходим заедно да ви видя колко сте смела там?
И последно.
Писна ми от вас.
Ама до смърт, до кръв ми писна.
Писна ми да ми се карате, писна ми да ми обяснявате, как трябва всяка вечер да целувам снимките на наглите ви интерфейси и да ви благодаря, че съм жив.
Писна ми и подозирам, при това не без основание, че на всички им е писнало вече.
Не сте страшни.
Не ме страхувате, като кудкудякате пред микрофоните.
Спрете се за малко.
Наистина, сериозно ви говоря.
Спрете се и се смирете, защото пътя, по който сте тръгнали ще ни доведе до нова 1997. Не заплашвам, просто наблюдавам и помня.
Не вярвам да искате това, госпожо Караянчева.
А иначе аз пеша ходя из Младост.
А вие без охрана правите ли го?

Коментар на Венци Мицов