“И сега какво – питат хората навред, – Доган аут ли е?” Нормално е да се вълнуват от развръзката на войната в ДПС, който от 34 години се облажва всякак от властта.

Отговорът е на една ръка разстояние, след вота на 27 октомври ще разберем дали ще оцелее непоклатимият властелин, или ще претърпи поражение от “Новото начало”. Затова е по-съществено да си изясним от какъв зор изобщо се стигна дотук.

Какво ще пише в историята? Защо ДПС се саморазцепва, след като покорява най-високия си политически връх?

Кое налага да си разбутва комфорта на втора парламентарна сила? Едва ли се жертва за добруването на прогонения Рамадан Аталай. И защо в тази епохална драма непрекъснато се прокрадва тънка червена линия, водеща към Москва?

Следвайки хронологията и съпоставяйки неофициалната информация от политическите източници с публичните факти, се получава интересна версия. Неин катализатор е изненадващо събитие, което само на пръв поглед няма връзка, но цялата дандания започва именно с него.

През май в Деня на Европа делегация от ДПС, водена от Делян Пеевски, се среща с посланиците на страните от ЕС в София и хвърля в неистов смут неолибералните кръгове. Особено красноречиво е отсъствието на Джевдет Чакъров, уж равния по сила и авторитет съпредседател. По онова време обаче не се отдава особено значение на този факт, срутището в движението още не е видно.

Прогресивните среди реагират бурно, “ЕС пи мазно кафе с Пеевски”, тръбят глашатаите им. Клокочещ от възмущение сайтът “Свободна Европа” настоява пред европейските дипломати за обяснение, но получава разочароващо формален отговор. Със сходна въздържаност и Европейската комисия посреща на 24 август настоятелното искане на евродепутата Илхан Кючюк да вземе отношение към “масовите проверки на институции като МВР, ГДБОП, АДФИ и НАП” срещу поддръжници на Доган.

Стратезите тогава не намират резонно обяснение за това, че Брюксел легитимира Делян Пеевски като знаме на евроатлантизма в България.

Излизат с опорна теза чак днес от дистанция три месеца, след като лобито на Доган загуби решителната схватка в ЦИК. Основното им внушение е, че преди “момчето” е работило за руските бизнесинтереси, а сега се е маскирало на евроатлантик.

В началото на юли се случва още едно странно нещо, “Капитал” уверено публикува копие на писмо до посланиците от ЕС, подписано от заместника на Пеевски Станислав Атанасов. Акцентът е в следното изречение: “Като се имат предвид и предишни изяви, и подкрепата на г-н Доган за Русия и нейната политика, и тясната му връзка с посланик Митрофанова и руския консул в България, смятаме, че днешните му действия представляват хибридна атака срещу ДПС и парламентарната демокрация”.

Пеевски незабавно го обявява за компромат, а “Капитал” не възразява, макар съдържанието да е в очевиден унисон с ширещата се мълва за дългата ръка на Путин. Както и с шумно прокламираната антируската и проевропейска позиция на Пеевски.

Атакувайки президента заради опита му да въздейства върху решенията на ЦИК, той казва: “Няма да допуснем Радев да спре новото начало и няма да ни подчини, нито заплаши, нито унизи. Аз съм единственият противник на настъплението му като проводник на Русия и Москва и няма да се откажа”.

Непосредствено след началото на раздора Йордан Цонев се опитва да обясни войната в ДПС с етнически мотиви, биели се турци срещу българи. Бързо е опроверган обаче, голяма част от етническите турци в движението се оказват от страната на Пеевски. Освен това Доган и Джевдет Чакъров правят неуспешен опит да изключат и заклеймят десетима от вражеските им областни председатели, девет от които носят турски имена.

Етническата теза замлъква като празнична заря, но съмненията за намеса на руската агентура в сценарий за разцепление на ДПС и превземане на властта в България устойчиво следват събитията.

На 30 юли група сайтове съобщава за таен заговор в резиденцията “Росенец” между Доган, Радев, Кирил Петков, баща му Петко, Христо Иванов и съратничката му Надежда Йорданова.

Планирали да свалят председателката на парламента Рая Назарян и да изберат техен човек, когото държавният глава да назначи за служебен премиер.

Твърди се още, че крайната цел на заговорниците е да постигнат в следващия парламент широко обединение на всички (включително “Възраждане”) срещу Борисов и Пеевски. Обсъждал се вариант самият Румен Радев да бъде избран за премиер на многоликото и толерантно към Русия правителство, уж като най-отдалечена от партийните крамоли фигура. А вицето Илияна Йотова да довърши президентския му мандат.

Впоследствие пред медиите Кирил Петков отрича за срещата в “Росенец”, но витиевато признава, че “имало инициатива” за оставката на Назарян, която ПП-ДБ наричат “най-яростния защитник на санкционирания по закона “Магнитски”.

Подмолна външна намеса обяснява позорните боричкания в ДПС, слуха за затоплените отношения между Радев и разклатената преди вота градска десница, защо точно най-правоверните, близките до ПП-ДБ медии и анализатори са най-гръмогласни защитници на Доган и по каква причина Евросъюзът толерира Делян Пеевски. Пълна каша! Да се чуди човек дали само изтънченият познавач на руските класици Кирил Петков се чувства като в “Майстора и Маргарита”.

24 часа, заглавието е на Narod.bg