Толкова сме зле, че ни е трудно да намерим област от обществения ни живот, която да наречем важна, приоритетна. Едни смятат, че без силна армия със супермодерно въоръжение ние сме заникъде – как да имаш държава, когато не можеш да я опазиш? Други твърдят, че в тези времена най-важно е здравеопазването – то трябва да бъде вдигнато на ново ниво, тъй като при този отрицателен прираст ние сме на изчезване. Трети казват – точно заради това трябва да наблегнем на демографската политика – стимули за младите семейства, дълго майчинство, щедри помощи за трето дете и т.н. Десните казват, че без ползваща се с високо обществено доверие съдебна система, която да регулира отношенията ни, не можем да направим крачка напред. Левите твърдят, че всичко ще се оправи, когато социализмът победи. Приоритетът на премиера ни също е ясен – дайте да направим магистрали, нещата после сами ще се оправят.

Типична българска картина – имаме хор, но нямаме песен

Има обаче една сфера, която наистина е безалтернативно приоритетна – образованието! Трудно ще намерите някой, който да не каже това, понеже всички сме наясно – прост ли е народът, слаба е държавата. Но въпреки рядко срещаното тъдява единство на мненията, образованието от години е в същия ступор, както всичко останало у нас.

Вместо приоритетна, сферата на образованието е поредната, която е оставена на доизживяване, и в резултат на това безхаберие тя бълва неграмотни деца, които ходят в чужбина да си доучват, ако родителите им имат възможност за това. Това не е критика към децата, не е упрек към министерството и в никакъв случай – към учителите. Това е факт, който е такъв, независимо от поколението и независимо от управлението.
Главната характеристика на българското образование е стряскаща –  колкото повече децата учат, толкова по-неграмотни стават

Ако седмокласниците получат по БЕЛ на оценяването след 7-и клас 59.35 точки, то на матурите по БЕЛ след 12-и клас същите деца получават 54.66 точки. Такова “засичане” бе направено от министерството още през 2013 г. – затова и точките са толкова точни. Т.е., ако в страната все още има някакво образование, то това е началното. Средното е тотално прецакано. (Вметка: на националното външно оценяване през 2019 г. резултатите по БЕЛ са още по-зле – 53 точки от 100 възможни, равнозначно на добър 4.30).

Защо колкото повече учиш, толкова по-слаби резултати показваш, е трудно да се каже. Някои казват, че това се дължи на годините, в които правителствата се отнасяха безхаберно към проблемите на учителите – ако в началното образование все още се намират млади преподаватели, които са готови да работят с хъс и за ниско възнаграждение, то в по-горните класове все по-трудно се намират хора, които да гладуват незнайно в чие име. Други твърдят, че обяснението е още по-семпло – ако в началните години децата гледат на училището с любов, то след това те са станали твърда част от безхаберното общество, от господстващите разбирания, според които образованието не е най-важната ценност за просперитет.

Да се върнем към фактите. Те са безмилостни – през последните десет години резултатите на матурите по БЕЛ са все по-лоши и по-лоши.

Ако на първите матури през 2008 г. средните точки по БЕЛ са били 57.14, сега са 50.63. Т.е. налице е 10-12% оглупяване. Средната оценка по БЕЛ е „добър (4.06)“, което е най-ниската оценка от въвеждането на матурите. Далеч, далеч от „добър (4.49)“ от 2011 г.

Още през 2015-а международното изследване PISA отчете, че 40% от българските ученици са функционално неграмотни – те могат, криво-ляво, да прочетат един текст, но абсолютно не разбират за какво става дума в него. Тогава любвеобилните майки на затъпяващи ученици обясняваха, че децата просто не разбират езика на “Под игото“, който е невероятно далеч от съвременния технологичен бит. Истината е, че децата просто не разбират. Затова не само по БЕЛ, но и по математика, и по език успеваемостта намалява. Ако всяка година има около 220 деца в тази страна, които имат пълно 6.00, то сега вече имаме 7-кратно увеличение на зрелостниците с 0 точки. Кръгли нули.

Успоредно с това върви с пълна пара разслоението по линиите село-град, София-провинция, бедни-богати. В момента добрата подготовка на ученика зависи не от качеството на учителя и съдържанието на учебника, а от финансовите възможности на родителите, или поне от това дали те са били така добри да купят апартамент в близост до добро училище. Ако си нямал подобен късмет, трудно ще получиш качествено образование и още по-трудно ще се реализираш.

Наистина ли е така? Да, така е. Вижте например нивата на безработица у нас. Общата безработица е ниска, факт, но младежката безработица е удивително висока – около 20% от младите хора на възраст между 20 и 34 години нито работят, нито учат. 51% от тези млади хора са българи, 30% роми и 20% са турски етнос. 70% от тях живеят на село. Те са получили ниско образование и нямат мотивация да си търсят работа в големия град.

България харчи 3.6% от БВП за образование. На пръв поглед – това са много пари. Истината обаче е, че това са парите, с които да се поддържа сегашното ниво на образование.

Да се тупа топката, докато системата се срива. Наскоро експерти бяха изчислили, че за да се модернизира образованието, да се промени качествено, да стане наистина приоритетно, са нужни още 1.2 млрд. на година. Това няма как да стане сега.

Това, което може да стане бързо, е да се направи цялостен преглед на резултатите през последните 10 г. – а резултатите се виждат на матурите и външното оценяване. (Хубаво е да се спре с постоянната смяна на форматите – в един модул, с два модула, върху съдържанието от последната година, върху съдържанието от последните две години, с нови и нови учебни програми и т.н.) След това трябва да видим дали ще се продължи с широкоспектърното образование, каквото е в момента, или ще се търси профилирано, специализирано, насочено образование, както е в повечето западни държави. Но и това не е решение на въпроса. В някои успешни държави, като Австрия например, образователната система не е по-различна от българската. Всички начални училища са на едно вино, там децата се адаптират към училищната система – както и тук. После има редовни училища, т.нар. Neue Mittelschule, в които програмата е олекотена и универсална. Пак както тук. Но има и гимназии, които могат да бъдат разделени на „класически“ (с акцент върху езика и литературата) и „реални“ (с акцент върху естествените науки и формалните предмети). Т.е. който иска да учи, нека да учи – в гимназията. Там е мястото, където трябва да бъде съсредоточен основният потенциал на евентуалната българска реформа.

Т.е. основната разлика между нашата, обективно остаряла образователна система, и западната не е в тесния профил и във фундамента, а в количеството информация и подхода и в горните класове. Тук, в България, децата са принудени да запомнят тонове безполезни данни, които във времената на интернет са достъпни за три секунди. Тук се учат теореми, леми, геноми, валентности, корени и т.н., знания, които създават добро себеусещане за висока обща култура, но имат незначително значение в живота ви след това. Тук учениците се запъват при всяка задача с отворен отговор, при която трябва да се мисли – успеваемостта по математика на задачите с отворен отговор е едва 19.2%, а на тези със затворен – 49.9%. Мат!

В резултат на това нито безкрайните данни и цитати се запомнят, нито се използва интернет в училищата. Информацията не се търси, а се получава готова и сдъвкана. Така се стимулира “мисленето в калъп”, а не творчеството.

На практика се забравя, че децата ходят на училище не просто защото четмото „прави слепото окато“, а да бъдат подготвени за живота. Да могат да се реализират. И няма нищо лошо, ако тази реализация минава встрани от информацията за изотопи и изобари.

Образованието ни е далеч от бизнеса, през който минава реализацията. Нито той търси децата, нито системата търси бизнеса. И ако нищо не се промени бързо, в бъдеще това положение може само да се влошава – според различни прогнози, в момента в образователната система не се учи нито ред за 80% от професиите, които младите хора ще упражняват след 20 г.

Петьо Цеков