СТРАНАТА НА ЖИВИТЕ МЪРТВИ

Пиша на прима виста, без да редактирам нищо,защото това, което преживях  в Спешна медицинска помощ от 19 до 22 часа ми бе причинено на живо, без упойка.

Криво – ляво изкарах дежурството почти до края, самолекувайки се както зная от предишни опитности, и помолих колежка да ме смени по-рано и се откарах сама до болницата с личния си автомобил. Да не ощетявам системата , а и като знам : Звъня на 112, от Монтана вдигат, прехвърлят ме към Ловеч, отсреща е дебило подобен диспечер, докато ме разпитва като при углавно престъпление, с моя недостиг на кислород и свирещи душници, пренецих, че въпреки риска, от центъра на града до болница ще стигна вероятно по-жива, ако сама шофирам, вместо да чакам линейка, която ще ми изпратят след поне 15-20 минутно прехвърляне и обяснения.

След тропане на вратата, жена ме пуска, казвам, че искам да легна,посочват ми единственото свободно легло до вратата, във вътрешната зала всички са заети.Обяснявам какво ми се е случило през деня, включват ме на монитор. От вътрешната зала излиза мъж, вероятно лекар и се тросва: Каква е тая?

Сестрата отговоря : Жена идва за преглед.

Той се врътва: Тая не е за тука, щом може да дойде сама.

Казвам вълшебната думичка, че съм астматичка, и тогава започват да гледат на мен малко по-сериозно.

Вкарвам ме във вътрешната зала, където леглата вече са свободни. Правят ми кардиограма, мерят кръвно и температура. Взимат ми личната карта. Поставят абокат и взимат венозно кръв.

Дежурният доктор Дочев, седи зад бюрото на един стол, абсолютно инертно и неадекватно и до тази минута не е обелил нито една дума, всичко решават сестрите и те предлагат какво евентуално трябва да се направи.

Много бързо след мен, пристигат три малки дечица на възраст от бебе до три-четири годишни, един юноша със счупен крак. Всички тези спешни пациенти отпушват кутията на Пандора.

Влиза жена, която съобщава, че към Ловеч пътува дете, което е глътнало някакъв предмет, заседнал в трахеята му, едва диша. Не е от Ловеч, баща му го кара с автомобила от някакво по-малко населено място.

В Спешното започва дискусия, защо го карат в Ловеч, ние нямаме такъв специалист, да го карат направо в Плевен. Няма какво да го правят тук. Жената изтръпва, ама как до Плевен, до Ловеч са 30 км, до Плевен още 35  км, страхува се жената, че детето ще умре от задушаване някъде по пътя. Д-р Дочев започва да разсъждава на глас, кога детето ще има по-голям шанс да оживее, ако го докарат първо в Ловеч и после той го насочи към Плевен, или ако директно отпрашат за Плевен.

Жената кърши ръце, моли се, надява се да вземат детето, защото е по-близо до Ловеч, за което започват да й се карат, защо не  знаят къде трябва да откарат детето, като в Ловеч нямаме такъв специалист. Д-р Дочев вече е решил: А бе я го карайте направо за Плевен и без това тук няма какво да го правим.

Жената вече е посиняла от ужас и едва промълвява: Къде в Плевен трябва да го откараме.

Лаконичен отговор: В спешното.

Жената е от селата, в нейните представи Ловеч е големия и близък град, Плевен изглежда като онзи далечен и огромен град, който съвсем не познават и разбира се, не знаят къде е спешното, как ще го намерят посред нощ и кого да попитат. Изнизва се, вледенена от ужаса, че детето ще умре от задушаване, защото те, неговите близки са виновни, защото не знаят къде трябва да го откарат.

Пристига линейка, която кара 39 годишна жена, майка с пореден опит за самоубийство. Нагълтала е всички налични лекарства и бутилка водка. Била е контактна последно в 16 часа. Малко след нея пристига възрастен мъж , над 70 г , който страда от язва на разширените вени, на единия крак тази вечер язвата обилно е прокървила, загубил е много кръв.

Внасят го двама души, като го подкрепят. Включват го на монитор. Докато сестрата прави това, възрастният мъж, загубил много кръв, отнася поредното върло овикване, защо идва в нашата болница, като ние нямаме съдов хирург. Ти си за съдов хирург, ние нямаме такъв, какво да те правим. Върви на Плевен.

Човекът обяснява, че е сам и няма как да иде на Плевен, а е загубил много кръв. Сестрата е категорична, тук няма какво да те правим, само ще омажеш всичко наоколо, защото единият крак е потънал от коляното до пръстите в кръв и всяко преместване на мъжа, оставя дебела кървава диря.

През този един час и половина аз лежа на легло с поставен абокат и взета кръвна проба. Първоначално не зная за какво. От създалата се обстановка и не проведено никакво лечение започвам да получавам пристъп. Моля някой да ми подаде помпата от чантата, носят я, впръсквам . Чакам. Не помага. Впръскам втори път, въпреки че зная как това е излишно, защото ако не помогне първия път, не помага и втория. Явно започвам да почервенявам, една от сестрите забелязва, идва и ме поставя на кислород. Жената, с поредния опит за самоубийство е настанена до мен. Изглежда вкочанена, с широко отворена уста, от дълбините й излиза нечленоразделно хриптене. В лицето е синьо-жълта. Ако не е това хриптене, бих решила че е мъртва.

След порцията кислород и миналите вече два часа, аз съм по-добре и решавам да попитам какво ще се случва с мен, защото съм вече от два часа и освен кислород нищо друго не ми е дадено. След поставяне на кислородната маска по решение от сестрата, д-р Дочев все пак решава, че аз може и да съм сериозен случай и ми назначава КАС за въздух в кръвта. За целта викат пак лаборанта, този път ми взема кръв от пръста. Сестрата го пита, защо да идва лаборантка, нали й взехме кръв от вената, той мълчи и казва, кръвта от вената да отиде за изследване на алфа-амилаза, да вземат нова кръв от пръста.

Обаждане по телефона съобщава, че алфа амилазата не може да бъде взета, защото апаратът се е повредил. Д-р Дочев се обръща към мен и казва: Ами нямаш късмет, не може да направим алфа амилаза, но за да направим все пак нещо, ще извикам дежурен за спешен рентген на бял дроб и друг лекар, който да резчете снимката.

Минава още един час. Никой не идва. В Ловеч по това време се развилнява буря, рентгеноложката се е обадила по телефона, за да каже, че не знае кога точно ще дойде, защото поради бурята такситата са си скрили автомобилите,  да не би да ги убие пристигащата градушка.

След около половин час, тя все пак пристига. Качват ме на количка и ме откарват на вторият етаж за рентгенова снимка. Когато ме свалят долу, виждам , че жената с поредния опит за самоубийство е съблечена чисто гола, следва интубация, промивка на червата, защото кръвното е започнало заплашително да пада, а коктейлът от лекарства, който си е забъркала, е толкова токсичен, че сигурно ще я загубят. Всичко се обсъжда , коментира пред мен и докараното поредно младо момче със счупен крак и малко детенце, около пет годишно със счупена ръка.

В залата вони отвратително на човешки отпадъци и течности, една лилаво-жълто посиняла 39 годишна жена лежи на едно от леглата, заобиколена от всички възможни лекари, които са намери в болницата или са успели да се доберат до нея, вероятно с личните си автомобили, защото такситата са си скрили служебните, тъй като всеки момент ще удари градушка.

В началото не можех да повярвам какво ми се случва и на какво съм свидетел . После някак си разбрах, че това е ежедневния ни живот, дето го мъчим всеки ден. Накрая ми предложиха да остана в болницата, на което категорично отказах, помолих да ми поставят каквито инжекции те преценят, да ми дадат амбулаторния лист, в който е описано какво съм преживяла и да си ходя, с обещанието, че утре сутринта ще се консултирам с алерголожката, при която се водя на диспансерен отчет и с нея ще решим какво да правим.

Помолих да ми дадат снимката на бял дроб, отказаха ми, с мотива, че за да я взема трябва да си платя. Не попитах колко трябва да си платя, защото я искам, за да мога да я покажа на лекуващата си лекарка, за да може по-точно да прецени състоянието ми и назначи лечение. И защо трябва да я платя, нали съм дошла в Бърза помощ, нали съм здравно осигурена, нали искат да ме оставят в болница. НЕ МОЖЕ.

В амбулаторния лист липсват резултати от взетата кръв. Два пъти взимат кръв, при венозната, апаратът се счупи и не може да се направи изследването; защо липсват данни от изследването на кръвта, взета от пръста, никой не знае.

Решават все пак да ми сложат някакво лекарство и се спират на ампула алергозан. Никой не отразява, че имам поставен абокат, приготвят я мускулно, извикват ме за поставянето и о, изненада – ама тя има абокат! Нищо, лягай тука да ти я сложа мускулно. Подчинявам се и си получавам алергозана, дето можех да си го бия сама преди 3-4 часа у дома, защото имам такива ампули, и да си спестя целият преживян ужас.

Не зная какво стана с другите пациенти, с които делях три-четири часа в спешното отделение. Не смогнах да преброя колко пъти страдащите хора бяха обвинени и нахулени, защо не знаят къде трябва да отидат, като „ние тука нямаме такъв специалист”!!!

Имаше няколко дечица…Мъката ми е за дечицата. Не зная кой и как оцеля. Дали 39 годишната жена, с пореден опит за самоубийство, успя да си реши всички проблеми, като избяга в небитието от този ужасен български свят?!

Аз останах жива, защото подписах листа и си тръгнах. Бодоха ме четири пъти, два венозно, веднъж от пръста и веднъж мускулно, прекарах 3-4 часа, за да ми поставят една ампула алергозан!

Въпросът, който ме мъчи е : Защо бе, защо ние, българите така упорито сме се хванали в този живот, който така или иначе ни е отказан и не го живеем!

Kатя Мандинска, публикация във Фейсбук