Може да се окаже и невярно, но някои обстоятелства подхранват предположението, че Иван Гешев няма да е следващият главен прокурор. Да, дотук изглежда бетониран, но изборната процедура не е неприкосновена, а може да се окаже и прикритие за друг сценарий. Някак си прекалено единодушно се играе на инат в сферата на правосъдието – игра, която си има някакви граници.

Подобна кандидатура за този пост не е имало никога. Най-сериозните поведенчески ексцесии в периода на прехода бяха бохемският слог на Татарчев и деспотичният стил на Филчев. Цацаров взе от тях енергичния израз, но го съчета с овладяния изказ на Велчев, което създава известна защита срещу атаките за неспирните властови безобразия.

Ако се надяват Гешев да е ограничена реплика на проекта „Борисов“, бъркат. Макар Гешев да е юрист и знае наистина как се води разследване, ползва свободно и езика на народа. Проблем е, че остават намеците за обвързаности със задкулисието, той не умее да предизвика симпатии. Не на последно място, защото му възлагат поръчки, от които няма как да избяга – за разлика от Борисов, чиито „архитекти“ бяха най-прецизни в това да не допуснат да си изцапа ръцете.

Безличната професионална подкрепа за Гешев в прокуратурата е също илюзорна. Ако това е израз на магистратското самоуправление, тази прокуратура наистина няма място в съдебната власт. Е, лесно е да си представим какви ще ги върши в изпълнителната под ръководството на правосъден министър като Данаил Кирилов и с рояка калинки преди него.

Кирилов не пропусна впрочем да изложи и друг мотив, че да не издига свой кандидат – гражданското общество не се обединило около своя кандидатура. Да, с или без подкрепата на опозиционно-грантовата общност Бойко Атанасов примерно е обречена фигура. Проблемът е обаче не в обединяването около конкурентен профил, а в липсата на такъв. Като знаем, че всеки в тази държава мечтае най-вече да стане голям началник, защо няма мераклии за този пост?! Вероятно защото всички в прокуратурата се смятат за по-некадърни от Гешев ли?!

Срокът за внасяне на кандидатури изтече, но има и още вода да изтече до вота наесен. Наред с неизбежното вадене на съмнителни имотни сделки около единственият участник в изборната процедура опозицията трябва да се замисли за автогола около съдебната реформа. Не „историческият компромис“ й е проблемът, а проявеното историческо късогледство и концептуално плиткоумие. Разделянето на Висшия съдебен съвет на съдийска и прокурорска колегии преди години с участието на парламентарна квота дори не успя да разбърка ефектно картите.

Остава най-важното: в страна като България процесите в съдебната система няма да възбудят протестна енергия с румънската, полската или словашката мощ – това е ясно. Но и по-малка е вероятността да предизвика външна намеса, която у нас е винаги решаваща. И това е вероятно вече също калкулирано. С което обаче проблемът няма да бъде решен, а пак ще започне поредният безплоден, ако не пагубен, компромис. А в ситуация като нашата то е същото.