Направо е невероятно, но през 2020-та Еднокнижния (както навремето го наричаше Нойзи) оцеля. И то, оцеля при абсолютно безпрецедентен в разнообразието си натиск. То не бяха записи, то не бяха кюлчета, пачки, пистолети и чекмеджета, то не беше пандемия и разпадаща се здравна система, то не бяха протести, полицейско насилие и отворени писма, то не беше Васил Божков, то не беше Барселона и Мис Бикини, то не беше Цветан Цветанов, то не беше външен натиск, а най-вероятно пропускам и много от нещата, които биха свалили от власт всеки един премиер, във всяка една нормална държава. Но, Борисов оцеля.

Означава ли това безпрецедентно оцеляване, ча начело на държата ни стои непоколебим титан, способен да се справи с какви ли не предизвикателства? Означава ли то, че ние като нация не разполагаме с нищо по-добро, което да ни управлява? И означава ли това оцеляване, че Борисов е незаменим?

Оцеляването на Борисов по никакъв начин не беше героично, той оцеля така, както оцеляват плевелите и някои болести – загнездват се и няма изкореняване. Борисов оцеля грозно: с раздаване на пари, криейки се зад собствените си внучета и избягвайки парламента, както и центъра на София. Оцеля не като държавник, а като шумкар.

Най-важното: Борисов оцеля в контекст. И това е зададеният от самия него и управлението му контекст. Борисов оцеля като лидер на една нация, която в резултат на зловредното му въздействие вече десет години губи своите етични, нравствени, социални и морални ориентири.

Ако имаше морал, Борисов щеше да подаде оставка. Но, той няма. Ако към днешна дата ние, като нация, имахме по-висок базов морал, щяхме да сме го свалили от власт и да сме го запратили в миналото.

Една от най-големите щети, които Борисов нанесе (прави го по време на цялото си управление, но през последната година беше особено агресивен в това поле) е върху колективната ни ценностна система. Нейното ремонтиране и възстановяване ще бъде много по-трудно от това да асфалтираш път, или пък да нахвърляш едни тръби и да им викаш „интерконектор“.

Борисов удивително ми напомня на Царя от „Цар Плъх“ на Джеймс Клавел. В един извратен свят, свят на военнопленници, в който болестите върлуват и човешкото достойноство е в клоаката, а отвсякъде вони на опасност и безнадеждност, Царя е Цар. Но, когато войната свърши и нормалността се зададе зад ъгъла, Царя е нищо – той отново е онова просто момче от американската Банкя, от когото вече всеки извръща поглед. И никакъв герой от войната не е. Нищо, че и той е бил военнопленник.

Мартин Димитров, „Фейсбук“