Коментар от проф. Евгений Дайнов, „Дойче Веле“:

Бях на 6, когато извадих първата си черна мряна от големия вир в дъното на Боаза. Бях на 9, когато от Реката извадих кефал, дълъг от китката до рамото ми. Беше на вира под Старата воденица.

Този вир е скалист и доста бърз. Няма ги малките плажчета на вировете под Ханчето и в края на Боаза, та на воденицата ходехме с баща ми сравнително рядко. Защото майка ми и сестра ми настояваха да има не само риболов, а и плаж. Не, че не ги оставяхме на Ханчето и не тръгвахме по руслото на Реката нагоре към Старата воденица, скачайки от камък на камък и топвайки въдица във всеки бързей – за мряни и кротушки. Днес няма никакво значение къде има плаж и къде – не. Реката умира, убивана съвсем съзнателно ден след ден и година след година от „бизнесмени”, превзели градчето нагоре по течението и помпащи директно в Реката всички отходни продукти на своето производство.

Реквием за Реката

Мазна кафява тиня на плажа в дъното на Боаза. Вирът, над два метра дълбок и допреди няколко години любимо място за гмуркане, влачи мръсна пяна и сополи от суроватка. Едно време от моста се виждаше каменното дъно. Днес нищо не се вижда. А на плиткото, където погледът все пак може да пробие през мътната вода с цвят на загниващо сирене, се разнася пелена от мръснозелени водорасли, каквито тук никога не е имало. Малките заливчета под големия вир са покрити с мазен слой, който под светлината на слънцето показва цветовете на дъгата – като локва бензин, разлят на някой сервиз за автомобили.

Плажът под Ханчето е обраснал с трънаци. Стръмният скалист склон, свързващ вира с пътя горе, отдавна не се вижда. Затрупан е от „нерегламентираното сметище” на Ханчето: тонове и тонове найлони, тухли, хоросан, счупени пластмасови столове, ламарини, части от разрушена покривна конструкция, стъкла, кашони, гнили греди, десетина джапанки и няколко гумени ботуша. В този вир водата е още по-зле, тъй като е нагоре по течението – по-близо до източника на убийството. Водата е тъмнокафява. Из нея плуват снопове дълги черни влакна с дължина до метър и отгоре. Дори на една педя дълбочина дъно не виждаш. А беше време, когато гледайки надолу от скалата за скачане, можеше да се види онзи дънен камък, който да избегнеш при скока, за да не си натъртиш нещо.

Говори се, че рибата, извадена оттук, мирише на обор. Това едва ли е вярно, защото рибата – ако я има – няма как да бъде извадена. Когато топнеш във водата кукичката със стръвта, вадиш педя кафява слуз, висяща от нея. Няма как риба да се добере до стръвта. Ако пък решиш да гониш риба „на ръце”, отказваш се веднага. С влизането във водата кафявата слуз веднага полепва по теб. А е мазна, мирише лошо и трудно се отмива. Причинява сърбеж и почервеняване на кожата. Черния път към Старата воденица няма как да забележиш, ако не знаеш къде е. В основната си част обаче е проходим – пеш. Развалините на каменната воденица не са мръднали в последния половин век. Тук обаче, още по-нагоре по течението, реката изглежда като извадена от някой филм от типа „след края на света”. Започва да се усеща и смрадта, защото колкото по-нагоре към градчето отиваш, тя толкова повече се сгъстява.

Беше зелено, прозрачно, усмихнато и до сълзи красиво. Имаше риби, щурчета, видри, водни костенурки и светлосини водни кончета, които кацаха на върха на въдицата. Пееха пойни птички, а из плиткото газеха, като на кокили, снежнобели птици-риболовци. Но алчността превърна зеленото в кафяво, прозрачното – в мътилка, усмихнатото и красивото – в озъбена грозота. Стоиш на брега и дори птици не се чуват, камо ли да видиш кръгчета във водата, пускани от рибното ѝ население. Чуваш ромоленето на бързеите, но то вече не внася радост в душата на човека. Разбираш, че стоиш на една граница, където вече няма свят. Има само отходни продукти на хора, които изтребват всичко на пътя си, за да могат да вдигат из околните села пушилка с черни лимузини. И някъде точно под гърлото нещо се свива и сгърчва, дишаш на пресекулки.

Отделете десетина секунди, за да потъжите

Защо не правя нищо, питате, след като гледам това опустошение година след година? Правя. Пиша до контролните институции, чиято работа е да не допускат подобни катастрофи. Резултатът всеки път е, че след като са ми изпълнили вечната мантра на българския чиновник, озаглавена „Нищо не можем да направим”, все пак чат-пат лепват глоба на „индустриалците”. Глоба, която е равна на цената на един фар за техните лимузини.

Знаем, че ако оставиш която и да е река на мира, тя се възстановява като по чудо за няколко години. Виждали сме това след благословения крах на „социалистическата промишленост”. Не продължи дълго обаче, тъй като се появи „бизнесът” на тия с лимузините. Ако някой ден държавата приложи всички закони срещу такива „бизнеси”, реките ще се оправят. Те си знаят как. А дотогава… Дотогава следващия път, когато някой държавен човек ви обясни, че важното е да не се пречи на „бизнеса” – отделете десетина секунди, за да потъжите за Реката. И вие сте я виждали. Защото убитата Река не е само една. Те са стотици – стотици умиращи отходни канали, които до неотдавна съставляваха голямата, красива, величествена и животворна българска Река.