Покрай всичките тези олелии с номинацията на новия главен прокурор и местните избори някак си позабравихме за още една светла дата от историята ни – 1 ноември, Деня на народните будители.
То не че беше толкова нелогично да я забравим. От една страна, тази година празникът се падна насред балотажа, в който всички са се втренчили, все едно че нещо ще се случи или промени. От друга страна, будителите май са напът окончателно да останат в историята ни. Защото в годините на прехода те май поизчезнаха.
Е, вероятно ще ги споменат с някои изтъркани слова поизтърканите ни политици. А за учениците и студентите ще остане радостта, че няма да е учебен ден. И толкоз!
А иначе, когато точно преди 110 години, през 1909-а, в Пловдив за първи път отбелязват Деня на народните будители, е било наистина празник. Който се превръща в традиция, а през 1922 г. е обявен и за официален.
Но освен че е красив с последните венци от късните есенни цветя, това май е и празник на гузната съвест. Колкото и тъжно ми е да направя подобна констатация.
Защото към какво всъщност призовават народните будители? Те не са революционери, които да хукнат по горите с пищови и ятагани, за да трепят поробителите.
Не, те са по-скоро онези носители на искрите, които разпалват огъня на бъдещия бунт.
„Стига толкоз спавание, що е спала Болгария доволни векове“, казва още през 1835 г. Неофит Рилски. „Стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди“, добавя близо половин век по-късно Добри Чинтулов.
Но „юнакът“ като че ли не бърза да се събуди. Или, ако го прави, както например през априлий 1876-а, тутакси бърза отново да потъне в непробуден сън. Или пък го приспиват – свои или чужди…
И докато българинът все по-яко заспиваше, будителите все повече намаляваха. Докато накрая се свиха до една „света троица“ в повечето населени места – кметът, попът и даскалът.
След преврата от 1934 г. обаче Кимон Георгиев замени изборните кметове с назначаеми и така превърна тази категория „будители“ в държавни служители. С което фактически я закри.
На свой ред и поповете все повече се политизираха и се превръщаха по-скоро в светски, отколкото в духовни водачи на българите. И така единствени с авторитета на будители останаха даскалите.
Да, те наистина съхраниха този си авторитет. Спомнете си например „радините вълнения“ на годишния изпит (сега му викаме матура), така прекрасно описан от Дядо Вазов.
Аз обаче ще приведа и един спомен на Григор Пърличев от неговата автобиография. След като изял добър бой от учителя си, той се оплакал на майка си, а тя му рекла:
„Даскал е това, ще бие я!”. Отишъл да дири съчувствие при дядо си, пък той му отвърнал: „Никога даскал не бие без вина, синко!… Ти си му сгрешил в нещо, но и да не си, няма нищо!“.
Не съм горещ привърженик на подобни възпитателни методи, макар и често да съм ги изпитвал на младини. Но съм още по-горещ противник на това, което наблюдаваме сега – цигани да посягат на учителите, министърът да заема страната на самозабравилите се наглеци, а не на потърпевшите му подопечни, и т.н.
Е, какво самочувствие на „будители“ да имат клетите съвременни даскали? Със заплати три пъти по-ниски от тези на шофьор в градския транспорт, под ежедневния риск да бъдат подложени на унижения я от учениците си, я от техните родители?
От това криворазбрано равноправие май се възползва и т.нар. „народна власт“, която през 1945 г. просто забрани честването на Деня на будителите. А поне според мен тя се страхуваше да не би българинът да се вслуша в призива на Петко Славейков от далечната 1886 г.: „Доволно вече що сте спали. Станете! Дойде бъдний ден…“.
Е, „новите демократи“ възстановиха справедливостта. Ама май само на книга или поне колкото да се кипрят на 1 ноември и добре заучените си и безкрайно овехтели слова.
И все пак – на всички онези, които не са забравили, че дължим огромна част и от националното си самосъзнание, а ако щете, и от националното си самочувствие, на нашите народни будители – честит 1 ноември!
Коментарите подлежат на модериране.
Правилата за коментиране