Чел съм и препрочитал Иван Хаджийски, работил съм с Марко Семов, приятел съм с повечето съвременни социолози, народопсихолози и културолози и имам известна представа как се е формирал националният ни манталитет.

Но във всекидневието се сблъсквам с такива изумителни прояви на този манталитет, за които не мога да намеря никакво историческо, политическо и социално обяснение.

Войната в Украйна, преди да прерасне в световна, се е размножила и си има своето проявление и у нас. Имаме си всички атрибути за една хибридна война, гарнирана с овехтели атрибути – като изстинали кебапчета с изсъхнали пържени картофи ала Балкантурист.

Имаме си заговори от двата тротоара на „Дондуков“, забранени срещи от трети вид, сиви кардинали, ритници по кокалчетата. После намеса на чужди сили, сделки с оръжие, скандали, шум до небесата. Постепенно България се превръща в невиждано съсредоточие на неразбирателството. Или на глупостта, по-точно.

В цялата суматоха почти незабелязано минават скандални политически сензации. Минават и се забравят.

Бойко Борисов ласкае президента Румен Радев за ума му и съветва велможите си да се поучат от него. И това след години безмилостна война помежду им.

Какво иска Борисов с този жест? Съюзяване с Радев против кабинета на Кирил Петков, тъй като е забелязал пукнатините между тях? Чертае схема за кабинет ГЕРБ, ПП и ДБ под намръщената благословия на Радев, ако се случи разрив в сегашната коалиция заради военната помощ за Украйна?

Подлива вода на своя враг или пък рисува новия си образ на обединител? Не е случаен този ход. Толкова е невероятен, че не може да няма определена коварна цел.

В Северна Македония отива най-представителна наша делегация за среща с българското малцинство. И точно там нашите върховни представители си разменят остри обвинения за отношенията със страната, в която гостуват. Местните пък управляващи от най-високо равнище заливат с обиди нашите мисионери.

Вместо да си траят и да чакат през месец май деня Хикс, когато, щели да получат знака на съгласие, който чакат. С което наливат вода в мелницата на твърдите противници на компромисите у нас. И какво излиза – и в двете страни управляващите не желаят компромиси, но се правят на умрели лисици пред своите чуждестранни покровители и пред своите народи?

Има ли някакво друго обяснение? Тук сме Балканите, бате! Непримирими.

В подземията на обсадения „Азовстал“ се крие щаб от висши натовски офицери, които ръководят действията на украинската съпротива на руската инвазия. Съобщава се, че един американски генерал от този щаб е пленен от руснаците. Излиза, че НАТО воюва с Русия с оръжия от натовските страни и украински бойци.

Не е малка сензация и това, че най-стабилната партия в управляващата коалиция се оказва БСП. И най-работещата и конструктивна. Именно БСП – презираната, осмиваната, подценяваната, нежеланата. Ресорните репортерки от парламента са направо объркани – зазубрените клишета не вървят, а за друго не са подготвени.

Като утвърдена вече традиция на претовареното ни от информация и скандали общество да се размиват контурите и да се подменя темата на големите обществени скандали се превърна желанието ни да узнаем как е преминала операцията по извеждането на нашите моряци от пристанището на Мариупол. (не Мариупул, а Мариупол – „пол” означава град, както Созопол, Ахтопол).“

Естествено всички инстанции, заети със случая, се боричкат да изтъкнат своята роля и да спечелят престиж. От друга страна, по стар тоталитарен навик се престарават да не изтърват нещо, което не бива да се казва и да попаднат под ударите на пропагандната война у нас – затова избягват да поднесат цялата истина за акцията.

Четох, препрочитах информациите и ето какво остана в главата ми. Отначало бе съобщено, че нашите моряци са били под охраната на украински войници от прословутия батальон „Азов“. Опасна работа!

Операцията се провеждала специално от нашето военно разузнаване, като там е присъствал лично шефът на службата. Работата започна да прилича на сензационен екшън. Промъкнаха се някои изказвания на спасените моряци, че в спасяването им активна роля са играли руските войници и донбаските им съюзници. Как са се омесили азовците и руснаците и до средата нашето разузнаване? Почваме да четем отначало…

Ударението бе прехвърлено на официалните ни институции и по-специално на премиера Кирил Петков, който изпратил правителствения самолет да ги вземе от Сочи и ги посрещнал във Варна.

Междувременно официално е опровергано, че нашето военно разузнаване е ръководело операцията. Някакъв гаф сме направили. Разузнаването че е било, било е, но не е трябвало да го съобщаваме, току-виж казали, че се намесваме във войната.

А у нас – украинска делегация. Глупаво звучи, но при нас е така – всички говорим и се хвалим отначало, а после демонстративно отричаме участието си. Така всички ще знаят кой е участвал – щом нещо го опровергават, значи така е било.

Моряците си дойдоха и от тях научихме част от истината, все пак вероятно и те са били инструктирани какво да не казват.

Един от тях се престрашил и отишъл до военните. Там научил, че им е осигурен безопасен коридор. Никой не ги е взел от кораба, те сами тръгнали с бяло знаме от чаршаф, надявайки се, че няма да стрелят по тях. Върнали се веднъж и после пак тръгнали. Отвън ги очаквали руски войници и ги отвели в хотел в Донецк. |

Г-жа Митрофанова изрази задоволство от успешното приключване на операцията.

М-да-а-а…

Кога ще се научим, че официалните съобщения не са да се прави реклама някому, а хората да знаят как властта се е справила със ситуацията.

И да нанесе корекции, както могат гласоподавателите със своя глас. За да не се повтарят грешките.

Така навремето замазаха грешките на началниците, които допринесоха за смъртта на нашите войници в Кербала. Нещо повече, президентът Първанов награди тези, които носят отговорността за сигурността на войниците. Трябваше фотографът на вестник „Труд“ да отиде в Кербала и сам се увери на място за недопустимите пропуски в защитата на обекта. Никой не му обърна внимание – манталитет.

Самохвалството изби наяве и след освобождаването на медицинските ни сестри от Либия. Четохме за мисията на нашия президент (не на Саркози) и как преди кацането в Триполи пили уиски с шефа на нашето разузнаване, защото в Либия не се пие алкохол. Българи, юнаци!

Премиерът Станишев побърза да поднови поканата към Кадафи да посети България. Майко мила, колко сме гостоприемни, ние – малък, но горд народ от сърцето на Балканите.

Този наш манталитет ни носи и ще продължи да ни носи беди.

Скоро може би предстои нова политическа криза, предизвикана от липсата на елементарна политическа култура. Възможно е на власт да се върне лицето, което щяха да изчегъртат. Не това е най-лошото, което може да ни се случи.

Ако просто ГЕРБ се върне на власт, все пак сме му свикнали. Но никой не отчита, че хората вече губят доверие въобще в демократичната система, след като тя не може да предложи нищо по- добро.

Знам, че много години ни трябват, за да добием политическата култура, която ни липсва. Но нищо не оправдава липсата на най-елементарна култура на общуване, която се добива в семейна среда, в училище, в работата с други хора. Да съчувстваш на страдащите. Да защитаваш по-слабите. Да правиш добро, без да търсиш изгода. И това ли ни липсва? Ако сме загубили човешките си добродетели, какво да очакваме от съдбата си?

Коментар на Иван Гарелов за „Галерия”