Това е странно, защото темата би следвало да е актуална поради наближаващите избори за Европейски парламент, поради промяната в политиката на ЕЦБ и появата на нови виждания за ролята ѝ в икономиката на Съюза и поради възможното улесняване на процеса на приемане в зоната.

Опитът

Последното е лесно за обяснение: тревогите и неяснотите около Брекзит някак от само себе си преминават в желание политиците от Евро-групата да покажат нейното величие. То има действителни основания.

Те се свеждат до общото подобрение на основните макро-показатели за стопански напредък на зоната за целия двадесетгодишен период и в частност на новите страни членки, приели еврото – от стабилност на цените, през ръст на заетостта и търговията, спада на лихвените проценти, до 54% ръст на БВП и ръста на доверието към хората от зоната. Тези показатели, макар и с известни (и неизбежни) оптимистични коментари, бяха резюмирани от ЕЦБ по повод юбилея в нарочен доклад от декември м.г. Очакваните ползи за България са добре описани и анализирани от Димитър Чобанов, Георги Ганев, в нарочен доклад на ИПИ и от мнозинството познавачи на икономиката на страната.

По неизвестни причини у нас придобиха известна популярност и възгледите, че валутата на ЕС обикновено резултира в шоково покачване на цените и в „загуба на суверенитет“ на националните централни банки. Що се отнася цените, посочените доклади, статистиката и теорията доказват, че тези страхове са преувеличени дори за страните с предхождаща относително висока инфлация и значими, неявни или скрити бюджетни дефицити. Такива в България не се наблюдават от 1997 г. Много е вероятно при засилване на конкуренцията (ако не й се пречи) у нас сред приемането на еврото цените да се понижат.

Загубата на „суверенитет“ от централните банки на по-малките европейски икономики, когато те са успешни, е  познато състояние от учредяването им досега. Това първо. Второ, когато те са били самостоятелни страните (те и техните правителства) обикновено са стигали до фалит. Това е вярно преди всичко за България, но не само. И в такива ситуации дори техническото управление на тези банки е преминавало в ръцете на чуждестранни организации. За периода след Втората световна война България изглежда е европейски рекордьор в това неприятно отношение.

От друга страна еврото е форма на денационализация на парите, въпреки че не е извършена по рецептата на Фридрих фон Хайек от 1976 г., т.е. не чрез демонополизация на паритеи тяхното предлагане. Денационализацията на парите бе извършена с прехвърляне на този монопол към ЕЦБ.

В България, почти единодушно, се предполага, че членството в еврозоната ще допринесе и за по-ефективен банков и финансов надзор. Надеждата е, че няма да се повторят казуси като КТБ. Може би тя е оправдана. Но случаят КТБ далеч не е провал само на надзора. Той по-скоро е пример за политическа интервенция и онагледяване на това как работи у нас политическото разпределение на стопански привилегии.

Един от показателите на стопанско развитие след приемане на еврото е държавният дълг. По този повод се предполага, че за България няма рискове. Защото ефект на увеличаване на правителствените дългове не се наблюдава в Балтийските страни, а там централните банки опираха като валутни съвети. Но такъв ефект е очевиден в страни като Словакия (с около 15% от БВП) и Словения (почти четирикратно увеличение). Разбира се, дяволията е в подробностите. До голяма степен поведението на държавните дългове в тези страни е следствие и на рецесията от 2009-2010 г. Освен това с приемането на еврото при тях, освен в Естония, нараства и апетитът за финансиране на държавни проекти. Например в Литва се обмисля строителство на атомна централа, макар консултативният референдум по този повод да бе проведен през 2012 г., три години преди влизането на страната в еврозоната.

Българският дебат

България наистина може да задържи фискалната си дисциплина и да повтори примера на Балтийските страни. Колегата Георги Ганев е убеден, че 22 години действие на валутния съвет в България е достатъчно основание дисциплиниращата му функция спрямо фиска да се запази.

Но опитът тук е по-особен. Изискването за членство на страната и в банковия съюз на зоната, макар и донякъде обидно от политическа гледна точка, се обяснява с обстоятелството, че нейните членове не докрай разбират същия този казус с КТБ. ЕЦБ обаче има по-реалистичен възглед: в плана за влизането в „чакалнята“ се изисква България да подобри управлението на държавните предприятия и да направи търгуеми необслужените кредити на банките на вторичния пазар.

По първия повод у нас не просто нищо не се прави. Обратното, от политическото обсъждане на продажбата на ЧЕЗ до днес призивите за разширяване на държавната бюрокрация в икономиката обхващат нови и нови сфери. Очевидно е, че публиката бива подготвяна за държавно участие в иначе неосъществимия и необоснован проект за изграждане на АЕЦ „Белене“. Пропагандата за „блокиращи държавни квоти“ напомня визията за държавно участие в икономиката наложени през 1995 и 1996 г., но резултатът от това налагане не се помни, а настроението изглежда общо за всички основни политически партии. Проблемът е важен, защото, от една страна, държавните активи бяха реалното стопанско изкушение, което създаде КТБ и защото, от друга страна, има реални опити за изземване на частен бизнес – като се почне от случая „Белведере“ и се стигне до този с „Дунарит“. В областта на енергетиката има разпределение на привилегии, желание за необосновано ограничаване на въглищните ТЕЦ, за да се „освободи място“ за АЕЦ „Белене“ и политическа воля за прокарване на други неизгодни проекти.

Делът на необслужените кредити спада от 16% от кредитните портфейли на банките в средата на 2015 г. до около 6% в края на 2018 г. В тази област имаше видимо подобрение на регулирането на принудителното изпълнение след промените в ГПК от 2017 г. Въпреки това в законодателното събрание наскоро бе внесен нов законопроект на Омбудсмана за изменение на ГПК, който, волно или не, увеличава риска от негативен обрат в тенденцията за намаляване на необслужените кредити и като че ли засега се одобрява от политическите партии в парламента.

Тези два проблема са основните рискове пред приемането на България в „чакалнята“. Тревожен е факта, че те не се обсъждат. През февруари – март тази година, донякъде предизборно, се обсъждаха други констатации на ЕК и ЕЦБ за икономическите дисбаланси на България. Бе обърнато внимание на демографските проблеми (които започват от 1975 г.) и на изпреварващия ръст на доходите пред производителността, за който пък ЕК посочва, че засега не пречи на конкурентността и който да известна степен е следствие на регулирането на минималната работна заплата и пазара на труда.

Развитията в зоната

Българското правителство или се надява, че споменатият „ефект Брекзит“ ще притъпи вниманието на ЕЦБ към обстоятелството, че не предприемат мерки срещу предвидените от нея рискове, или смята, че с някой друг отчет по законопроекта за ГПК и банковата статистика ще замаже положението.

Междувременно в самата еврозона назряват реформи, които не предвещават съществено подобрение на нейното управление. По-скоро обратното. Ако аз бях министър на финансите или управител на БНБ, аз бих се въздържал от бързане за влизане в „в чакалнята на еврото“, (което е част от договора за членство на страна в ЕС) поне докато няма яснота дали тези реформи ще се материализират. Става дума за следното.

През декември м.г. ЕЦБ публикува доклад за своите планове през 2019 г. и след това. През януари т.г., в Рига, по случай петата годишнина на приемането на еврото в Латвия, вицепрезидентът на банката Луис де Гиндос (бивш министър на финансите на Испания) изложи още веднъж тези ангажименти.

В частност г-н де Гиндос казва следното:

• „Краят на нетното изкупуване на активи обаче не означава, че монетарната политика е приключила.
• Значителни възможности за приспособяване ще продължат да бъдат предоставяни от нашите насоки за ключови лихвени проценти и нашата политика за реинвестиране на придобития значителен запас от активи.
• …Необходими са по-нататъшни усилия за укрепване на структурата на съпротивителните сили [“resilience”], за увеличаване на растежа на производителността и за поддържане на икономическата конвергенция в рамките на еврозоната.
• Въвеждането на структурни икономически реформи, изграждането на буфери и завършването на единния пазар са от ключово значение.”[iii]

Това са намерения, които са, меко казано, нетривиални за централното банкиране и включват мерки, които отиват далеч отвъд мандата на ЕЦБ да поддържа стабилност на цените. Предвиждат се операции за финансиране на банки и правителства, както и други мерки на активната парична политика.[iv]

На мен лично съвсем не ми е ясно как такива намерения биха съответствали на разпоредбата на чл. 123.1 от Договора за функциониране на ЕС, който гласи: „забранява се предоставянето на овърдрафти или други видове кредитни улеснения от Европейската централна банка или централните банки на държавите-членки, наричани по-нататък „национални централни банки“, в полза на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, централното управление, регионалните, местни или други органи на публична власт, на други органи, регулирани от публичното право, или на публични предприятия на държавите членки, както и закупуването пряко от тях на дългови инструменти от Европейската централна банка или от националните централни банки“. Наистина чл. 125.2 позволява такава намеса, когато „Съветът [на ЕС], по предложение на Комисията и след консултация с Европейския парламент, може при необходимост да уточни определенията за прилагане на забраните, посочени в членове 123 и 124…“.

Глава „Парична политика“ и Европейската система на централните банки би трябвало да не позволяват решения по целесъобразност. Поне не крайни такива, т.е. изглежда слабо вероятно ЕЦБ да се подчини на Съвета на ЕС така както БНБ на министерския съвет на България през периода май 1995 – март 1997 г. Но самата насока на това мислене у мен буди тревога, не на последно място защото познавам често популистките напъни на немалко от членовете на Съвета и на мнозина членове на Европейския парламент. В новия парламент те няма да са по-малко. Все по-често ми се струва, че освен стопанските цикли, в историята действа феномен, който бих нарекъл „дълга вълна на чисти политически рискове“.

Тези рискове се създават от политиците, които през 65-70 години, по свои причини и с одобрението на избирателите, разрушават постиженията на стопанската свобода и пазарната координация. Резултатът обикновено е някое монументално икономическо нещастие.

Странно е, че тези идеи не привлякоха в България вниманието нито на политици, нито на иначе винаги нащрек икономическите експерти и анализатори. Ако бъдат осъществени – аз все пак се надявам, че разумът може да надделее – новата ЕЦБ ще анулира не само всички реални досегашни предимства на еврозоната, но и постиженията на системата на валутния съвет в България.

[i] Авторът е преподавател в СУ, председател на Управителния съвет на ИПИ и управител на КС2 Ltd. Статията в по-кратък вариант е публикувана на първи път в сп. Мениджър, бр. 245 от март т.г.: