Станислав Минчев е един от онези хора, за които думата „герой“ не е преувеличение. През юли 2025 г., когато унищожителен пожар пламна в Пирин, той стана част от екипите, които се включиха в една от най-опасните спасителни операции през последните години – защитата на село Плоски.

В най-критичните моменти, когато огънят заплашваше да погълне цялото село, Станислав се сражава рамо до рамо с пожарникари и горски служители. Въпреки рисковете, той не се поколеба.

„7 часа бяхме в щаба сутринта, в 7:10 вече гасихме върхов огън, тъкмо го вдигаше в нашия сектор, където бяхме начислени,“ разказва той за драматичния 29 юли – денят, в който вятърът непрекъснато подхранваше стихията.

След като овладяха първото огнище, екипът се отправя към местността „Синаница“, където ситуацията бързо се влошава. Пътят, по който са дошли, вече е погълнат от пламъци, а спасителите попадат в капан.

„Мълчахме. Понякога, когато е по-напрегнато, помълчаваме. Някой ще изцепи някой майтап, но в момента, в който видяхме, че сме се измъкнали, даже поспряхме. Видяхме мащаба на самата трагедия,“ споделя Станислав за тежката евакуация през Кресна.

Вечерта донесе още по-голямо предизвикателство. Силният ураганен вятър разпали нови огнища и стана ясно, че село Плоски е в директна опасност. Малко след полунощ започна спешната евакуация на близо 400 души.

„Огънят прехвърли и излезе буквално ураганен вятър, който раздуха огнищата във всички посоки. Когато стана ясно, че трябва да се евакуира селото, ние просто бяхме наясно, че трябва да дадем най-доброто от себе си. Това е от тези моменти – сега или никога. Като на изпит – трябва буквално да покажеш най-доброто, което можеш.“

След близо 21 часа борба с пламъците, в 2 часа през нощта на 30 юли, екипите успяват – село Плоски е спасено. Никой не се отказва, въпреки страха и изтощението.

„Всеки пожар сам по себе си носи някакви опасности. Затова сме там – трябва да свършим работа и си носим риска,“ казва Станислав спокойно, без излишен патос.

За него доброволчеството не е просто дейност, а част от живота, която му е предначертана.

„В по-краткия вариант бих казал – съдба. Смятам, че всеки има някакъв път, който си му е предначертан. Не може някъде да гори, аз да знам, че мога да помогна, и да стоя ей така… не върви.“

Само за последния месец, Станислав е участвал в девет пожара. Дори в най-безнадеждните ситуации, екипите работят с изумителна координация – без паника, с ясни команди и пълно доверие един към друг.

Има и светлина сред пепелта – жестовете на благодарност, които остават завинаги.

„Излизат децата, стари хора махат, идват хората, дават ни по нещичко за ядене, което е много мило. Имаше един пожар през нощта до едно село и бяхме в една нива, в нищото, буквално в 11:30 през нощта – и ни носят лимонада, кренвирши… което беше много хубаво.“

След всичко преживяно, най-голямата награда за него остава усещането, че е дал всичко от себе си – за хората, за природата, за България.