Преди 100 години, през есента на 1919-а, България преживява най-голямото унижение в съвременната си история – Ньойския мирен договор. А за да е пълна гаврата – защото друга дума нямам, – държавите победителки в Първата световна война заставят нашата делегация да подпише този позорен документ, без право да промени дори и запетайка в него.

Сред „инквизиторите“ ни тогава са и САЩ. И явно им е харесало, защото 100 години по-късно се опитват да приложат същия похват.  Всъщност, ако започна поред, в цялата тази история с покупката на новите самолети има куп неясноти.

Уж имаше някаква комисия от суперексперти. Уж парламентът им зададе финансовите параметри, в които комисията да „намести“ офертите. Уж едно от условията за доставката на закупените апарати беше да е в срок не по-дълъг от 24 месеца. Уж и дума да не ставало, ако продавачът искал парите предварително и накуп.

Нищо от тези „уж“ не се случи. Защото на тях отговаряше „неправилният кандидат“ – шведският „Грипен“. Нещо повече, на два пъти шведите подобриха офертата си – веднъж добавяйки още два самолета, а после и поемайки ангажимент за допълнителни инвестиции в България. И суперекспертите от комисията взеха че размислиха.

Пък и междувременно разни хора се разтичаха до Вашингтон и обратно, а други не слязоха от телевизионните екрани с обясненията колко е по-добре да си купим не друго, а именно „Фалкон“. А американското посолство в София почти всяка седмица започна да напомня на недосетливите българи коя е „най-добрата инвестиция“ и „най-правилният избор“. Както и че „това не само ще освободи България от зависимостта от руско и съветско оборудване, но изборът е стратегически за сътрудничеството със САЩ, което ще продължи десетилетия” (цитирам посланика на САЩ).

И нещата си дойдоха на мястото. Справедливостта изисква да отбележа, че това си беше масирана американска атака, т.е. не само спрямо нас. Защото почти по същото време, сякаш по договорка, Полша и Гърция обявиха, че възнамеряват да закупят F-35, а Словакия и Бахрейн – F-16.

И тук, поне у мен, възникват някои питанки. Първата, естествено, е за цената на самолетите. И в четирите гореупоменати държави тя е между 75 и 80 млн. долара за бройка. За нас обаче тя излиза двойно – близо 160 млн. Е, как така? По-богати ли сме (примерно) от петролното емирство Бахрейн? Аз поне не съм забелязал…

Втората е за начина на плащане и сроковете за доставка. Това с „24-те месеца“ го забравете – даже и сега да се сключи сделката, първите самолети могат да дойдат най-рано през 2024 г. А американците си искат парите „сега и веднага“!

Е, това наистина би означавало богата и просперираща България да инвестира в бедна и изнемогваща Америка. Ами, с ваше позволение, тъй като и това не го вярвам, оставам с мисълта, че сме напът да станем свидетели на чиста проба национално продажничество.

Третата ми питанка е съвсем пряко насочена към министъра на войната. Той не спира да се кълне, че в преговорите с американците ще брани до последната си капка кръв нашите интереси.

Ами вместо да харчи бадева скъпоценната си течност, бих му препоръчал да седне на масата с едно тесте документи. Които детайлно да описват какво струва на българската държава вече 13-годишното безплатно ползване от американска страна на четирите техни военни бази. И дали пък няма да излезе, че не ние трябва да си купуваме от тях и самолети, а те са длъжни да ни подарят поне две ескадрили, че и отгоре…

Макар че, в интерес на истината, последната ми питанка би трябвало да бъде – а за какво са ни тези самолети? От кого следва да се пазим или пък кого да нападаме?

От комшиите май е само Сърбия, ама като гледам, хич не се е втурнала да ни атакува. Е, ако съдим по последното безсмислено учение „Ответен удар“, ясно е, че следва да се готвим за „ответ“ срещу Русия…

И тук се спирам, че започва да ме напушва буен смях.