Разговаряме с проф. Павлов за датата 3-ти март. На какво е носител тя?

В последно време много се дискутира кой да бъде националния ни празник. Дали да остане 3-ти март или да бъде друга дата. По идея на проф. Милко Палангурски направихме миналата есен една кръгла маса заедно с колеги историци от водещите наши университети и институти на БАН, която се обсъди тази тема. Стигнахме до идеята, че най-хармонираща в историята и традицията ни е 24-ти май. Това не означава, че 3-ти март трябва да бъде забравен. Нищо подобно. 3-ти март или 19-ти февруари, както е по-правилно по стар стил, си остава денят, с който се поставя началото на Третото българско царство, на модерната ни държавност.

Какви са последиците за България от това, че Берлинския мирен договор отменя Санстефанския договор?

Санстефанския мирен договор е предварителен между двете воюващи държави. Това го поставя под риск да бъде атакуван от останалите Велики сили в тогавашна Европа. Той е в противоречие с договореностите на самата Русия с Австро-Унгария в Райхщат, както и с някои уговорки с английската дипломация. Когато руската страна предлага този вариант на територия на Княжество България, това буди опасения за прекомерно руско присъствие на Балканите. От друга страна, договорът стъпва в не малка степен на решенията на Цариградската Посланическата конференция, проведена през декември 1876 г., чийто статут е изключително висок според тогавашните разбирания. Не бива да ни заблуждава това, че там са делегирани посланици – в онази епоха няма нито самолети, нито днешните комуникационни и технологични възможности. Конференцията е на високо равнище, а Великите сили да се предлагат на Османската империя да създаде две автономни провинции в земите, населени  с българи – Източна със столица Велико Търново и Западната – със столица София. Османската империя отхвърля това решение, което води до Руско-турската война. Това дава „картбланш“ на Русия да се намеси, но тя го прави най-вече от гледна точка на своите геостратегически интереси.

Територията, която е очертана от Санстефанския договор, обхваща почти всички земи, които са населени с българи, защото все пак и в Сан Стефано има недопустими отстъпки, свързани с чужди интереси… Като пример може да се посочи Северна Добруджа, изконна българска провинция, в която започва нашата история още от времето на Аспарух, която обаче е дадена на Румъния, а в замяна Русия си връща Бесарабия. Ниш и Южното Поморавие са дадени на Сърбия, независимо от своето българско население и принадлежността си към Българската Екзархия. Така че и  Санстефанският мирен договор не е чак толкова съвършен от гледна точка на нашето национално единство, но все пак обхваща основни български области – Мизия, Тракия и Македония. Преди Сан Стефано подобна конструкция е маркирана с  Одринското примирие месец по-рано. Независимо от тези противоречия,  денят е изключително важен за историята на нашата модерна държавност. Българската политика много е държала на тази дата. Не е случайно, че българската дипломация съзнателно бави преговорите след Сръбско-българската война през 1885-1886 г., за да може мирът да бъде сключен на датата 19-ти февруари или 3-ти март. По време на сключване на Брест-Литовския мирен договор през 1918  г. отново България прави всичко възможно, за да утвърди датата 3 март…

Реално със Санстефанския мирен договор са освободени около 180 000 кв. км от територията на страната, докато българското етнокултурно пространство към онзи момент е над 200 000 кв. км. На 3-ти март част от българите получават свобода, но други българи не само не получават свобода, но изпадат и в още по-тежка ситуация. Вие как ще коментирате?

Какви интереси преследва Русия, когато тръгва война през 1877г.?

Това в най-голяма степен това се случва с Берлинския конгрес. Както стана дума, в тези 180 000 кв. км влизат Мизия, Тракия и Македония. С Берлинския договор Сърбия получава още земи в Южното Поморавие, разширена е и румънската територия в Добруджа, Македония, Беломорието и Одринска Тракия остават в турската територия. В крайна сметка по време на военни конфликти се решават по този начин. Въпросът е, че след Берлинския конгрес не само е осакатена територията на раждаща се българска държава, но и са  създадени две автономни единици, като Източна Румелия е има статут на автономна област, което крие още рискове. При това  по Санстефанския мирен договор Пирот и Враня са в България, а с Берлинския се предават на Сърбия.

За нас най-важното послание за 3-ти март е, че е възстановена историческата справедливост, поне в очите на нашите предци, тъй като това е българска земя. Сан Стефано е идеал на поколения българи, именно защото представлява тази т.нар. „целокупна България“. В името на тази идея се водят войните за национално обединение. Несъстоялата се, уви, Санстефанска България, е в основата на нашето национално мислене и цялата ни политика до края на Втората световна война. Никой няма право и не може да изтрие тази дата.

Мен са ме обвинявали в македонската преса, че съм „санстефанист“ – твърдение, което възприема с известна ирония, защото не може един българин да не бъде „санстефанист“. Днешните и днешните македонски политици би трябвало да бъдат „санстефанисти“… Когато с решенията на Берлинския конгрес Македония е върната под пряката власт на султана, към „Великите сили“  „валят“ протести от всички български общини в Македония, които искат да бъдат в майката-родина. Македонските българи се опитват  чрез Вътрешна македоно-одринска революционна организация /ВМОРО/ да постигнат  автономия на Македония, за да може да последват примера на Източна Румелия и да се обединят някой ден с България. Санстефанската „матрица“ е изключително важна и мобилизираща, тя пронизва цялото българско общество. Никой не поставя под съмнение това национално единство. То се осъществява чрез културните и образователни институции на новата българска държава. Хиляди младежи от Македония и Одринско учат в Софийския университет и във Военното училище в София. Нечестно е Санстефанския мирен договор да се смята за анахронизъм. Никой в днешна България не се бори „да върне“ Санстефанска България, но тя е даденост за тогавашното общество, такава е майката-родина в нейните реални граници за нашите предци.

Какви интереси преследва Русия, когато тръгва война през 1877г.?

Една от най-неприятните спекулации, свързани с темата 3-ти март е, че ние сме получили свободата си даром и че всичко дължим на Русия, че всичко се дължи на някаква „дружба от векове за векове“, както тръбеше комунистическата пропаганда. Русия тръгва на война, водена от своите геостратегически интереси, за да възстанови и усили своите позиции след поражението си в Кримската война, позициите си в черноморския басейн и на Балканите. Това е водещото в руската политика. Това не изключва, че няма елемент на съпричастност, роля на интелигенцията, църквата и т.н., но в никакъв случай това не е благотворителна акция…

Необходимо е и Руската империя поне донякъде да бъде разглеждана „в движение“. Александър II е човек с либерални възгледи, наречен е „Освободител“ от самите си поданици, тъй като отменя крепостното право. Той преценява, че с тази война Русия, наричана „тъмницата на народите“, може да носи и свобода. С други думи, в тази война има известен ПР елемент…  Тя е планирана да бъде много кратка с оглед решенията на Цариградската конференция, които Османската империя да е заставена да приеме. Това не се случва. Османската държава не е склонно на отстъпки към българите – за разлика от позициите си към сърби, гърци и др., тъй като нашите земи са близко до столицата Цариград (Истанбул) и те са много важни за империята. Не бива наивно да вярваме в „мантрите“ за Дядо Иван и т.н. Би било несправедливо да се отрича водещата роля, която има Руската империя, но нека не забравяме, че тази империя не е държавата на Владимир Путин… Изключително нечестно е, че днес определени хора спекулират с тази тема. Картата на Руската империя са доста по-различни от тези на днешната федерация. В тази война участват изключително много украинци, белоруси, финландци, поляци, представители на други народи. Според някои наблюдатели войнишкият състав е най-вече от украинци, наричани тогава „малоруси“, и това е логично, тъй като пряко са ангажирани южните военни окръзи, които са в земите на днешна Украйна. Голяма част от територията на Полша е в пределите на Руската империя.

Когато днес посланик Митрофанова, руския Патриарх Кирил или някой друг иска скандално да бъдем по-благодарни, отколкото сме, нека не отрича обективния прочит на събитията. Като народ ние сме дали не един пример за благодарност, солидарност и преклонение пред загиналите за нашата свобода – достатъчно е да видим руските паметници около Плевен, знаковият паметник  на връх Св. Никола в Шипченския проход, наричан погрешно Шипка с някакво феноменално упорство, макар че Шипка е  съседният връх… Да ни се вменява чувство за вина от страна на официална Москва е изключително нечестно, а и нека не забравяме за българското участие във войната, което никак не е малко. Нашата свобода не е получена даром, както твърди и днес примитивната пропаганда. По същия начин са освободени Гърция и Сърбия – чрез намесата на руската армия и Великите сили. България участва с над 12 000 опълченци, с доброволчески отряди, с т.нар. милиции в редица градове, които броят стотици въоръжени местни хора, с т.нар. „Народните горски /планински/ чети, с разузнавачи, водачи през планинските проходи и т.н.

Предимството, което има Русия пред Турция се дължи в немалка степен и на помощта на българите в тази война. Да не говорим за логистиката на руската армия, изхранването, медицинското обслужване и др., което в значителна степен е поети българските общини и населението. Имаме щастието, че в случая интересите на една велика сила като Русия съвпадат с българските. В голяма степен с това са съгласни и останалите Велики сили. От друга страна, подходът на Русия има своята нелицеприятна страна – Руската империя не признава никакъв български политически компонент, а българите още от времето на Раковски, Левски и БРЦК имат свое политическо представителство. Това са „Върховното тайно гражданско началство“, както го нарича Раковски, или „Привременното правителство в България“, както го наричат Левски и неговите съратници. Българското  Опълчение също няма статут на самостоятелна българска войска… Всичко това говори за драстично незачитане на самите българи като фактор в решаването на собствена им съдба. От гледна точка на политиката, пък дори и през 19. век по-изгодно е било за Русия да прокламира съюзни отношения с българите, но това не става дори и в лицето на организациите,  наследили БРЦК в Румъния.

Цяла Европа знае, че има български революционери, но Русия е свърх консервативна държава, която въобще не може да възприеме българската революционна емиграция като политически субект. Русия съзнателно игнорира българското политическо представителство, което води до съмнения за създаване на Задунайска губерния и др. подобни планове. Слава Богу те не се оправдават. Русия, независимо от либерализма на Александър II, се стреми да създаде една марионетна държава, която сляпо да изпълнява нейната роля. В крайна сметка обаче, въпреки грубата руска намеса във вътрешните дела на България, най-креативните сили на нашия политически елит след Освобождението имат волята да се еманципират от чуждото вмешателство и да поведат страната по избрания път на модерната държавност и защитата на националните интереси.

Интервю на Ирина Тодорова