В неделя вътрешният министър Калин Стоянов обяви, че няма да подаде оставка, за която се заговори три дни по-рано, след кръвопролитния протест, насочен срещу БФС. Стоянов обяви и че Кирил Петков, който сега иска оставката му, всъщност го е номинирал за този пост и два дни лично му се е молил да приеме да стане министър в кабинета „Денков-Габриел“, допълвайки, че връзката между него и бившия министър-председател е осъществена от единия от зам.-председателите на ДАНС Петър Петров.

Но по-същественото се оказа друго. Втори пореден министър директно обвини Петков в опити за вмешателство в работата му, настояване да работи с конкретни хора и дори заплахи. Според Стоянов, поради това, че е устоял на действията му, Петков е поискал впоследствие оставката му.

Че Петков кадрува – отдавна не е никаква тайна. Но че явно и заплашва, поне доскоро беше по-скоро под въпрос. Когато през октомври министърът на електронното управление Александър Йоловски призна пред Председателския съвет на Народното събрание, че Петков го е пристискал и настоявал да разпредели едни 600 милиона лева по обществени поръчки на фирми, приближени на ПП-ДБ, а после е споменал и имената на членове на семейството му, включително сина му, повечето хора не повярваха, макар че след това на Йоловски, както и на членовете на семейството му, им беше назначена охрана.

Само че това вече надали е случайност, надали е просто съвпадение, а вероятността Стоянов и Йоловски да са се наговорили, за да опетнят и без това доста спорната репутация на екс премиера ни, е смешно.

Разбира се, Петков има дълго досие, свързано с лъжи, преувеличения, нарушения на законите, включително и на Конституцията ни. Явно му свикнахме, въпреки че не говорим за кварталния бияч, а за действащ политик, лидер на партия и доскорошен министър-председател. Свикнахме му и с глупостите, с нелепиците, със смесването на личния с професионалния живот, с набутването на тоя и оня от приближените му на високи позиции. Примирихме се с него, вече снизходително просто отчитаме поредния му гаф, поредната безсмислица, изречена от него.

Примирихме се с канадското му гражданство, с глупостите, че Опра Уинфри е почитателка на веган пробиотика, „изобретен“ от него, забравихме и лъжите му, че е договорил лично евтин втечнен газ от САЩ, че е криел месеци наред доклад от ДАНС, касаещ Джемкорп с руски олигарси. Примирихме се, че Петков подписа меморандум с въпросната компания, неглижирахме дори и разследването на „Файненшъл таймс“ по темата. Примирихме си че си позволи да си прави пиар на гърба на загиналия алпинист Боян Петров, обявявайки шумно и постоянно, че е платил спасителната му операция, налагайки се лично вдовицата на Петров да опровергае това.

Затворихме си и очите за поредната му безочлива лъжа, че причината за неприемането ни в Шенген е липсата на реформа в българските служби за сигурност, което (разбира се) се оказа невярно. И не кой да е, а Волфганг Соботка, председател на Националния съвет на Австрия, заяви, че Виена не е повдигала въпрос за работата на българските служби като условие за приемането ни Шенген. Тоест Петков ни срами и по света. Примирихме се, че режеше неудобните му персонажи от разни снимки, лъжейки, че това е дело на Брюксел, които се наложи после официално да го опровергават. И т. н, и т. н.

Макар че около скандалната му среща с представители на превозвачите, на която беше заявил, че той определя какво и как ще се говори в кабинета му, дори на тези, които горещо го подкрепяха от стъпването му в българската политика, трябваше да им просветне, че говорим за психически нестабилен, за болен човек. Тогава пак излъга, но се оказа, че има запис от срещата, на който се чува както той гони от среща Магдалена Милтенова, председател на Конфедерацията на автобусните превозвачи, разпореждайки се като някой дерибей: „Вратата е там… Повярвайте ми, ако не искате да ме слушате, вратата е там. Ето я, зад Вас! Няма! Аз ще решавам тука как ще говоря и какво ще говоря!“.

Но че Петков си позволява да заплашва и действащи министри, включително такива, за които той лично е ходатайствал да бъдат назначени на поста си, че ги изнудва, че заплашва дори семействата и децата им, е трудно смилаемо. Още по-трудно разбираемо е, че до този момент, особено заради тези си действия, той не е призован на разпит в прокуратурата. Нелепо е и че продължава да е председател на партия, че разпределя порции в политиката, че кадрува, че въобще е политик.

Това е същият този Петков, който ни говореше за промяна, така и влезе в политиката – с обещания да изкорени корупцията и да донесе нов морал. Политици всякакви сме имали – и измамници, и лъжци, и закононарушители, и наглеци, и откровени некадърници, и аматьори, и простаци, и прости, но такова съчетание, такъв събирателен образ, толкова нагъл и безпардонен персонаж – не.

Кирил Петков е болен и трябва да се лекува, а ако все пак има малка вероятност да прави всичко, осъзнавайки каква вреда нанася с действията си – както на определени хора, така и на страната си, включително и на политиката у нас, мястото му е само и единствено в затвора!

Koментар на Виктория Георгиева/“Труд“