„В нечии ръце има ракети с ядрени бойни глави, при това не една или две. Ама в моите ръце не може да има. За мен това е неприемливо.“ „Или всички държави трябва да имат ядрени оръжия, или универсално трябва да бъдат забранени… Неравенството между ядрените и неядрените държави е достатъчно да подкопае световния баланс.“

Тези два цитата принадлежат на турския президент Реджеп Ердоган. Първият е от негово изказване на 5 септември в турския град Сивас, по време на икономически форум. Вторият е произнесен на 24 септември от трибуната на Общото събрание на ООН.

Само допреди десетина години подобно изказване от ръководител на страна-членка на НАТО, пръв американски съюзник в Близкия изток, а и просто лидер на голяма неядрена държава, би бил немислим. Думите на Ердоган, с които той провокира коментари, че Анкара се замисля за атомна бомба, са свидетелство за големите промени, настъпили през последно време в световната политика. Те обаче са показателни до какво се стига, когато ги няма „правилата на играта“ в сферата на ядрените оръжия, за което говори пред френското списание Les Echos съветникът към Фонда за стратегичекски изследвания Франсоа Хейсбург, цитиран от ИноТВ. Според френския експерт ситуацията с новата ядрена надпревара е по-тежка, защото не просто става дума за трупане на оръжия, а за изчезването на самите правила на играта.

Действително, от 2001 г. специално САЩ започнаха по техни вътрешни причини, планомерен демонтаж на градената десетилетия наред световна система за ядрена сигурност. Първо, след 11 септември 2001 г. падна Договорът за ограничаване на противоракетната отбрана, уж в името на борбата с тероризма. Това им позволи да разположат системи за ПРО до руските граници, преди събитията от 2014 г. Междувременно Северна Корея се сдоби с ядрено устройство, а Иран излезе на финалната права за създаването атомна бомба, и бе спрян с колективни усилия и преговори, чийто резултати сега САЩ поставят на изпитание.

После през т.г. САЩ напуснаха Договора за ликвидация на ракетите със среден и малък обсег на действие (ДРСМО), уж защото Русия го била нарушила. Веднага след това те демонстрираха наземна крилата ракета с обсег на действие 1000 км, и обещаха през ноември за покажат балистична ракета подобна на унищожените „Пършинг-2“, което е свидетелство, че те са нарушавали отдавна клаузите на ДРСМО, които забраняват и разработването на такива системи. В същото време обвиненията им срещу Москва останаха неубедителни, след като за пореден път не подкрепиха твърденията си с доказателства.

Сетне срещу Русия бяха отправени обвинения, че е нарушила тайно Договора за всеобща забрана на ядрените оръжия, който Вашингтон дори не е ратифицирал още, за разлика от Москва. Руският външен министър Сергей Лавров дори съзря началото на медийна кампания, която да обоснове под фалшив предлог излизането на САЩ и от този ключов за световната безопасност договор. Американците вече говорят и за разполагането на оръжие в космоса. При намаляването на „ядрения праг“ нищо чудно да се опитат да наложат като приемливо и разполагането на ядрено оръжие в орбита. Да, има договор, който забранява това още от 1967 г., но практиката показва, че за САЩ международните договорки са като носни кърпички – изхвърлят се след употреба.

Най-животрептящият въпрос обаче е оцеляването на другия ключов ядрен договор – за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия – СТАРТ-3. Той беше подписан през 2010 г. и предвижда САЩ и Русия да съкратят броя на всички видове носители на ядрено оръжие до по 700 единици, а броя на бойните заряди до 1550 за всяка страна. Сега, администрацията на президента Доналд Тръмп дава все повече сигнали, че няма намерение да продължи СТАРТ-3 след 2021 г., когато изтича неговият срок. Всички тези действия на американците стават на фона на пълната безкритичност на т.нар. световна общност, която изглежда е решила, че е безсмъртна и че това е някакво пиарско упражнение, а не директна заплаха за мира. През тази година в САЩ излезе от печат книгата на бившия анализатор на ЦРУ и съветник на вицепрезидента Дик Чейни по Русия Джордж Биби: „Руският капан: как нашата война на сенките с Русия можа да доведе до ядрена катастрофа“. В една анотация за нея е посочена следната проницателна мисъл на автора: „Може би най-голямата заплаха е, че ние не разбираме характера на опасността, която ни заплашва“.

В деня когато президентът Ердоган попита в Сивас, защо Турция няма право на атомна бомба, вестник „Известия“ публикува интервю с министър Лавров, който заявява: „Не можем да си позволим лукса да загубим СТАРТ-3“. Той отхвърля като напълно неоснователно претенциите на САЩ, че новите образци руско въоръжение: планиращият боен блок „Авангард“, стратегическото ядрено торпедо „Посейдон“, аеробалистичната ракета „Кинжал“, разработваната крилата ядрена ракета „Буревестник“, трябва да бъдат обект на СТАРТ-3. Председателят на Комитета на началник щабовете ген. Джоузеф Данфорд пък направо е заявил пред влиятелния американски Съвет за международни отношения, че удължаването на живота на СТАРТ-3 зависи от разрешаването на ситуацията около ДРСМО.

Истината е, че американското виждане за съживяването на ДРСМО включва задължително участието на Китай в него. САЩ не крият, че са излезли от договора, основно заради Пекин и възможността да разположат ракети със среден и малък обсег близо до китайските граници. Работата е там, че китайският ядрен арсенал е основно от такъв тип ракети (около 2000 единици). Точно в техния прицел са американските цели в Югоизточна Азия и моретата около нея. Китай обаче категорично отхвърля подобен подход. Официалната позиция на Пекин е, че ДРСМО е двустранен договор и Китай не е заинтересован в тристранни преговори. Освен това, отбелязват китайците, САЩ и Русия вече са ликвидирали техните запаси от подобни ракети, а включването на Пекин ще означава той практически да се разоръжи, предвид малкия му брой стратегически носители. Това Китай очевидно няма да направи. Така ситуацията е вкарана в стратегическа безизходица. И това е съзнателно.

Крайната цел на САЩ е да създадат такава военно-политическа конструкция, която безапелационно да осигурява превъзходството им и да връзва ръцете на другите страни. Поради това сме свидетели на ескалация в ядрената сфера – скъсване на договори, премахване на правилата, увеличаване на военния бюджет, заплашителна реторика. Част от тази политика е съзнателното сваляне на прага за използване на ядрени оръжия чрез разработката на боеприпаси с малка мощност и разполагането им в неядрени държави в Европа, претворяването в живота на концепцията за бързия глобален удар, сходна с тази за нанасянето на изпреварващ изненадващ ядрен удар и поради това неотличима от него.

Спорно е дали тези цели ще бъдат постигнати, но е очевидно, че сегашната администрация в Белия дом се ориентира към развързването на ръцете на САЩ, което съчетано с икономическата и военната мощ на хегемона, да му позволи да дърпа и занапред нишките на световните дела, използвайки аргумента на силата. Затова не е случайно, че руското предложение за глобален мораториум върху разполагането на ракети по ДРСМО бе светкавично отхвърлено от НАТО, без дори формално да бъде разгледано. Явно в случая САЩ просто са разпоредили руските предложения да бъдат отхвърляни априори, да не би някой все пак да се замисли, че в тях има рационално зърно.

Но това има и своята обратна страна. Деградацията на световната система за сигурност и безпардонното и безотговорното отношение на един от най-големите участници в нея към този въпрос, неизбежно повдигат въпроса пред други страни – с какво ние сме по лоши от постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН, т.е. на големите ядрени сили.

Освен това, в днешния несигурен свят, в който ни убеждават, че демокрацията по западен тертип може да се налага с бомбардировки с повече или по-малко умни бомби, много авторитарни лидери се замислят дали пък ако имат „Бомбата“, няма да спят по-спокойно. Съдбата на Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи, но и тази на Ким Чен Ун е повече от показателна – ако нямаш оръжие за масово унищожаване американците те убиват, а ако имаш – преговарят с теб.

Има и друг момент, колкото повече светът се отдалечава от времето на Втората световна война и Студената война, толкова повече хората забравят какво означава войната, жертвите и заплахата от взаимното гарантирано унищожаване. На свой ред това поражда лекота на политическата мисъл, немислима в предишни десетилетия, но съзвучна с безотговорното време, в което живеем. Създава се впечатление, че вместо сериозно да помислят как да свалят напрежението в света, което видимо се покачва, политици от двете страни на Атлантика си играят на война. Тези хора изглежда не мислят, че действията им могат да доведат до такъв пожар, който да погълне и тях самите, при това буквално. Което, разбира се, би било слабо утешение за жертвите на тяхната глупост и безотговорност.