Нямаме време! Трябва да се вземат адекватни и решителни мерки, за да покажем, че има държавност и тази държавност е на място.” С този драматичен призив завърши изявлението на президента Румен Радев след Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС), свикан заради корупцията по върховете на властта. От всичко останало, което каза, ясно се видя, че всъщност той е човекът, който губи време – и своето, и това на гражданите, с бездействието си по проблема, за който говори непрестанно от самото начало на мандата си.

Защото това е всичко, което държавният глава прави по въпроса – говори. При това едни и същи неща, а отгоре на всичко в повтарящ се формат – заседанията на КСНС, от които никога не произлиза нищо. Неслучайно, на тръгване от последния съвет, управляващите разправяха, че проектът за общо становище, предложен им от Радев, до голяма степен повтарял дословно документа, който беше приет на заседание на КСНС през 2017 г. Някой ще каже – какво друго да направи президентът, освен да повтаря едно и също, след като никога нищо не се променя?! Би могъл да пробва нещо ново. Например активно да потърси подкрепата на гражданите, на които отдавна им е прекипяло от всевъзможните машинации и схеми на управляващата клика. А не да отправя безсмислени апели към същата тази клика сама да се „прочисти”.

Радев винаги си придава вид сякаш се опира и разчита на обикновените българи,

от чието име претендира да говори. И не пропуска повод да ги призове да бъдат дейни спрямо всичко, което прави непоносим живота в България, особено корупцията. Така направи и след последния КСНС: „Искам да призова българите към нетърпимост и непримиримост към всички прояви на корупция и към бездействието на държавните институции”. Добре, а в какво трябва да се изразява тази непримиримост? Да се организират всенародни демонстрации срещу политическата корупция? Да се протестира пред централата на ГЕРБ, докато зам.-шефът на партията Цветан Цветанов не се оттегли от политиката? Да се поиска от парламента да разтури очевидно неефективната срещу корупцията и опасна за гражданските свободи държавна антикорупционна комисия (КПКОНПИ)? Какво, в крайна сметка, очаква президентът от българските граждани?

Ето какво: „Ясно заявих, че ако българите искат да имат достоен живот, трябва да възпитат своите политици да живеят само от заплата”. И как да ги превъзпитаме? „За да стане това, са нужни решителни и безкомпромисни действия по разкриване и разследване на корупцията, по проверка на съответствие на доходите, по отнемане на незаконно придобитото имущество и по наказателно преследване и ефективни присъди.” Е, пределно ясно е, че обикновените българи не могат да проверяват доходите и имотите на политиците, още по-малко да им ги отнемат, освен ако не се върнем към режима на „народната демокрация” след 9 септември 1944 г. Очевидно е, че президентът има предвид да се задействат упълномощените за такава дейност институции. Ето къде обаче логиката му се къса: Радев каза още, че държавата като цяло и КПКОНПИ в частност не си вършат работата. Затова и предложи да се приеме изцяло нов антикорупционен закон, да се създаде парламентарна анкетна комисия, която да анализира дейността на КПКОНПИ и да предложи кадрови и организационни промени, а фактите по аферата „Апартаментгейт” да се подложат на пълна проверка от оторизираните органи и след това да бъдат публично огласени. Иначе казано, президентът Радев иска от управляващите, които контролират парламента (особено при отсъствието на БСП), а в значителна степен и останалите държавни институции, да се проверят сами, а паралелно с това да променят и законодателството, и кадровия състав на антикорупционната комисия.

Сериозно ли президентът очаква, че от това ще произлезе нещо? Не усеща ли въобще абсурда на това, което предлага? Нали самият той винаги повтаря, че КПКОНПИ, прокуратурата, МВР и спецслужбите отбягват периметъра на властта. А сега, както говореше и в началото на годината, иска от същите тези органи, контролирани от същата тази власт, да преборят и корупцията, че и самите себе си. Как въобще смята, че това може да се получи?

Освен ако цялата му реторика, колкото и объркана да звучи, цели едно – да получи възможност за кадрово влияние в КПКОНПИ. Когато приеха антикорупционния закон, герберите се бяха погрижили да го изработят така, че комисията да бъде напълно в техни ръце. Председателят й се избира от парламента, където мнозинството се държи от партията на Бойко Борисов. А зам.-председателите и членовете й се гласуват от депутатите по предложение на нейния председател. Простичко казано, комисията принадлежи тялом и духом на ГЕРБ и това ще бъде така, докато партията контролира Народното събрание.

След КСНС Радев наблегна, че има

„нарушаване на институционалния баланс при назначаване

на ръководството на антикорупционната комисия”. Това означава, че и други институции трябва да получат правото да номинират комисари в КПКОНПИ. Очевидно, има предвид себе си. Същото веднага надуши и Бойко Борисов. „Обаче къде всъщност е заровено кучето, както казват – да има нов закон за КОНПИ и шефът да се назначава от президента!”, обяви премиерът на извънреден брифинг след КСНС. И веднага даде да се разбере, че нов закон няма да има. Комисията е удобна на управляващите във вида, в който е сега, и те едва ли ще се откажат от нея. Най-много да сменят ръководството, за което вече има индикации – внесените от ГЕРБ и ДПС промени в закона, с които се дава възможност и на бивши шефове от МВР и службите да оглавят КПКОНПИ. Изглежда, ще си търсят нов Пламен Георгиев (този път без тераса и сауна). От такива управляващи няма какво друго да очакваме.

Но президентът не беше избран от 2 милиона български граждани,

за да се бори за допълнителни квоти в разните държавни комисии

Избирателите му очакваха от него да посочи алтернативен за страната път на развитие, колкото и нереалистично да е това. Но Радев непрекъснато оставя впечатлението, че е заинтригуван преди всичко от политическата игра, а призивите му към гражданите са реторически фигури, изпразнени от съдържание. Тотално сбърканата му аргументация на КСНС и претенциите му към кадруването в органа затвърждават тази представа. Това е загуба не само за него като политик, но и преди всичко за онези граждани, които гласуваха за него на преки избори, търсейки свой потенциален съюзник срещу партиите във властта. Очевидно той няма да бъде такъв. Ако не е, тогава защо му е втори мандат?