Селекционерът на националния отбор Георги Дерменджиев е роден на 4 януари 1955 година в Пловдив. Уважаваният и доказал се специалист даде изключително откровено интервю пред БЛИЦ, в което разкри много неписани до момента неща от личния си живот. Родителите му почиват рано, брат му също си отива от този свят. Георги Дерменджиев постига всичко благодарение на себе си, без никаква чужда намеса и чуждо рамо. Има щастливо семейство. Със съпругата си, която е с 15-години по-млада, се радват на двама синове, а вече и на внучка.

Малцина знаят, че пловдивчанинът има снаха китайка. Големият му син Ангел заминава да учи преди години в най-многолюдната страна в света, където намира любовта на живота си.

Постигналият огромни успехи с Лудогорец наставник направи още редица любопитни разкрития пред БЛИЦ:

– Г-н Дерменджиев, как започнахте с футбола?
– В родния ми град Пловдив, в квартала. Започнах да играя футбол на улицата с приятелите ми. Ритахме всеки ден, тогава нямаше компютри, таблети и подобни технологии. Бяхме все навън. Събирахме се, разпределяхме се на отбори и ритахме. Това беше главното ни занимание. Впоследствие се появиха, казано на шега – сегашните мениджъри. Имаше един треньор, който подбираше момчета, така се озовах в кварталния отбор, в който бяхме деца, предимно шести клас, които не бяхме ангажирани с някоя от школите на професионалните клубове. Бяхме прилежни ученици, всеки спазваше дисциплината. Преди часовете имаше физзарядка. Но тогава беше друго време, изобщо не може да се сравнява със сегашното. Имаше много сериозен респект към учителите. На по-буйните деца викаха родителите им при директора, беше много строг ученическият живот тогава. С тима от училището ни станахме шампиони през 1968 година, аз тогава бях 13-годишен. Треньор ни беше Йордан Андреев, лека му пръст, почина преди няколко месеца. Наградата ни беше да играем в Русия, незабравим спомен.

– Бихте ли разказали повече?
– Играхме пред 30 000 зрители на „Лужники“ в Москва. Нашият мач срещу момчетата от Русия беше непосредствено преди двубой на националните отбори на Русия и Полша. Този спомен и до ден-днешен ми е в съзнанието. Като юноша да играеш на такъв голям стадион, пред толкова много публика, голяма емоция е. Ентусиазмът сред мен и съучениците ми беше огромен.

– Откроявахте ли се от останалите момчета?
– Не знам доколко съм се откроявал, но когато ни подбираха и искаха да отиваме да тренираме организирано, бяхме много деца. Аз бях постоянен, имаше някои, които идваха до един момент, след което се отказваха, макар че бяха добри, имаха качествата. Продължавах да тренирам, навярно не съм бил кой знае какъв талант, но бях доста упорит.

– Тези ви думи потвърждават максимата, че формулата на успеха се крие най-вече в постоянството и всеотдайната работа.
– Така се е случило тогава просто. Иначе и сега не мога да го обясня дали ми е харесвал толкова футболът, дали съм искал нещо да постигна. Така започнах във футбола. На по-късен етап треньорът Йордан Андреев ме насочи към Локомотив (Пловдив). Там бях юноша. Беше много добре това, че юношите старша възраст пътуваха заедно с мъжкия отбор и мачовете им бяха непосредствено преди тези на първия тим. Това беше ключово за произвеждането на толкова много добри футболисти. Локомотив (Пловдив) беше много добър отбор, постоянно беше в тройката на българския футбол. Играеха Христо Бонев, Георги Василев, Станчо Бончев и много други, които с времето станаха доказани футболисти. Младите гледахме от по-големите, включително и поведението им, опитвайки се да им подражаваме.

След като завърших училище, последва казармата. Попаднах в Специални войски в Безмер, Ямболско, след което успяха да ме пренасочат към Строителни войски в Пловдив. Имаше военен отбор, казваше се Ударник. Той беше към Строителни войски, развиваха се доста спортове. На футболния отбор се отделяше много голямо внимание. Докато бях в казармата, играех за Ударник. Отборът се състезаваше в окръжната група на Пловдив. Тогава нивото там беше като сега в „Б“ група.

– Колко време служихте в Безмер?
– Шест месеца бях там. Отговарях за радиостанциите, които от земята направляват самолетите. Беше ми много интересно, тъй като завърших електротехникум и явно заради това ме бяха разпределили точно там. Тези шест месеца бяха като обучение за Военновъздушни сили. В Безмер беше школа, в която ни обучаваха за радиостанциите. След това беше доста трудно, докато ме прехвърлят в Строителни войски в Пловдив. Там се състезавах за Ударник, а всички отбори на Строителни войски по региони накрая ни събираха в София за първенство, играехме помежду си.

– И се озовавате в Славия…
– Да, така стана. Славия беше военен отбор, на Строителни войски. Старши треньор тогава беше Атанас Пържелов. От пловдивския отбор взеха мен и още три момчета. Бяха ни набелязали и като дойдохме на турнира в София, ни дръпнаха при тях.

– Колко годишен сте тогава?
– На 19 години.

– Как ви се отрази промяната – от Пловдив в София? Сигурно ви е било трудно в началото?
– Да, трудно беше, но исках да остана в Славия. Имаше обаче издадени заповеди, че всеки играч след турнира в София трябва да се върне в отбора си, чакаха ме в Локомотив (Пловдив). Но аз исках в Славия, те също настояваха да остана. Така се стигна до наказанието ми да не играя футбол една година, тогава така беше.

-Наказали са ви да не играете една година футбол?!
-Да, точно така. Футболният съюз имаше закон, който гласеше всеки играч след военната служба да се върне в отбора, от който е излязъл.

– Родителите ви искаха ли да се върнете в Пловдив?
– Подкрепяха ме. Баща ми, лека му пръст, ми каза сам да реша и да преценя кое е най-доброто за мен. С майка ми стояха зад решението ми и като всеки родител желаеха най-доброто за детето си. Обявих им, че искам в Славия и останах в София. Заради това ми желание бях наказан една година да не играя в официални мачове. В месеците, в които нямах това право, продължавах да тренирам с отбора. След това, през 1975 година, спечелих Купата на Съветската армия със Славия, а през 1980 година и второ място в първенството. Играх с много добри футболисти – Чавдар Цветков, Андрей Желязков, Гошо Минчев, Иван Минчев, Боби Григоров, Шаламанов, Симеонов и др. Славия имаше много специфична публика, която си поддържаше отбора и го обичаше.

– Трудно ли успяхте да се наложите в състава?
– Да, беше трудно. Бях централен защитник. С ценни напътствия много ми помагаше Любен Тасев, учил съм се от него. След няколко години получих контузия на коляното. Не беше нужна оперативна намеса, но отне близо половин година. Имаше съмнения за скъсани връзки, за менискус, но в крайна сметка се оказа едно разместване, което откриха много трудно и след доста време. Много упорито ходех на процедури, включително и на минерални бани. Даже стигнах до чакръкчия, който оправи нещата. Но след като мина доста време, в което не играех, Славия привлече други защитници. И след 6 години при „белите“ отидох в Янтра (Габрово), където бях 7 години. След това в Спартак (Пловдив), където вече започнах треньорската си работа. Преди това, докато бях в Славия, вече разсъждавах като мъж и си определях посоката на своя живот – какъв искам да бъда. Желанието ми бе да остана във футбола, затова записах и завърших ВИФ (б.р. – сега Национална спортна академия „Васил Левски“). И когато се прибрах в Пловдив – една година играх в Спартак, след което станах помощник-треньор и така започна треньорската ми кариера.

– Докато играете в Янтра обаче получавате сериозен проблем с белите дробове. Бихте ли разказали какво се случи?
– Беше наистина много тежка контузия. Получих я в контролна среща на Янтра срещу един руски отбор. При спор за топката се стигна до тежък сблъсък с противник и се получи спукване в областта на гърдите, което доведе до спукване на белия дроб. Около 30 дни бях в болница. Скрих го от нашите, за да ги предпазя.

– Руският състезател ви изрита в гърдите ли?
– Беше при спор за топката. Сблъскахме се на много висока скорост. И двамата бяхме засилени към топката. Нямаше как да продължа след това, започнах да плюя кръв. Веднага ме откараха в болница. Слава на Бога всичко си мина нормално. След излекуването пак продължих да играя, нямаше следи от неприятната случка.

– През какви други контузии сте минавали?
– Като футболист на Янтра счупих глезен, бях в гипс. И други контузии съм имал, но това са рисковете на футбола. Упорито съм ги преодолявал и съм продължавал, независимо колко дълъг е бил периодът на лечение. Медицинските лица около мен са ми помагали много за излекуването.

– В Спартак (Пловдив) навлизате в треньорството, работите две години в клуба, след което отивате в Ловеч.
– Десет години и шест месеца бях в Ловеч. Там вече имах много добро усъвършенстване, защото работих с много добри треньори. Отборът жънеше успехи – шампионски титли, Купи на България, евротурнири. Работих с Люпко Петрович, Ицках Шум, Михай Стойкица, Ферарио Спасов беше известно време, Стойчо Младенов, макар и за кратко, с Херо също. Записвах си тренировките им. И като футболист го правех. Когато дойдеше национален отбор в София, например, ходех да им гледам тренировките. Когато сме били по лагери в чужбина, винаги съм се възползвал от това, че сме с някой друг отбор в общ хотел. Следях и техните тренировки, интересувах се от методите на работа, подходите на треньорите.

– Oт Люпко Петрович ли най-много сте учили в началото на треньорската си кариера?
– Нормално е да е така. Учил съм от всички, но с Люпко сме говорили на много теми. Ходил съм му и на гости в Белград. След Литекс той отново се беше върнал начело на Цървена звезда. Беше ме поканил, гостувах му и дори ме вкара в стаята заедно с другите треньори, с които обсъждаше стратегията за предстоящ важен техен международен мач. Стана ми неудобно и тръгнах да излизам от стаята, но той ми каза: „Оставаш тук и ще слушаш!“. Взаимно вече си бяхме спечелили доверието. Това просто беше поредният начин, с който ми го показа. Уважаваме се, сега продължаваме да контактуваме. Като му бях асистент в Литекс, ме изпращаше да гледам съперниците. Разузнавах ги и му обяснявах всичко, което съм видял. Тогава нямаше достатъчно технологии, системи за следене. Сега вече е съвсем различно, няма скрито-покрито във футбола, но въпреки всичко пак има надлъгване.

– Пожънахте големи успехи с Лудогорец – шампионски титли, първа победа на български отбор в групите на Шампионска лига, както и преодоляване на груповата фаза в ШЛ. Кога ще се повторят тези паметни мигове?
– Желая да се случи. Който може – като отбор и треньор, нека го повтори. Това, което постигнахме, е изключителен успех за българския футбол. Успех е за самия клуб, за развитието му. Това показва, че е вървял в правилна посока.

– Каква е рецептата за успеха в Лудогорец?
– Рецепта няма. Има екип, интелект на екипа, има собственици, които вярват на екипа, отпускат средства за селекция… Постепенно играчите натрупват рутина с годините, което е много важно. Вече дори не се притесняват, когато излизат на терена срещу Реал (Мадрид). Знаете, че и с ПСЖ играхме, направихме 2:2 в Париж. Мачове с Ливърпул, Арсенал, с Базел – това са мачове, които остават в историята. Ние излизахме да играем като равен с равен, дори и срещу Реал.

Харесвам офанзивния футбол, но има случаи, когато съобразяваш с отбора, срещу когото се изправяш, за да извлечеш максималното от състава си и от всеки един играч поотделно.

– Как се озовахте в Лудогорец?
– Ивайло Петев ми се обади и ме покани. Бях в Пловдив. Попита ме: „Искаш ли да дойдеш при мен в Разград? Ще се прави отбор, проектът е много добър“. Веднага му отговорих, че съм навит, но само да ми каже как да стигна до Разград. Така започна всичко. Не е нито авантюра, нито приключение. Това е нещо с много голяма стойност. Много хора не искат да отдадат значение на това нещо, но само си помислете каква база се направи в Разград, стадион, който отговаря на европейските изисквания – с лични средства на братя Домусчиеви. Не е като в другите градове, където всеки мрънка: „Искаме това, искаме онова, нямаме това, нямаме онова“. Не искам да съдя никой, но когато има коментар, трябва и да се съобразяваш какво говориш. Случващото се в Разград трябва да бъде за пример. Лудогорец вече е над средното европейско ниво – като клуб и като управление.

– Животът в Разград допадна ли ви? Сам ли живеехте или семейството ви беше при вас?
– Малък град, спокоен. Хората са много дружелюбни и признателни. Съпругата ми Марияна и малкият ни син Георги бяха при мен. Големият Ангел е в Китай. Малкият ходеше на детска градина в Разград. Имаме много приятели там.

– Ангел как се озова в Китай и направи ли опит да стане футболист?
– Не е бил футболист, имаше леки наченки преди години, когато ходеше да тренира, но след това спря. Завърши Математическата гимназия в Пловдив, след това беше студент във ВИАС – строителен инженер. После кандидатства и си спечели стипендия за Пекин. В един от университетите там завърши икономика и остана да живее в Китай.

– Семеен ли е?
– Да, има и момиченце на 11 месеца, Никол се казва.

– Гостувате ли им в Китай?
– Със съпругата ми ходим, когато можем. Били сме и на площада в Пекин, и на Китайската стена също. Вече им опознахме и културата, която всички знаем е нетрадиционна.

– Снахата ви е китайка, нали? Бихте ли разказали повече за нея?
– Да, китайка е, от Пекин е. Синът ми се ожени за много хубава китайка.

– Как ви съобщи, че приятелката му е китайка и бяхте ли изненадан?
– Съвсем нормално ни каза – че си има приятелка, която е китайка. Впоследствие се оказа, че нещата между тях вече са сериозни. Не се изненадах, това е нещо нормално. Когато вече ни обяви, че иска да живее с нея и да създадат семейство, му казах, че е достатъчно голям и разумен да помисли добре, защото говорим за друга култура, различна нация от нашата, че Китай е много далеч от България, а и когато създадат деца, те най-вероятно ще си учат там. И връзката с България с времето ще бъде по-рядка. Той беше категоричен и ми каза, че е щастлив в Китай и щом така иска, ние приемаме решението му. С майка му също сме щастливи, след като знаем, че той е добре и е доволен от избора си.

– Гостуват ли ви?
– Лятото бяха около месец и половина в България, радвахме се на внучката, още бебе беше, сега е на почти годинка.

– Това първо идване на снахата ли беше тук?
– Не, идвала е вече няколко пъти. Преди да създадат семейство Ангел я доведе, представи ни я. След това си дойдоха за сватбата, която направихме в Пловдив. После имаха сватба и в Пекин. Родителите й също ни гостуваха в Пловдив, както и кумовете, които са китайско семейство.

– Малкият ви син Георги тренира ли футбол?
– Посещаваше частната школа на братята Гено и Иван Добревски в Пловдив. Никога не съм го притискал, за да може сам да се оформя и да се учи на дисциплина, на ред и физически да укрепне. Сега и той е в Математическата гимназия, април месец ще стане на 12 години. Доста му е напрегнато в училището и свободното му време не съвпадат с часовете, в които тренират в школата. Вече един месец не е бил на тренировки.

– Мислите ли да смените Пловдив със София?
– Не, живеем си в Пловдив. Съпругата ми Марияна е пловдивчанка, също е завършила икономика. Там сме се установили и не мислим да се местим. Тя не работи, гледа детето.

– От колко години сте заедно?
– От много. Разликата ни е много голяма – 15 години е по-малка от мен.

– Как я свалихте?
– Ами как… Заедно се харесахме. Мина много време, докато решим да създадем семейство.

– На футболен мач ли се запознахте?
– Не, тя започна да се интересува от футбол чак когато се започнахме.

– Щастлив човек ли сте?
– Да, бих казал. Благодарен съм на съдбата за това, което ми е дала. Имал съм и много трудни лични моменти – със семейството ми.

– Бихте ли разказал повече?
– Родителите ми починаха много рано, после загубих и брат ми. Много тежки моменти…

– Влияете ли се от хорското мнение?
– Не се влияя от това, което се коментира. Българите сме си такива – обичаме да даваме много акъл. Но отстрани е лесно. Никога не съм се влияел. Това съм го изградил в много ранна възраст – решенията да са мои. Учил съм се от много треньори, не само от български, които са успели. Бил съм и при Пеп Гуардиола, и при Почетино, при Унай Емери, както и при Дейвид Мойс, когато беше в Евертън. Но тези неща не ги афиширам. Това е Шампионска лига – върхът на футбола. Лудогорец имаше възможността да играе в Шампионската лига с Реал (Мадрид), които бяха с всичките си титуляри и преследваха десетия си трофей в Шампионската лига. Събрани са изключително класни футболисти начело с Кристиано Роналдо. Когато играхме с тях в София, имаше един фаул, той го изпълни много силно и удари Георги Терзиев с топката в главата, момчето падна. И веднага след мача Роналдо отиде при Терзиев и му подари фланелката си. Това е жест, това са неща, от които трябва да се учим. А не само да коментираме и да злословим. Винаги съм искал на преден план да бъдат положителните неща, негативните всеки ги вижда. Всеки може да коментира, да хока и да дава акъл какво е можело да се направи при свършен факт.

– През годините сте създали впечатлението на спокоен човек. Как успявате да се сдържате, защото със сигурност е имало моменти, в които е можело да изпуснете нервите си?
– Нека погледнем успешните треньори. Не съм видял някой от тях да скача, да се търкаля по земята… Никога не съм се стремял да правя впечатление на феновете. Нито пък по време на мач съм показвал, че някой футболист е сбъркал, например. Защото ако го направя, какво ще постигна – ще изнервя футболиста и ще започне още повече да греши. Има си съблекалня. Там дискутираме, там им казвам какво трябва да се направи и как да коригираме нещата, а не по време на мач пред всички. Винаги се опитвам да вдъхвам увереност и спокойствие на играчите си.

– Кои са треньорите, на които сте подражавал?
– Харесвам много треньори, не бих казал само едно име. Доста съм разглеждал работата на Йохан Кройф, на Гуардиола, както и на треньори, които са се справяли в трудна обстановка. Винаги разучавам треньорите на отборите, срещу които играем. Имам доста големи наблюдения върху начина на работа на много голям кръг от треньори.

– Как се озовахте в Казахстан, където водихте Ордабаси?
– Благодарение на мениджъра Мирчо Димитров и Станимир Стоилов, който там е много уважаван. Казахстан е голяма и необятна държава, която развива футбола си в добра насока. Доволен съм, че бях там, макар и за кратко време – в град Шимкент, където хората са много радушни и уважителни.

– Кои са приятелите ви във футбола?
– Уважавам всички, радвам се на успехите на всички треньори. Трябва да се подкрепяме. Мъри Стоилов постигна изключителни резултати. Той е първият, който класира български отбор в групите на Шампионската лига, след това и в Казахстан постигна големи успехи. Стойчо Младенов също постига много добри успехи.

– Помните ли за какво похарчихте първата си заплата като футболист?
– Оставих всичките пари на родителите ми.

– Какво работиха?
– Бяха обикновени работници в един завод.

– Успял човек сте, но какво още искате да ви се случи в бъдеще, за какво мечтаете?
– В личен план искам семейството ми да бъде здраво. В професионален план – да успеем с националния отбор и да гледаме радостни и щастливи лица.
ПЛАМЕН СЛАВОВ/БЛИЦ СПОРТ