Кметът на София Васил Терзиев се извини за внезапно обявения неучебно-присъствен днешен ден в училищата. „Допуснахме грешка. Дължа извинение за това, че направихме малко по-труден деня за учители и родители“, каза той.

Би следвало да бъде аплодиран съгласно каноните на добродетелността – грешка човешка, всеки бърка, с прошка се продължава честно напред. Само че в политиката нещата не стоят така. Общо в живота извинението е нещо добро, когато се случи след самоосъзнаване от съответния извършител за негова грешка – без той да мисли ще извлече ли ползи; без да допуска да повтаря стореното. В политиката обаче няма случай, в които покаялият се да не получи изгода, и пак заради нея да не е готов да повтори извършеното. Следователно, когато политик се извини, думите му трябва да се приемат като прогнозата за времето –  пълен глупак си, ако не посрещнеш чутото с много на ум.

Цялата тази тема е прелюбитна, тя препраща доста отвъд Терзиев. В българската политика извинението е много често срещано. То се е превърнало в

инструмент, досущ отвертка,

с която баш майсторите вършат своята работа. И точно защото е работен инструмент, е много далеч от искреността и не-изгодата, присъщи на едно истинско покаяние:

Когато управляваше с ДПС (2013 г.), Сергей Станишев се извини на ДПС за Възродителния процес. Пак защото управляваше с ДПС, предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС. После се извини, разбира се. Радан Кънев се извини 2-3 пъти за историческия компромис, Кирил Петков

призна грешки от следващия (сглобката) – 

което не пречи сега ПП-ДБ да търси ГЕРБ за нови „джентълменски“ споразумения. И Пеевски е джентълмен – при лидерските спорове се сети да дири прошка от електората за прекъсната връзка с партийните върхове. Корнелия Нинова се разкая за издигането на Румен Радев за президент не преди проблемите й в БСП, а след. Бойко Борисов пък, мине-замине, се кръсти – най-висшата форма на покаяние. Поначало тоя много праведен човек, дълго след като стана премиер през 2009 г., в рамките часове променяше думи и дела съобразно обществената реакция – не се извиняваше директно, обаче в политически план това бе съгласяване с посоката на вятъра. Но да се върнем на Петков. В средата на това лято той

шокира с изявлението,

че ако Костадин Костадинов иска преговори с „демократичната общност“, следва „да се извини и докаже, че не е руски проект“, „Понеже“ – продължи Петков – „патриотизмът може да е обща тема“. Тоест за Петков няма проблеми да си сътрудничи с Костадинов за патриотизъм, стига да получи извинение и едно-друго. След всички тези примери е ясно (а те са само част от многото), че извиненията в българския политически речник са просто врели-некипели, лъжи, чрез които да се излезе от някаква ситуация и да се влезе в друга, дори след прегръдка с дявола – целта е изгода, нищо общо с честността. Правиш каквото правиш,

глупости, предателства, лъжи –  после се извиняваш;

пак вършиш безобразия, извиняваш се… – това е вечното колело на политическия делник. Което някак неусетно превръща Станишев и Кънев в пожизнени депутати (eвропейски или български), задържа Борисов на гребена, презарежда Пеевски, прави от „градската десница“ перманентно извиняващ се колаборатор с ГЕРБ…  С други думи, покаянието е сведено до инструмент за личен или партиен просперитет, или пък на политиканщина, това му е предназначението.

Дотук нещо кой знае какво като новина – политиците са извиняват, колкото да излъжат. И все пак темата е важна, понеже все още, въпреки многобройните разочарования, са налице не малко българи, които им вярват. Ако не на един политик, вярват на друг, или на третия, който все още загрява –  и ще му се хвърлят на врата. Всъщност, смисълът на темата е, че политическата шарлатания е тъй огромна, че взема на въоръжение дори добродетел като покаянието – хората просто следва да внимават, да не вярват.

Важен момент е също, че често заради хорската доверчивост извиняващият се политик успешно надява

маската на новото, на алтернативата –

„Абе и той бърка, ама поне се извинява, не е като предишните!“. И минава много напразно време, докато доверчивият човек осъзнае, че от извинението нищо добро за самия него или обществото не следва – последвало е само за „извиняващия се“. Ако е честен и умен, този доверчив човек ще си признае все някога, че просто е балама.

Васил Терзиев е още млад политик. Той не може да носи греховете на цялата среда, нито пък действието, за което се извинява, е от мащаба на вършеното от колегите му. Но на фона на политическата история бихме били абсолютни балами, ако махнем с ръка и просто приемем извиненията му. Това, което трябва да се каже е, че покаянието като морална ценност в българската политика отдавна е само тъжна теория. Колкото повече критични и недоверчиви сме към подобни актове като граждани към политиците без изключение, толкова е по-голям шансът те да спрат обезценяването.

Коментар на Диян Божидаров/“Сега“