Една неочаквана победа за Ангела Меркел. През последните близо 50 години не се е случвало германец да оглави Европейската комисия. Урсула фон дер Лайен, която е част от консервативното партийно семейство на ЕНП, би била първата жена на този пост.

Ако германската канцлерка си беше поставила за цел да постигне този резултат, навярно щеше да се провали. Но в ситуацията на пълна безизходица, след като бяха отпаднали всички останали възможности, правителствените ръководители на държавите от ЕС бяха направо облекчени, че могат да се обединят около една приемлива кандидатка.

Еманюел Макрон беше този, който в последната минута даде рамо на Ангела Меркел, предлагайки Урсула фон дер Лайен. Губещият в тази ситуация обаче е Европейският парламент и номинираните от него основни кандидати за поста.

Задават се още повече разпри

На тази среща на върха пролича липсата на желание за компромис. Заслугата за това е основно на четирите Вишеградски държави, които демонстрираха огромно самочувствие и направиха всичко възможно, за да унищожат шансовете на социалдемократическия кандидат Франс Тимерманс. Като еврокомисар той държеше на върховенството на закона много по-силно, отколкото тези държави желаеха, и преследваше техните нарушения. А националистите във Варшава и Будапеща не могат да му простят подобно нещо. На всичкото отгоре те бяха подкрепени и от популисткото правителство на Италия. Това съотношение на силите в сегашния ЕС тепърва ще създава огромни проблеми.

На човек му иде да се пръсне от яд, че изборът на един истински демократ като Франс Тимерманс беше провален заради съпротивата, оказана от Полша и Унгария. Правителствените ръководители обаче не искаха да налагат решения пряко волята на големите държави в Общността, както поясни Ангела Меркел. Чисто математически, изборът на Тимерманс щеше все пак да е възможен.

Сегашните многодневни дискусии ни показаха какво ни очаква през следващите години в ЕС: много повече разпри и разединение. Някои източноевропейски държави искат съвсем друга политика – те са срещу модела на либералната демокрация и срещу по-нататъшното сближаване в рамките на Европа. А сега вече се събраха и достатъчно саботьори, които са в постоянна готовност да поставят под въпрос механизмите и решенията на ЕС.

И накрая: задкулисна сделка

Основната отговорност за провала на консервативния кандидат Манфред Вебер носи френският президент Макрон, който от самото начало не криеше, че смята германеца за недостатъчно авторитетен и твърде неопитен. Макрон успя да привлече на своя страна скандинавците и Испания, обединявайки ги около целта да се пречупи 15-годишната хегемония на консерваторите в Европейската комисия. В крайна сметка и тази цел се провали, но френският президент поне показа готовност за компромиси, приемайки кандидатурата на германската министърка на отбраната.

Третата кандидатка – либералката Маргарете Фестагер, уважавана заради досегашните ѝ заслуги като комисарка за защита на конкуренцията – се провали заради съпротивата на италианците. Веднъж тя им се беше противопоставила по въпрос, касаещ банковоте дело. Ето, че сега си пролича, че пазарлъците за постове в Брюксел често се превръщат и в повод за лично отмъщение. Това е показателно за характера на сегашното италианско правителство, което унищожи и последния шанс за председател на ЕК да бъде избран един от водещите кандидати.

Каква е поуката?

За Европейския парламент целият този спектакъл е невероятна катастрофа. ЕП искаше да демократизира избора на президент на ЕК и да го направи по-разбираем за гражданите. Сегашната процедура е просто временен ерзац, тъй като се видя, че избирателите в отделните страни не проявяват голям ангажимент, когато трябва да гласуват за политици от чужди държави. И все пак – тази процедура е първа крачка във вярната посока.

Германската канцлерка Меркел се опита да спаси каквото може, оказвайки подкрепа на социалдемократическия кандидат Тимерманс. Но след като се разбра, че и тримата основни кандидати, номинирани за поста, нямат реални шансове за успех, остана единствено вариантът за изненадващата кандидатка.

Проблемът се крие в институционалната слабост на парламента: той няма никаква власт над председателския пост в ЕК – най-значимия пост в ЕС. Правителствата могат да номинират кандидат, а евродепутатите са длъжни да го/я одобрят, т.е. двете страни са длъжни да се споразумеят.

Поуката от сегашното фиаско е следната: при избора на кандидатите трябва да се внимава повече. Манфред Вебер беше слаб кандидат, защото му липсва управленчески отпит. А консервативното партийно семейство имаше на разположение и по-добри кандидатури, но решението бе взето под натиска на фракционната дисциплина и в знак на дългогодишна солидарност. Видя се, че това обаче е крайно недостатъчно.

Партиите би трябвало да се замислят и над това дали техните кандидати биха могли да получат подкрепа от останалите фракции. И те носят вина за този провал. Провалът, който ще отложи с години очакваното демократизиране на европейската политика.

Текстът на Барбара Везел е публикуван в „Дойче веле“.