„Току-що научаваме, че кирчовци ще правят завод за електрически велосипеди – а щяха да правят електрически автомобили. Нищо чудно скоро да минат на електрически ролкови кънки. Шумете, момчета, шумете – сега ви е паднало.“ Това пише в анализ за Епицентър журналистът Кеворк Кеворкян.

Ето и целия текст:

Разумът му е обсебен от числа и от сметки.

И от неща, които не ни казва.

Затова пък онова, което ни казва, почти винаги е някак сгрешено.

Сякаш се майтапи с публиката, докато ръси небивалици – до степен, че са неудобни дори за слушане. Обаче за него те са повод за самохвалство – той не си дава сметка, колко комично е то и продължава да произвежда нелепици…

И този човек трябва да управлява държавата. Здравей, Кирчо.

И някои от хората край него са същите – имат тежестта/авторитета на току-що напъпили абсолвенти. Пекунов, например, служебникът-вицепремиер, когото Кирчо много харесваше, се оказа една лъчезарна мента – не спря да се хвали по телевизиите, какво прекрасно Предложение към Плана за възстановяване е направил – а накрая Брюксел ни го върна с десетки страници критични бележки. Пекунов изчезна така, както се беше и появил, но България сериозно се злепостави пред евробюрократите.

Изобщо, това бе поредният провал на кръжока „Сръчни ръце“ – макар че за неколцина от членовете му упорито се подмята, че са по-скоро от кръжока „Сръчни джобове“.

В българските ни работи „случайният фактор“ винаги е играл мрачна роля, понякога дори зловеща. Но никога досега, в годините на Прехода, не сме наблюдавали подобна навалица от случайници.

Ние сме се превърнали в Рая на измислените хора, на несъстоялите се хора – на които обаче сляпо се доверяваме.

Някой още не е втасал както трябва за каквото и да е, а вече му дават да налази някое министерство – по-скоро да го нагази безцеремонно. Министърката на правосъдието е добър пример – кадър на някакво НПО/неправителствена организация, това са новите комисариати; довереничка на Христо Иванов; той пък адвокатче с отнети права, временен любимец на Бойко, който го облада политически и сетне го захвърли.

Дотук виждате ли някакво поне нищожно основание дамата да я нагласят за министър? Единственото й качество, че е от Разградско, родния край на Прокопиев.

Отгоре на всичко, като всеки случайник, добрал се до властта, дамата няма никакъв контрол над дрънканиците си – а заради заканите си е направо за чрезвичайната комисия на Дзержински, най-малкото. С това безотговорно ръфане властниците от всякакъв калибър я докараха дотам, че Народа вече няма доверие на нито една институция.

Накъдето и да погледне човек, все ще се натъкне на неща, които са продукт на едно срамно съчетание: на неукост и лъжовност.

Самият Кирчо е един от шампионите в това отношение. Безброй станаха вече гафовете му – сякаш е жертва на някаква специална форма на дислексия.

Поне да беше казал, че обича страната си и смята, че нашата армия е най-силната в света.

Ако още не сте се сетили, това са думи на Джордж Буш-младши, с които той поиска прошка от Америка – защото заради дислексията си съчиняваше наистина идиотски фрази.

Обаче той още не се е извинил за една друга проява на „дислексия“, която имаше драматични последици, не само за САЩ: Буш закъснял за едно заседание на Комитета на началник-щабовете, на което ожесточено спорили дали да нападнат Ирак, и когато влязъл, дочул наполовина някаква фраза, сторило му се, че генералите са се обединили около идеята да започнат военни действия, и наредил: „Добре, започваме!“

Наш Кирчо няма възможност да ни вкара в някоя война. Но като нищо може да ни докара сериозни неприятности – и то докато безметежно бичи поредната си небивалица, учтиво казано. Още по-учтиво допълнено – докато ведро демонстрира прословутата си вече неинформираност.

Всъщност, какво НЕ знае този човек?

Най-напред, не знае, че спешно трябва да си назначи съветник по простотиите. Не е задължително той да се е мотал в Харвард – просто трябва да е поне относително честен. И всеки път, когато Кирчо извърши някоя простотия, да му казва, че е извършил простотия.

Ето една – тия дни стана ясно, че Кирчо не знае броя на нашите мостове на река Дунав – сякаш край България минават десет реки, от Мисисипи до Нил.

И предложи – и то пред шефа на НАТО Столтенберг – да се направи втори мост – а той съществува от 2013 година.

И това е само една подробност от гората на незнанието, която той обитава. Например, със сигурност не е чел Любиша Георгиевски и затова говори с такава неука убеденост за Балканите. Там живеели 65 милиона души, колкото във Франция – казва нашият мислител – но неизвестно защо били всеки срещу всеки.

Лесна работа – Кирчо ще уреди проблема.

Ще уреди и НАТО – затова предлага на генералния секретар Столтенберг да построи втори мост на Дунав, който ще облекчи военната инфраструктура на Алианса.

А „шефът“ – който наум се чуди, тоя с целия ли си е, щом не знае, че има втори мост – веднага вметва един смътен намек, след това потвърден и от Тод Уолтърс, върховният главнокомандващ силите на съюзниците в Европа: НАТО да установи военно присъствие в България/и Румъния заради струпването на руски сили край границата с Украйна.

Блага вест, наистина.

И Кирчо е доволен – той е готов да воюва, освен с корупцията, още и с Русия.

„Ще ти спрат газа, момче – и пак ще бягаш в Канада“ са си казали старците в някоя селска кръчма. То е ясно: няма как Столтенберг да ти го донесе с шепи.

Старците са порядъчно омърлушени от унизителна бедност, но все пак са запазили нещичко от живеца си, всичко са виждали и човек може да им се довери, когато споделят страховете си.

Това, че Кирчо не знае за съществуването на втория мост не е толкова страшно. Въпросът е, какво още не знае – и какво е намислил да прави с незнанието си.

Какво иска да изхитрува като бизнесмен, на който му се е паднала цяла една държава.

А още по-важното е: какво знае, ако изобщо знае нещо.

Ще цитирам Ръмсдейл, бившия военен министър на САЩ, той го е казал най-добре, макар и по друг повод – през 2002 година, по време на пресконференция, на която говори за липсата на доказателства , свързващи иракското правителство с доставката на оръжия за масово поразяване на терористични групи: „Има известни известни – това са неща, които знаем, че знаем. Има известни неизвестни – това са неща, които знаем, че не знаем. Но има също и неизвестни неизвестни – това са нещата, които не знаем, че не знаем“.

Изглежда, тъкмо „неизвестните неизвестни“ са проблема ни с Кирчо.

Сега се отпуснете и си представете следната история: никой не казва на Кирчо, че има втори мост и той започва да го строи, дори го открива в съкратени срокове, сетне получава орден от президента, още по-сетне открива стария втори мост и започва да разказва, че, всъщност, той го е построил, и пр., и пр.

Абсурдна история, но само на пръв поглед – защото кирчовци тепърва ще се запознават с България.

Те и себе си познават само донякъде.

Внушиха им, че са „победители“ и те повярваха, вместо непрекъснато да си припомнят, че са избрани от едно нищожно количество българи – между тях и немалко наивници, унизени и смачкани от скотския си живот, готови вече на всичко, за да поемат глътка справедливост.

Обаче поне знаят, колко са мостовете на Дунав.

И все се чува едно кудкудякане в социалните мрежи: „Ах, колко са млади кирчовци, нека да им дадем шанс!“ – вместо да си отваряме очите, какви ще ги надробят, понеже засега и два моста не могат да преброят, докато свързват с магистрала Враца с Шумен, пак Кирчова глупотевина.

Не кудкудякайте, а се запитайте, как ще тегли мостове това момче – между Миналото и Настоящето и най-вече, между Неукостта и Знанието.

Странни птици са и той, и компанията му – и това е много опасно.

Вторият втори мост е метафора на досегашното им несбъдване.

А скоростното им инсталиране във властта просто ще бъде една лудешка приказка.

Току-що научаваме, че кирчовци ще правят завод за електрически велосипеди – а щяха да правят електрически автомобили.

Нищо чудно скоро да минат на електрически ролкови кънки.

Шумете, момчета, шумете – сега ви е паднало.

Както стана дума, съветник му трябва на Кирчо по обичайните простотии – но и още един: по крайните простотии.

По телевизията Кирчо Моста се упражняваше и с Конституцията: главният прокурор трябвало да си подаде оставката и да има възможност да бъде съден.

Кирчо НЕ ЗНАЕЛ, дали има за какво, но мята в ефир сквернословието си. Ето, това е крайна простотия.

Кирчо изобщо не знае – и не се интересува, какво повелява Конституцията за освобождаването на главния прокурор.

Прав е да не знае, понеже самият той стана нещо си след като бе погазена Конституцията. Защо му е да я знае тогава?

Крайно време е в Конституцията да има и специална глава за простотиите на Властта.

Простотията с втория мост е бял кахър – в сравнение със заканата на Кирчо да уреди окончателно „моста“ с македонците, и то за 6 месеца.

Ние с македонските пущини не можахме досега за близо 60 месеца да се оправим – тоя ще свърши работата за 6.

Я по-добре си гледай електрическите кънки.

Радев, ако има все ще възможност, трябва да издърпа ушите на креатурата си. Той със сигурност знае, че Историята, а и Истината не се подчиняват на срокове.

И, все пак, в края на краищата, какво знае Кирчо?

Едно срамежливо предположение: дали не ви смята/знае за идиоти?

***

Този текст е писан на 20 декември.

Премиерът продължава да се труди като тъкачка-многомашинничка.

Вече започна да прави и интервюта.

Скастри военния си министър – впрочем, заради съвсем разумната му позиция за присъствието на НАТО у нас.

Има и други постижения, по-раншни: осигури 600 инвестиционни проекта, докара 4/четири милиарда лева инвестиции, раздаде хиляда кредита по един милион лева от ББР, и пр., и пр. – все постижения от раздела „Розови сънища“.

За него трябва да се погрижи специален Дядо Коледа – по-скоро Дядо Мраз, от годините на соца, може и да е леко подпийнал, който да му донесе още въображение и фантазност.