Няма да коментирам футболните топки, публиката и неадекватните шоу елементи от неделния дебат за евроизборите по bTV. Телевизията със сигурност знае що е то таргетиране на аудитория, но кой знае защо бяха решили да направят един миш-маш от несъвместими присъствия, като така обезцениха смисъла на политическото, смесвайки го с лековати смешки, глупости, спортни звезди и теми от всякакъв характер.

Нямаше да взема отношение към дебата, ако не беше този потрес Стефан Тафров, изваден от нафталина, който ПП/ДБ издигат за евродепутат, за да водят битка с нормалността. Дето се казва, предателите не остаряват!

Наистина се надявам Радан Кънев или някой друг да измести с преференции това смущение и недоразумение Тафров! Хубаво е лидерите на партиите, които са го издигнали, да си дадат сметка КОЙ е Тафров, откъде идва, къде е бил, и какво мислят западните служби за него.

Не се излагайте, Христо Иванов и Атанас Атанасов! Мислете с главите си! Идейните постановки са едно, същността на личностите, които се издигат, е нещо съвсем друго. Защо създавате клоаки??! Държавата ни само губи от тази антиселекция.

През 2016 г. разговарях с Владимир Константинов, един изключителен офицер от българското разузнаване (когато наистина имахме такова) и дългогодишен дипломат в Рим, Италия. Интервюто стана много интересно, но и доста дълго.

Затова тук ще постна само разказа на българския разузнавач за Стефан Тафров. Ето линк към цялото интервю. Ето и точен цитат от интервюто, което касае личността на Тафров:

Владо Константинов:

„Нашите отношения с Тафров започнаха още от екофорума в София, от който фактически започна 10 ноември, започнаха вълненията у нас. И тогава аз бях в протокола на международната организация, която организира този еко форум в НДК. Това беше септември-октомври 1989 г. И един ден в стаята на протокола влиза едно запъхтяно момченце и казва: „Мен ми тряя кола до ЦК!”. Отговарям му: „Някъде отвън на вратата да пише таксиметрова служба?”. „Ама вие знаете ли кой съм аз?” „Не ме интересува кой си.” „Аз съм Стефан Тафров, официалният преводач на ЦК.”

Казвам: „И Тодор Живков да сте в момента, аз съм служител на международна организация, швейцарска. А това вие къде отивате, изобщо не ме интересува. Ако обичате, напуснете!”. Врътна се и удари вратата. Това ми беше първата среща с Тафров. Връщам се в Италия през февруари 1991 г.

Минават два-три месеца и пристига една делегация – Стефан Савов, Филип Димитров и Стефан Тафров. Организирал съм им всички срещи, които са пожелали, питам ги искат ли и аз да присъствам, така или иначе това са мои контакти, те казват високомерно: „Не!!”. Още по-хубаво, имах толкова работа, в един момент изпълнявах 12 длъжности в посолството. Защото българската държава нямаше пари и един по един връщаше хората обратно. Аз останах само защото поддържах отношенията с италианските служби и с Ватикана, а в ход бяха вече съвместни операции.

Това беше втората ми среща с Тафров. Но ето, че малко преди СДС да дойде на власт, аз получавам задача от външно министерство да поискам агреман за новия български посланик в Рим – Стефан Тафров. И ми изпратили, Калина, една биография на Тафров точно пет реда, редактор на нещо си, преводач и пр. А за това женен ли е, не е ли, има ли деца, няма ли, нищо. Така никога не се пише. Аа, викам, така ли, след като го изпращате по този начин, добре. Аз така и ще поискам агремана.

Пиша нотата до италианското външно министерство, лично отивам да я връча, минава един месец, отговор от италианците няма. И един ден бях в италианското външно министерство по работа, решавам да видя какво става с този агреман на Тафров. Влизам там, познаваме се добре с шефа на протокола, разменяме си любезности и той ме пита има ли някакъв проблем, който можем да решим. Тогава аз казвам за агремана на новия посланик.

Човекът си промени и цвета, и гласа, и изражението на лицето. Каза ми: „Колега, много се уважаваме с вас, но искам да ви кажа нещо. Ако Буш може да си позволи да изпрати своя приятел плейбой като посланик в Рим, все пак той е Буш и това е Америка, но вие да ни изпращате човек като Стефан Тафров с подобна репутация… след като на него му е отказано в Швейцария, ние какво, да не сме… И в африканска страна така не се постъпва. Ако обичате, това да го предадете в София”. От което пък на мен ми „падна табелата”.

Казвам му: „Вижте какво ще ви кажа, вие имате ли си посолство в София? Аз да не съм пощенска кутия. В посолството има подходяща обстановка, при съответните условия, вие спокойно можете да кажете на някои от факторите в българското външно министерство защо бавите агремана. И дали ще го дадете или не, въпреки че не сте задължени да ни давате обяснения”. След това двамата си връщаме усмивките и продължаваме с обичайните любезности, хахаха, хихихи и довиждане.

Калина Андролова:

Ама това за Тафров наистина ли ви го каза шефът на протокола във външното министерство на Италия? Звучи ужасно.

Владо Константинов:

Разбира се, Калина. Наистина ми го каза. Минава време. Два месеца и повече. Няма агреман. Един ден аз се срещам с техния министър Джани де Микелис и докато си говорим, леко пускам темата. А той е голям симпатяга и казва: „Аа, така ли?”. И след една седмица му дадоха на Тафров агреман.

Калина Андролова:

Тоест реално вие сте уредили агремана на Тафров, за да може той да дойде в Рим.

Владо Константинов:

Да, реално е така. Идва обаче на власт правителството на Филип Димитров. И за пръв заместник министър на външните работи се назначава Стефан Тафров. И аз като съвестен чиновник пиша нова нота, в която благодаря за гостоприемството, оказано от Република Италия на Стефан Тафров, но с разпореждане на новото българско правителство същият е назначен за заместник министър на външните работи, за което сме длъжни да уведомим почитаемото външно министерство на Република Италия. Подписвам се, слагам изходящ номер, занасям нотата и чакам следващата кандидатура.

Калина Андролова:

По-нататък какво стана?

Владо Константинов:

Задкулисието на българската „нова дипломация” се оказва доста смутително. В средата на месец ноември 1991 г. ме викат в италианското външно министерство. И ми дават 14 точки, съгласно които Европейската общност (тогава не беше още съюз) няма да признае Македония като самостоятелна държава.

„Господин Константинов, много молим по вашите канали това да стигне до София”. Разбърквам точките, за да мога да ги шифровам, подменям някои думи и пр., за да не ми сверят шифъра, но смисълът е един и същ и изпращам информацията на Стоян Ганев в София и на нашата служба. На 3 януари 1992 г. пристига Стоян Ганев в Рим, за да подпише новия Договор за приятелство и сътрудничество между новата Република България и Република Италия.

Цял ден водим преговори, говорим как никой няма да признава Македония, италианците искат потвърждение от Стоян Ганев, че е запознат с точките, които са му изпратени от мен. Стоян Ганев казва: „Да, всичко е наред. Запознат съм”. Вечерта даваме прием в посолството за чужди дипломати и колеги от външно министерство в чест на Стоян Ганев, където отново продължаваме темата за Македония как няма да я признаем.

В 19 часа и 20 минути на вратата се появява шифровачът и ме вика: „Шефе, ела”. Питам: „Какво става?”. Той настоява: „Ела, ела!”. Качваме се горе и той ми дава една сводка от външно министерство, в която пише: „Тази вечер в 20 часа (българско време) преди емисията „По света и у нас” заместник министърът на външните работи Стефан Тафров прочете декларация, с която Република България признава независимостта и суверенитета на Република Македония”. Имайте предвид, че както ние го получаваме, така са го получили и във външното министерство на Италия по техните си канали.

Тоест, ние ги лъжем през цялото време. Слизам долу, Бог да го прости Стоян Ганев, но той си беше нарцис, и го виждам как много жени са го заобиколили и му се възхищават, дърпам го настрана и той с неудоволствие пита: „Какво толкова се е случило?!”. Казвам: „Господин министър, ако обичате!”. Хващам го и го качвам горе в секретния район. И му давам да чете. При което той побледня. И само каза: „Ах, тоя педераст!”.

Калина Андролова:

Добре де, възможно ли е зам.-министърът на своя глава да направи това?

Владо Константинов:

Не. Заедно с Желю го изработиха. Питам Стоян Ганев: „Сега какво ще правим, господин министър, невъзможно е да се върнете долу. Защото ще трябва да продължите да лъжете. Може да дойде след 5 минути куриер и да им донесе съобщението”. „Какво да правя?”, пита той. „Ще кажа, че са ви извикали по спешност”. Една кола, летището и Стоян Ганев хвана първия полет за София.

Калина Андролова:

След подобна абсурдна ситуация министър Стоян Ганев не освободи ли Тафров от тази позиция?

Владо Константинов:

Освободи го, но малко по-късно. И по друг повод. Тогава Стефан Тафров отново дойде посланик в Италия.

Калина Андролова:

Е, как без агреман?

Владо Константинов:

Така, Калина, без агреман. Аз го бях върнал, лично съм го върнал. Тогава беше си подал оставката президентът на Италия Франческо Косига и го заместваше шефът на парламента Джовани Спадолини. Намирам връзки до Спадолини чрез моите връзки с републиканците, той беше републиканец, Тафров да си връчи акредитивните писма. И това уредих. Връчи си акредитивните писма, Калина, и започнаха моите проблеми с този човек.

Калина Андролова:

Какви проблеми?

Владо Константинов:

Какви проблеми ли? Какви ли не. Примерно прелитат самолети, кацат самолети. Ние трябва да съобщаваме и да искаме разрешение за прелитане, за кацане на самолети и пр. „Балкан” изпраща данните в нашето външно министерство, то ми ги изпраща на мен, аз подготвям нота до италианското външно министерство, до министерството на отбраната, до министерството на вътрешните работи. Като вътре се указват маршрутите, коридорите.

Естествено, ние получаваме разрешение за прелитане и пр. Тези ноти, Калина, трябва да бъдат подписани от посланика. Аз вкарвам при секретарката подготвените ноти, след което търся нотите, а се оказва, че ги няма. Питам секретарката какво става. Тя ми казва: „Не знам, господин Константинов, вътре са при него, аз съм му ги внесла”. Ти остави, ами като нищо могат да свалят някой самолет. И един ден отивам в канцеларията, питам за нотите и чистачката ни чува разговора и казва: „О, господин Константинов, ами нотите са в коша за боклук”. „Ама как в коша?”, питам аз.

И тя ме води при един черен чувал, където събира боклуците от всички кошчета, и казва: „Добре, че още не съм го изхвърлила”. Бъркам вътре и наистина нотите са вътре. Влизам при него и казвам: „Вижте какво, това може да коства живота на много хора. Вие разбирате ли?!”. Но междувременно, виждайки че той не ми ги връща подписани, а те се пишат в четири екземпляра, започнах да ги пиша в пет, четири му давам на него, петият екземпляр го пускам до италианското външно министерство с моя подпис. Без да имам право на това нещо.

Калина Андролова:

Боже мой! Добре де, как този човек обяснява поведението си.

Владо Константинов:

Изобщо не обяснява. Докато един ден се случи следното. През този период аз съм и представител на България във FAO, международната организация по прехраната и земеделието, тъй като седалището на организацията се намира в Рим. Провежда се заключителната сесия на FAO, на която се определят квотите на винопроизводителите в света. Пиша аз телеграма след телеграма до София. Кога ще дойдат нашите, готов ли е докладът, кога ще ми изпратят доклада, кога ще дойдат специалистите, които трябва да представят квотите на българските винопроизводители на Общото събрание на FAO? Най-накрая вдигам телефона и се обаждам във външно министерство и от там ми отговарят: „Абе ти не можеш ли да разбереш, че не могат да се разберат помежду си кой да дойде в командировка и да вземе командировъчните!”.

И аз, Калина, се оказвам в небрано лозе. Как ще защитавам някакви квоти, от които нищо не разбирам и дори не знам в момента какви квоти имаме. Освен това, като изнесеш доклада, след това трябва да отговаряш на въпроси. Аз нямам нито документи, нито сламки, нито доклад, нищо нямам. Имах една връзка, Джаич, сърбин, който беше международен служител във FAO, който отговаряше за Югоизточна Европа. Отивам при Джаич и му казвам: „Комшу, трябва нещо да направим”. Той вика: „Какво щеш?”. Казвам: „Дай ми българския доклад от миналата година”. Той ме пита: „За какво ти е?”. И аз му разказвам така и така. Джаич ми казва: „Виж какво, не мога да ти го дам да го изнесеш от тук. Абсурд. Ако ни хванат, аз ще си отида”.

Пък аз искам доклада, за да го пипна оттук оттам, да повиша малко квотите и това е. Тогава той каза: „Единственото нещо, което мога да направя за теб, е да дойдеш утре вечер, преди аз да си тръгна, и да те оставя да препишеш това, което те интересува от миналата година, а аз ще дойда и ще ти отключа на сутринта”. Ето така, Калина, преписах българския доклад за квотите на винопроизводителите. Отивам при секретарката на генералния директор на FAO, на която винаги когато съм ходил там, съм занасял я българска роза, я това-онова, изобщо за уважение и поддържане на този контакт.

Тъй като тя подготвя списъка с изказвания, аз я моля: „Знаеш колко съм зает, а участието ми при вас е само една от задачите ми, много те моля, нека аз да бъда последен при изнасянето на доклада”. Секретарката се съгласява. Аз съм доволен и щастлив, защото си правя сметка, че час след като приключи сесията на FAO, започва приемът, който дава генералният директор на организацията, така че всички ще отидат да се преобличат за приема. Така и стана.

Аз бях последен, залата беше доста оредяла, тук-там имаше по някой човек, даже и не ме слушаха какво дудна от трибуната. Приключвам доклада. Питат: „Има ли въпроси към синьор Константинов?”. Няма. Приемат се квотите. Оттам, Калина, карам като луд към вкъщи, защото и аз трябва да отида на приема, вземам душ, преобличам се и звъни телефонът. Жена ми казва: „Обади се секретарката на посланика, викат те незабавно в посолството”. Помислих си, този е разбрал, че съм ходил на сесията на FAO и сигурно иска да му докладвам какво е станало с квотите за виното. Отивам, Калина, в посолството, Тафров си е разхлабил вратовръзката, поразгърдил се е, навил си е ръкавите, свалил си е сакото и го е хвърлил отзад на стола.

Влизам аз засмян, усмихнат, казвам: „Да, кажете, господин Тафров!”. Аз никога не се обръщах към него с „господин посланик”. „Аз искам с вас да проведа един разговор”, казва той. Още по тона му разбрах, че не става въпрос за никакво FAO и никакви квоти. Питам го: „Служебен или личен?”. „Служебен”, отговаря той. Разбрах, че той е нахъсан, и му казвам: „Така, след като е служебен, ще ви помоля както аз съм облечен, така и вие да бъдете облечен”. „Ами много е топло.” „А на мен не ми ли е топло? Но връзката ми е до горе, ризата ми е изгладена току-що, а за ръба на панталона да не говорим.” Тогава той си облече сакото и започна:

„Господин Константинов, искам да ви обясня защо ние с вас не можем да работим заедно”. И в продължение на пет минути Тафров се опитва да ми обясни как той, демократът, не може да работи с един шпионин под един покрив.

При което аз му казах да ми даде определение на термина „шпионин”. Той, естествено, не можа да ми даде такова определение. След което аз му казах така: „А сега, господин Тафров, искам мен да ме чуете, за да разберете защо вие нищо не можете да ми обясните на мен. Първо, възраст и опит. Вие нищо не можете да ми обясните. Второ, работа във външно министерство и познаване на Италия и региона. Вие нищо не можете да ми обясните. Трето, работа в посолството на всички възможни длъжности. Вие нищо не можете да ми обясните.

И, четвърто, много мислих дали да ви го кажа, но след като сме стигнали до тук, ще ви го кажа. И двамата се водим, че сме от мъжки пол. Но вие нищо не можете да ми обясните”. При което той избухна: „Вие нямате право да ми давате такива оценки!”. И започна да му тече една бяла пяна от устата и носа. Казвам му: „Вижте се, това е посланикът на Република България във Вечния град!

На фона на трибагреника. Вие знаете ли кой е седял на този стол, на който вие сега стоите?! Вие сте един недостоен човек, с когото аз повече нямам разговор”. А той извика: „Довиждане, господин Константинов, довиждане!”. „Не, отново грешите. Сбогом, Тафров!”, казвам му аз. А той отговаря: „Вие нямате право повече да влизате в това посолство!”. И в следващите дни аз ходех вечер да разписвам документите в консулската служба и да работя с шифровача. Ето, това е Тафров.

Калина Андролова:

После какво стана?

Владо Константинов:

Малко след това ме извикаха в италианските специални служби. Това, което вече ви разказах.

Калина Андролова:

Интересно, а те как са разбрали за този скандал? Това означава, че са ви подслушвали.

Владо Константинов:

Те рискуваха да осветят това, за да ми предложат работа. Те постъпиха колегиално, джентълменски, като към колега и приятел. Достойно. Ето, затова, Калина, ми се разтрепериха на мен краката. Знаеш ли, че на една по-предишна среща с италианските колеги единият от тях каза: „Уважаеми колега, имаме тук един малък проблем. Едно от нашите подразделения е попаднало на вашия посланик по време на неговата командировка в Неапол. Имало е оргия в хотелския апартамент и на другия ден е влязла чистачката заедно със служителя по сигурността и са открили разни неприятни неща в кошчетата и тоалетната. Бихте ли поговорили с нашия колега”. И човекът пристига с пликчетата, в които са запечатани тези неща. Калина, той ходеше с дипломатическия автомобил, на който се вее българското знаме, да се среща с „тези приятели”…

Калина Андролова:

Защо се допуска това?

Владо Константинов:

Този тип персонажи лесно могат да се контролират от чужди фактори. Калина, те са най-страшната мафия. Герта и Берта и други подобни.

От фейсбука на Калина Андролова