Не мога да си намеря място от радост! Намирането на изчезналото момче Александър от Перник сигурно е най-добрата новина тази година. Още мисля за това и още се усмихвам, макар да минаха два дни. Още ме държи това чисто щастие. Усещането, че доброто побеждава и това не се случва само в приказките. Имаме нужда и от истории с щастлив край в това забързано, монотонно и сиво ежедневие. Имаме нужда от герои. Като малкия Сашко.

Тази случка определено показа много важни неща за нашия народ. Показа, че не сме безразлични към страданието. Показа че, можем да бъдем единни, стига да го желаем пламенно. Показа, че ни пука за онзи, изпаднал в беда.

Показа, че можем да бъдем съпричастни и че можем да платим цената на своята съпричастност. Показа, че в дадена ситуация сме склонни да пренебрегнем дори себе си в името на каузата. И най-вече – показа, че сърцата ни могат да бият като едно.

През всичките дни, в които детето беше изчезнало, търсенето не спираше, молитвите не стихваха, хората не се отказваха, някои дори изгубиха работните си места, други се изтощиха, трети възвръщаха надеждата и подкарваха търсещите да не се отказват. Не видях нито един човек в групата на доброволците да каже: „Няма смисъл да търсим повече!“ Напротив – думите бяха: „Утре продължаваме!“ И цялата тази неотклонност, това централизиране на човешката сила в една посока, в крайна сметка даде положителен резултат.

Бог беше с нас. Вярата бе несломима. Малкият Сашко беше дете на всеки един от нас в този момент. Всички ние бяхме негови родители. Всеки един от нас бе негов спасител. Независимо кой го намери накрая. Мисълта ни бе концентрирана в това да го открием, в това да съчувстваме. И то да го направим във времето, което е обратно на съчувствието. Във времето, в което емпатията е забравена дума.

В същото това време се появи един нов герой – малкият Сашко от Перник. Един нов символ на обединение. Един нов символ на човешката безотказност в най-безизходните моменти. Малкият Сашко, който дори не разбра какво направи. Не разбра какво успя да постигне, без да иска. Да съедини човешкото у хората. Да ни напомни, че то още е в сърцата ни и чака да бъде запалено.

Като една свещ, която пали втора, втората пали трета и така нататък. Само така се побеждава мрака. С повече светлина. И със сърца, които бият като едно.

Росен Карамфилов/Еdna.bg

https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=pfbid0scBfmFb6ybyPirNxGgyMfbquMQw8EZQc9BpxDSnzZtdhrRzqd3CgApcaYiwaXQLNl&id=100929589157946