Последните седмици се разразиха скандалите Апартаментгейт и Къщи за тъщи. Първият разкри, че хора на властови позиции са се сдобили с луксозни имоти при спорни условия. Вторият разкри масова злоупотреба с еврофондове и ширеща се корупция в Държавен фонд „Земеделие“ и Министерството на земеделието.

Вълните на недоволство, които скандалите предизвикаха в средностатистическия българин, са разбираеми. Те обаче са насочени само към последствията от истинския проблем, който води до масово недоверие на хората в институциите и липса на устойчив икономически подем в държавата.

Икономическото неравенство в капиталистическа система е полезно, защото е стимул за креативните хора да заложат на нови идеи и да превърнат луксозните стоки във всекидневни такива. Българите все повече го осъзнават. Броят на малките и средните бизнеси расте. Все повече наши сънародници се възползват от възможностите, които свободният пазар им предоставя, и започват свои собствени начинания. Редица български фирми вече се конкурират с чуждестранни такива и се разширяват и извън границите на страната ни, създавайки хиляди работни места в рамките на процеса.

Средностатистическият българин обаче остава мним към богатството и имотните придобивки, така е. Или поне така изглежда. Но към самите тях ли е насочен гневът му или обяснението е друго?

Често като причина за тази мнимост се цитира носталгията по комунизма и поне привидното равенство, което е царяло тогава. По времето на режима номенклатурчиците умело прикриват своя значително по-висок жизнен стандарт и придобитите на гърба на хората богатства от обикновените труженици.

След падането на комунизма това укриване обаче става все по-трудно и дори ненужно. Новосъздадените „капиталисти“ започват да демонстрират жизнения си стандарт пред очите на измъчения и беден средностатистически българин. Така той започва да свързва краха на илюзията за равенство с приватизацията, демократизацията и пазарната икономика.

Това, което обаче се пропуска в случая е, че всъщност са гневни не защото някой има по-висок жизнен стандарт, а защото той не е дошъл по естествен начин. Българите не са гневни на пазарната икономика, а на възпрепятствалите нормалното ѝ развитие остатъци от комунистическия режим. След 1989 г. няма класическо първоначално натрупване на капитал и много от предприятията попадат в ръцете на точно същите номенклатурчици, които са издевателствали над народа и преди това. Повечето от тях успяват да заграбят допълнително преди падането си от власт и да легитимират придобивките си след това. Докато в Западна Европа процесът на натрупване на капитал се е случил постепенно и естествено, в България капиталът се оказва в ръцете на определена прослойка хора.

И докато на Запад неравенството и сравняването на жизнения стандарт между различните хора е двигател за креативност, амбиция, икономически растеж и развитие, то в България води до дълбоко вкоренена мнимост и чувство на безпомощност. Подозрение, че всеки човек с малко повече натрупан капитал е измамил и заграбил. Това, от своя страна, поражда чувство на отчаяние – че няма как сам човек да постигне нещо, ако биографията му не му позволява, както и чувство на дълбок гняв на българина към институциите, бизнеса и икономическия елит на нацията.

Това чувство все още е повсеместно, защото възстановяването на осакатените от режима институции, политически и обществен живот и пазарни отношения в страната все още продължава. Затова и скандали като Апартаментгейт и Къщи за тъщи предизвикват такъв широк отзвук в обществото, а и съществуват на първо място.

Проблемът за средностатистическия българин не е, че някой политик е имотен. Проблемът е в съмнението как точно въпросният се е сдобил с имотите си. И това чувство се засилва от разкритията за ширещата се корупция в страната. Процесът със сигурност не бива подпомогнат и от еврофондовете, които се раздават на килограм от 10 години насам, без никакъв контрол и мониторинг. И дори оставяйки настрана корупцията, чувството за измама се засилва и с всяко решение на държавата или Европейския съюз да раздават субсидии и помощи за проекти със съмнителен потенциал вместо да насърчават частните инвестиции и предприемачество.

Тези проблемни практики са вече дълбоко вкоренени в политическия, икономическия и обществения живот на държавата и се разпростират във всичките му сфери. В медийната, където охранени от субсидии журналисти просто бутат определен дневен ред и идеология срещу заплащане. В екологичната, където фондовете се превръщат в самоцел вместо в инструмент за предотвратяването на определени проблеми в сектора. В строителната, където хора с топла връзка с властта взимат пари на килограм, за да може официално да строят старчески домове, които се превръщат в хотели 5 години по-късно. Или печелят държавни поръчки да извършват ремонтни дейности, които завършват с абсурдни резултати и развращават градската среда.

Скандалите, които наблюдаваме обаче, са само последствия. Електоралната отговорност, която дори да застигне управниците, няма да излекува нито един от проблемите. Лекът се крие в намаляването на господството на държавата в тези отношения и ограничаването на възможностите на властимащите да злоупотребяват с правомощията си. Това е и ключът към истинския икономически подем в България – този, в който хората ще имат мотивацията да създават и градят. Този, в който ще бъдат свободни да се борят на конкурентен принцип и да се възползват от истинските облаги на свободния пазар. Този, в който „богатство“ ще престане да бъде мръсна дума, а символ на усилия, труд и амбиция.