Започва тихо и неусетно. Години наред една малка част от столицата е извоювана от мигрантите. Никой не обръща внимание – все пак трябва някъде да живеят докато им се разглеждат документите, а какво впечатление ни прави просто поредното гето? След години базата е установена. Имат вече мини-общество, в което започват и техни икономически дейности, някои законни, други – не толкова. Започват действия за докарването на още и още от тях. Либералните, леви медии пишат статия след статия как или няма никакви мигранти или те са едни прекрасни, мили, работливи и интегрирани хора. Поне една статия представя някакъв мигрант, който обича държавата, говори езика и има собствен бизнес вече, с цел да внуши, че това внасяме.

След време започват да излизат от гетото. Първите инциденти са просто бой над местното население – тестват почвите. Когато се установи, че местното население е слабо, не може да се защити и няма сплотено общество – нещата ескалират. Все пак, има плячка за грабене, а очевидно е разрешено да се граби и съпротивата е съкрушена.

При първия сериозен инцидент, когато се случва нещо ужасяващо, държавата дърпа щепсела и полицията спира да докладва националността на престъпниците, а закони минават да защитят “човешките права” като например забранят да се събира статистика за престъпленията по нужния начин. НПО-тата осъждат набързо медиите, които дръзват да пишат за престъпленията.

Тишина. Безпомощност. Всеки знае какво се случва, но вече е извън контрол и няма връщане назад. По социалните мрежи се чува за всякакви инциденти, когато се срещнеш с приятели научаваш за още, но по медиите няма гък, защото не могат да си позволят делата срещу НПО-та, правителството мълчи, а институциите отказват да докоснат проблема.

Това е моментът, в който сме покорени. Овладяни. Изтласкани от собствената си държава. Защото това абсолютно е война – нека си спомним, как се е наричало едно време пресичането на границите на една държава, незаконно, от групи млади мъже, които целят да се възползват от ресурсите й?

Първите битки вече започват и ще чуваме за тях ежедневно. Правителството вероятно ще заеме тяхната страна – все пак, ако не бяхме страхливи и слаби, те въобще нямаше да са тук. Навсякъде по веригата ще си проличи слабостта на обществото, когато се налага да се защитаваме.

Разбира се, не всичко е загубено. Това, което описвам е утъпкан път, по който вече поне дузина западни държави крачат уверено и са към края. Едно достатъчно сплотено и силно общество може да се съпротивлява, а никой не ни забранява да го правим. Ако Ел Салвадор може да откаже НПО-тата, можем и ние. Също така на европейско ниво определено се забелязва промяна, свързана с отношението към бежанци. Десните партии в целия Европейски съюз печелят подкрепа, а дори центристката ЕНП вече говори за изпращане на бежанците в трети държави, където да бъдат задържани преди да влезнат в Европа.

Истината е, че ние можем да се съпротивляваме и никой не ни спира. Можем да говорим за това, дори да рискуваме някой да ни направи проблем. Медиите могат да се опълчат на цензурата. Можем да изискваме от правителството да е на наша страна и да го отритнем, ако откаже, защото вече става въпрос за оцеляване. Можем да погледнем грешките на другите държави и да откажем да бъдем разделени, стралхиви и спотайващи се, като се надяваме опасността просто да ни подмине, което няма да се случи.

Ако сме силни, ще спечелим, ако сме слаби, ще загубим. Както винаги е било в историята.

Може би не беше нужно да се стига тук, а може би нямаше как да го избегнем, но остава истина – същият процес, който преди години щеше да се нарича война, започна и в България.

Господ да ни е на помощ!

Коментар на Виктор Блъсков/“Труд“