През вече далечната 2000 г., в качеството ми на депутат, внесох в деловодството на Народното събрание законопроект за Националната служба за охрана (НСО), която дотогава работеше само по свой си правилник, наследен от предишното УБО.

В мотивите си бях записал, че „липсата на законова база създава възможност за субективизъм при определяне на съществени аспекти от дейността“ ѝ. И че „практиката от последните години сочи, че кръгът на охраняемите и обслужваните от НСО се променя често и произволно, но тенденцията е към постоянното му разширяване, с което Службата се връща към функциите на УБО от недемократичните времена“.

Конкретният повод за акта ми беше… едно кученце – кокер шпаньолът на съпругата на тогавашния председател на парламента. Оказа се, че докато семейната двойка на първия по Конституция човек в държавата решавала важни партийни дела на СДС, кученцето също било поставено на „специален режим на обслужване“. В смисъл че „специален“ офицер от НСО го обгрижвал, разхождал, изпишквал и други.

Естествено, законопроектът ми отиде в кошчето на парламентарното деловодство. Че и как иначе – аз предлагах броя на „охраняваните и обслужвани от НСО лица“ да се сведе само до „първите четирима“ – председателя на Народното събрание, президента и неговото вице и премиера.

Но СДС беше решил, че е взел властта за много дълго и следователно и привилегиите му трябва да растат. Защото в България властта е и привилегия. Описал го е още великият Големанов.

И така се появиха например т.нар. „първи дами“. Няма ги като понятие в правния свят, но постепенно на съпругите на „първите четирима“ взе да им харесва да ходят с персонален бодигард и персонален автомобил. И персонално обгрижване де. От кученцето на Ева Соколова, през шапките на Антонина Стоянова, до рокличките на Деси Радева…

Появи се и още едно понятие – „заплаха за личната сигурност“ на някакви лица, които иначе всеки българин би отминал поне с насмешка. Не обаче и НСО, което тутакси се зае с тяхното опазване. Че ги „пази“ и досега. От кого точно, май знае само тя.

Надеждите, че с приемането на закона за Службата (2015 г.) на всичките тези безумия ще се сложи край, се стопиха. Обратно – все по-нарастващите дотогава правомощия на НСО не само бяха потвърдени, но и значително разширени.

Аз и досега не мога да си обясня например защо службата трябва да вози (и „охранява“) и министрите? Техните ведомства разполагат с огромни паркове от автомобили, толкова ли не могат да отделят един за шефа си? Могат, ама било въпрос на престиж…

Същия въпрос бих задал и на зам.-председателите на парламента. Мигар от стотината автомобила, с които разполага НС, не могат да се намерят няколко и за тях? Е, сигурно могат, но друго си е с мерцедеса и буркана отгоре му, нали?

И още едно защо. Забелязали ли сте, че винаги, когато се появи в парламента, премиерът е съпроводен поне от двама телохранители? И от кого го пазят?

Съгласен съм, че сред хората, които сме изпратили там, има и куп нечитави лица. Но чак пък да му посегнат вътре в сградата…

Ами обяснението ми е, че всичкото това си е част от сценариите на НСО. Което наистина надмина Живковото УБО и се превърна в най-мощната държава в държавата. При това безнаказана във всичките си действия.

В последните години имаше например няколко тежки пътнотранспортни инциденти с нейно участие. И какво? Все другият излизаше виновен. Нещо като с оня катаджия, дето се блъснал в дърво на тротоара, но после записал в протокола, че то се движело по платното „неправилно и с превишена скорост“. И шефовете му наложили глоба на дървото…

Така май ще стане и с последния случай. Аз не споря, че г-жа Караянчева има право да бъде превозена с хеликоптер от Шумен до София – все пак това е нейно конституционно право. Бих поспорил обаче по други две неща.

Първото е от морално естество – защо забрави за другия ранен, който при това е дете? Надали са я местили с едноместен хеликоптер.

Второто е защо властта наложи (а уви, медиите се примириха с) пълно затъмнение върху версията на втория участник в произшествието? Ами просто защото НСО винаги е невинна.

Виновни са българите, които я търпят. И ѝ плащат бюджета, който расте от година на година. За да обгрижва управниците им… Които пак те си избират де.

Драгомир Драганов