Починалият на 27 ноември 2019 година Стефан Данаилов, наричан още Ламбо, е роден е на 9 декември 1942 в София.

Мечтае да стане моряк в гражданския флот, защото морето винаги го е привличало, макар че няма „морска“ кръв.

Още като дете участва в игралния филм „Следите остават“ (1956). Докато е в казармата, смята да кандидатства история, но актьорът Иван Кондов, който тогава е съпруг на сестра му, го посъветва да следва във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“.

През 1963 г. е приет в класа по актьорско майсторство на проф. Стефан Сърчаджиев. След неговата смърт Данаилов учи при Методи Андонов и проф. Анастас Михайлов. Завършва през 1967 г. и започва работа в Пловдивския театър „Н. О. Масалитинов“.

Първите му роли в киното са във филмите „Понеделник сутрин“, „Морето“ и „С дъх на бадеми“.

Популярността идва още след участието в ролята на Иван Загубански от филма „Първият куриер“, но избухва с невиждана сила, когато на телевизионния екран се появяват сериите от филма „На всеки километър“ (1969). С ролята на майор Деянов го запомня масовата аудитория в България.

В периода между първите и вторите серии се снима в „Князът“ и „Черните ангели“.

Един от най-добрите си екранни образи създава във филма на Никола Корабов „Иван Кондарев“.

Има участия в повече от 150 филма, театрални постановки и в телевизията, множество награди от национални театрални и филмови фестивали.

Ето част от мислите на Ламбо, публикувани в chetilishte.com:

Страх ме е от смъртта! Не го крия. Аз съм егоист и не мога да си представя света без мен. Не че тук имам да свърша неща, без които не може. Не… Не знам другите хора как са, но аз се страхувам. Дано да съм кодиран за по-дълъг живот.

Когато започнах да се упражнявам да свиря на флигорна, съучениците ме изиграха: казаха ми, че понеже инструментът бил нов, трябвало да го напълня с боза, за да свири по-меко. Започнах да наливам и по едно време видях как течността отива по черния ми панталон. Майка ми полудя, като се прибра и видя петната: „Какво правиш бе, човек?“ Беше решила, че съм се заигравал нещо с онзи орган. Казах й, че е боза, но тя не повярва. Голям конфуз се получи.

Като се върна от чужбина, (беше в Белгия като председател на ТКЗС) баща ми донесе джинси, с три рубина на триъгълник отзад и с един фосфорен стоп на задника ми. Освен това за мен имаше червена ризка, зелена спортна чанта с шнурчета и френски гуменки. Трябва да отбележа, че бях върхът! Често се разхождах издокаран по софийските улици. Няколко пъти ме спираха милиционери и аз им говорех на френски, а имах да вземам поправителен изпит по френски език. Един път обаче ме привикаха в управлението. Вкараха ме в кауша и се започна: „Какви са тези гащи?“. Баща ми ми ги донесе от Белгия“, отговорих. „Какво?!“ Кой е баща ти?“. Обясних, че той е заместник-началник на Военна академия, а майка ми е домоуправител. Накрая милиционерът ми каза: „Абе, виж к’во сега, трябва да ги свалиш тез стопове отзад“. Махна ги с една кама, с едно движение свали красотата.

В театъра се убедих, че добрата роля е съвкупност от много фактори: драматургия, режисьор, сценограф, композитор, партньори. В киното може да се спасиш, да минеш метър с чар, но на сцената няма как да стане. Затова разбрах, че театърът ми е важен. Апостол Карамитев ми каза: „Само театърът ще те крепи. Там можеш да бъдеш себе си, да търсиш, да се развиваш като актьор, да създаваш своя публика. А киното ще те използва заради младостта, заради външните дадености и после – айде, стига толкоз. Да дойде следващият!“.

Мъжът е лабилно същество. Ранимо, уязвимо. Той е по-слабият. Да, в него е семката, но родът, плодът е там, на друго място. Затова жената е по-силната. Тя е тази, която решава. Една жена може да даде много на един мъж, може и да го срине. И не само в поезията, това е реалността.

Женското тяло е хубаво нещо. Зависи на кого е и какво има вътре. Може да е изящно и фино, но празно и тогава е по-добре да си гледаш някоя скулптура.

Отношението ми към Невена Коканова се променяше през годините. Гледах я като хубава жена, като актриса, като нещо повече от партньорка. Беше светъл човек – добър и кротък. Голяма звезда, но никога не спекулираше с популярността и с красотата си.

Помня Мери с едно особено красиво зелено палто. Очите ѝ бяха невероятни, излъчваха топлина. Тя беше умна, но не парадираше с това. Знаеше си мястото. Заради мен се оттегли от манекенския подиум. Никога не употреби думата „жертва“, но аз го съзнавах. Беше като тигрица, защитаваше ме, пазеше ме. Беше готова на всичко за мен. Знаеше за много от глупостите, които вършех. За други се досещаше, за трети й донасяха „доброжелателите“. Тя никога не позволи да се плюе по мой адрес. С годините ставаше по-остра, изпокара се с много приятели, особено след демократичните промени, когато се разделихме на червени и сини. Попадали сме в различни ситуации заради моите похождения. Мери никога не ми зададе въпроса: „Ще ме оставиш ли?“. Не съм си го и помислял. Дай боже и тя да е усещала, че е номер едно в живота ми.“

Една актриса стана по-специална за мен – Аня Пенчева. Нашата история беше истинска, повече от обикновен флирт. Мисля, че и тя имаше същото усещане – за любов. Аня е другата жена, която съм обичал истински. Мери разбра това и го преживя много тежко. А и мен ме измъчваше съвестта; мисълта, че трябва да оставиш един човек заради друг, не ми даваше спокойствие. След началната еуфория дойде отрезвяването, а в тази фаза започваш да си задаваш много въпроси. Готов ли си за нов живот? Накъде отиваш? С кого ще продължиш? Аня беше умно момиче. Проведохме сериозен разговор и аз сложих край на нашите отношения. В края на краищата има една прозаична фраза: „Важно е кой ти пере гащите“.

Абе, хора, много съм изял, изпил, изживял.

Не забравям, че доверието е най-непостоянният капитал, който човек може да е трупал с десетилетия, а после само с един жест да го срине за дълго време.

Мъката се преодолява с усмивка.

Човешко е да паднем духом. Но ако падна духом, по-добре да си вървя.

Животът ми не мина в преследване на цели. Аз съм артист и умея да давам, затова и получавам.

Обръщам се и на витрината се залепили трудови гражданки, а на вратата малки патриотчета стоят и ме зяпат. В следващия момент чувам как децата викат: “Бате, Серго! Гледай, мамо, той е! Той е!”, а аз все едно цял живот това съм чакал и високо им отвръщам: “Ми аз съм бе!”. Това са върховни изживявания и радостни мигове, които никой и по никакъв начин не може да ми отнеме.