Има ли граници, които властта не би преминала, за да се разправи с опонентите си и да защити териториите си? Този въпрос рядко е отеквал така ясно, както след събитията от последните дни.

„Оптимистичната„ гледна точка

В множеството коментари се очертават две основни гледни точки. Едната е, бих казал, плахо оптимистична. Или най-малкото – не толкова песимистична, колкото другата. С две думи, тя гласи: това е дъното, повече няма накъде. Когато кафявата интернет бухалка на властта пусна голите снимки, за да изнудва един от кандидатите за кмет на София, а след това най-различни медии се възмутиха и разграничиха от нея, мнозина  изразиха крехка надежда, че така повече няма как да продължава и че е дошъл денят, след който вече поне ще е ясно какво НЕ е журналистика.

После, когато се разигра сценарият с „готвения преврат“, а докараните с автобуси малки, големи и още по-големи мутри плъзнаха по улиците, за да компрометират и обезсилят протестите срещу избора на главен прокурор, някои казаха: „Какво толкова?! Номерът е левашки и изтъркан. И само издава безсилието на сценаристите“.

Когато пък Силвия Великова бе първо отстранена (защото не припява в хора, поддържащ кандидата за главен прокурор), а след няколко часа възстановена, мнозина заключиха, че поръчителите са се уплашили и че истинската журналистика все още има съпротивителни сили.

По-песимистичната гледна точка

Аз лично споделям другата, по-песимистичната гледна точка, според която граници и дъно по-скоро няма. Тя впрочем много бързо бе потвърдена от реалността. Когато например повечето от най-масовите „медии“ (включително т.нар. обществена телевизия) дружно се впуснаха да изпълняват спуснатия им отгоре сценарий с „държавния преврат“ и се наредиха плътно до кафявия сайт, от който преди това се разграничаваха. Така границата между журналистика и НЕжурналистика пак беше грубо прегазена – защото да заливаш публиката си с помия и да я лъжеш напоително в праймтайма е горе-долу едно и също.

Да, вярно е, че номерът с контрапротестите и провокаторите е стар. Само че никога не е бил прилаган в такава двойно извратена форма (плащаш на някого, за да се прави, че друг му е платил да протестира срещу теб). И не е вярно, че не минава. В последните дни разни лица обикалят студиата, за да повтарят, че на протестите е имало „яки момчета с черни потници и по чехли“, което показвало, че “криминалният контингент и групировките се чувстват засегнати“ от избора на главен прокурор. За хора, които могат да прибегнат до такава мерзка лъжа, граници няма – те не биха се спрели пред нищо.

Накъде се движим

За случая със Силвия Великова ще си позволя да кажа повече, понеже съм преживял нещо подобно преди много години, а сравнението от една по-далечна перспектива дава възможност да преценим накъде се движим. Преди почти 24 години, след няколкомесечни протести срещу цензурата в „Хоризонт“, бяха уволнени седем журналисти. Между тогавашните и днешните събития има много прилики, така че човек би могъл да си каже, че нищо не се е променило. Изпълнителите са от същия тип хора, назначени, за да изпълняват поръчки. За действията си те пак дават някакви идиотски обяснения като „несъответствия с длъжностната характеристика“ и „отклонения от технологичната дисциплина“. Пак говорят небивалици за плурализма, по чиято логика истината може да се пуска само ако за баланс се тиражират и лъжите. Посмъртно крият кой им е наредил, въпреки че накрая самите те отнасят последствията.

Тук някъде започват разликите, които показват, че все пак за тези 24 години промяна има. Но тя не е към по-добро. Тогава поръчителите бяха, общо взето, известни. И бе съвсем ясно, че уволнението е политически мотивирано. Днешното отстраняване е нещо като криминален акт на „неизвестни“ извършители. Поръчителите дружно твърдят, че нямат нищо общо и дори се изкарват жертва на нечий заговор.

Освен това за 24 години нивото и на изпълнителите, и на поръчителите е спаднало драстично, което отразява общата кадрова тенденция към все по-дълбока професионална, интелектуална и морална нищета.

Тогава беше по-леко

Публичната и медийната среда също се сгромолясаха през тези 24 години. Затова от дистанцията на времето дори ми се струва, че на уволнените тогава им беше по-леко. Хората, събрали се през 1995-а да протестират срещу цензурата на „Драган Цанков“, бяха поне толкова, колкото сега трудно се събират и на най-големите митинги. Днес широките народни маси отдавна не се вълнуват от свободата на словото. „Заслугата“ за което е и на самите медии.

Тук една „дребна“ подробност, за която вероятно не всички си дават сметка. Силвия Великова бе отстранена не само защото не си мълчи, а преди всичко защото знае. Защото е единственият човек в това радио, който разбира, следи, помни и може да обясни на аудиторията безобразията и зависимостите в специфичната и оплетена в процедурни хватки прокурорско-съдебна тема. В повечето от най-масовите медии такива хора отдавна няма. Ако Силвия бе уволнена (каквито случаи изобилстват на други места), тя просто нямаше да може да си намери работа. Знаещите са опасни, вредни. И затова са нежелани.

Преди 24 години още нямаше Закон за радиото и телевизията, СЕМ, „обществени“ медии и частни телевизии, а България не членуваше в ЕС. Въпреки това, или може би именно заради това, имаше надежда. Надежда, че промяната предстои. Че по-доброто бъдеще се вижда на хоризонта.

Лика-прилика

Всеки може да прецени какви надежди има днес. Когато огромна част от медиите са овладени, прочистени и заключени на територията на НЕжурналистиката, а подчиняването на малкото все още съществуващи изключения изглежда въпрос на време. Когато и самата държава е завладяна, а институциите ѝ са подчинени и впрегнати в една все по-открито репресивна машина.

Онези, които си поръчаха мутрите по улиците, като манталитет и начин на действие са си лика-прилика с тях. А когато държавата заприлича на „криминалния си контингент“, няма граници, които да не могат да бъдат прекрачени.

Дойче веле