Чопля по този текст (вторник, 6 юни) – и гледам по телевизията гласуването на новия кабинет. Едва ли някой си мисли, че една клетва в името на Народа ще откаже политиците ни от мискинлиците им – главното им удоволствие, ако забравим за момент останалите им аванти.

Това са хората, които се готвят да режисират живота ни. А почти е сигурно, че ви мразят – и тъкмо защото, поне формално, трябва да се занимават с несретния ви животец. Вярвате ли им – след като те самите не си вярват?

Това е поредният забавен експеримент, нищо повече. Няма да има изненади – освен една: колко ще го излъжат Бойко – много или непоносимо. Но той продължава да пази само за себе си тайната, защо сам демонтира собствения си паметник.

Досега се ругаеха като хамали – а сега ще се прегърнат като ангели, за да „изперат“ Бойко. Трябва да си абсолютен будала, за да се довериш на пералнята на Кирчовци. Изпирането е тънка работа, не е по силите им. Иначе, бързо са усвоили културата на унижението/самоунжението, това е очевидно. Тук колкото е по-скандално нещо, толкова по-бързо се забравя. Така се случи и със скандалния запис от сбирката на анонимните политикани на ПростоКирчо.

Отровните неща, казани там, би трябвало да бъдат чоплени много дълго – но нищо такова не се случи. Отново бе включен номерът с „отместването“ – пренебрегване на действително важното и заместването му с маловажното. Забравата е най-сигурният съюзник на нашите политикани, тя е тяхната виагра. Това е един от начините тия хора да се съхраняват някак.

Само жертвите им не бива да забравят – обаче тук и това не е сигурно. Защото опасно бързо се изхабява колективната памет – и колективната нравственост също. А това е пагубно, защото както се твърди, „Животът е повече Памет, отколкото каквото и да е друго“.

Скоро обаче ще трябва да се търсим – или истината за нас – в някоя заложна къща. Или дори по-лошото: в склад за загубени вещи.

Единственият видим кяр в момента е за манекените на евроатлантизма, те пък по начало действат отблъскващо на простолюдието, защото то отдавна е наясно, че са пластмасови герои. Иначе ентусиазмът им не е по-малък от този на едновремешните агитатори на съветските прелести.

Изненадващо, и доста умни хора настояваха ГЕРБ и „Промяната“ да се интегрират в името на евроатлантизма (ЕА) – старата „мафия“ да се обедини с новите апаши-шарлатани. И не си дават сметка, че това би било безподобна амнистия.

В това съешване няма нищо нормално.

Подобно обединение си е един терариум за отровни змии, временно приспани.

Но все още има хора, които продължават да вярват в магията на ротацията – сякаш не са чували един от народните лафове за несигурност – „Я камилата, я камиларя“ („Я едно стане, за друго стане“). Обаче за  политическите наивници тази несигурност изобщо не е тревожна. Нещо повече, в нея те виждат шанс да измамят отново избирателите си.

Едва ли ще се намери човек, който да си признае, че е наясно какво ще се случи след девет седмици, какво остава за девет месеца. В това отношение Габриел е най-далеч от камилата. Засега тя ще играе ролята на ням свидетел, което ще бъде нечовешко изпитание за нея. Кирчовци с лекота ще запушат фонтана на многословието й.

А и експертизата й, поне досегашната, ще я елиминира от търсенето на полезни решения за истинските проблеми на истинските хора. Тя беше еврокомисар по иновациите – но не съществува иновация, която да се справи с тукашната лудница. Налага се пак да разлистим Книгата на Забравата: в началото, когато цъфнаха тук, Кирчовци непрестанно мелеха за борбата с корупцията – но от доста време изхвърлиха дори думата „корупция“ от речника си. Ако бяха сериозни, трябваше още в собственият си кабинет да създадат министерство за борба с корупцията, а не за иновациите.

Пак да прибегнем до Книгата на Забравата: в предишните местни избори –през 2019 година, на няколко пъти различни политици цитираха един известен френски лаф – навремето, преди балотажа между Ширак и Льо Пен, социалистите призовали привържениците си да пренасочат подкрепата си за Ширак така:

„По-добре крадец, отколкото фашист“.

Това за сведение на привържениците на неприличното съешване – интересно, и те ли предпочитат съглашателството с крадците?

Количеството глупости, изричани от защитниците на ЕА, не може да се сравни с нищо друго. Те са като служебните адвокати – вземат евтино, но са напълно безполезни. Новите ни братовчеди по инерция харчат пари, за да захранват ентусиазма на лъскачите  – макар най-често той да води до комични резултати. А ЕА няма нужда от никаква защита.

Габриел, на влизане в Парламента, заръча: „Новото правителство да бъде предано на евроатлантическата си ориентация“ – сякаш някой се съмнява в това. Ние сме единствената държава, която най-усърдно демонстрира предаността си – с нужда и без нужда, дори си плащаме авансово неполучените и досега самолетите Ф-16.

Нищо не заплашва членството ни, особено в НАТО: че то само охраната на американското посолство, ако още е от морски пехотинци, може да ни завърне отново в кошарата, ако дори си помислим да я напуснем –  няма да има нужда от повече умиротворителни сили.

Други трябва да бъдат страховете ни. Даваме ли си все още сметка, какво застрашава същинските ни устои? Колко по-измамно може да стане доверието в политиката? Търпимостта ни към лъжите, които захранват доверието – това е голямата беда. Как може интелигентни хора да се доверят на съюза на две лъжи?

Може би трябва да се подложи на ротация и скъпоценния девиз „Съединението прави силата“ – и след девет месеца той да гласи „Доверието прави силата“? Кой ще плати обаче цената на това доверие?

Тия хора сякаш живеят в някаква неизвестна субстанция, която няма нищо общо с Времето. Иначе не може да бъде обяснено лекомислието, с което бе забравен скорострелният крах на първия кабинет на ПростоКирчо – сгромолясване, което все още не е осмислено. Само този факт недвусмислено подсказва, че става дума за едно фалшиво доверие, за един безсрамен ритуал, нищо повече.

Можете ли да посочите поне един политик, на който публиката да има пълно доверие? Ами, кой е любимият й двуличник – е, ако бъде зададен този въпрос, ще стане голяма тарапана, понеже повечето от политиканите ни дори не се опитват да прикриват двуличието си. Какво доверие могат да си имат двуличници – и колко време може да просъществува то? 

Социолозите се изпокриха като мишки и изобщо не поставиха на обсъждане въпроса за доверието. В скоро време политиците ще започнат да се хвалят, кой е по-луд от останалите. Вече получихме едно признание.

И изведнъж Кирил Петков каза: „Аз съм умопомрачен“.

Случи се в Новините на Би Ти Ви на 31 май – в репортаж за разпита му в Прокуратурата.

„Аз съм умопомрачен!“ Казах си, че момчето попрекалява – в политиката чак такава откровеност не е препоръчителна. Подобно признание си е направо епохално. Особено, ако прозвучава от политика, в която честността е ампутирана. Обаче след няколко секунди недоразумението се изясни: Кирчо решил, че е „умопомрачен“ заради нещата, които му казали в Прокуратурата за Весела Чернева – тя пък била „един от най-свестните съветници, които е имал“.

Срещу въпросната дама обаче се води производство в ДАНС, защото не е защитавала българската позиция в преговорите с Македония, „издавала“ е на скопяни секретна информация. Тя и Кирчо „макронизираха“ проблема и станаха причина завинаги да загубим и без друго кльощавите си позиции в Македония.

Кирчо обаче продължава да се хвали с предателството ни – дори и към Историята – и да злослови за специалните ни служби, на които нямал никакво доверие.

Изтърбушена държава, абсолютно – това никак не е преувеличено. Време е да го проумеем. Разследват външнополитически съветник на премиера. Разследват началник на кабинета му. Най-накрая прокуратурата поиска и имунитета на Главния Измамник ПростоКирчо – заради една лъжа, която го направи изобщо забележим. Сега той блестящо потвърди репутацията си на шармантен лъжец – каза, че измамата с двойното му гражданство е „казус, който нямал същност.“ Така наруга и Конституционния съд, който излезе със специално решение за аферата му. Но за човек като него тия подробноси са без особено значение.

Хавра. Но никой от по-първите ни политици не се е „умопомрачил“ от нея. Дори се чувстват по-удобно в нея – всичко, което правят и ще правят  е с размити очертания.

Те живеят в мъгла, направени са от мъгла – може да им се има пълно доверие.

Само отделни факти ги теглят към „умопомрачение“. Но цялостното пропадане изобщо не ги трогва – и те ще продължават да си живеят самодоволно.

Лудите ще излизат напред – няма да се крият. В същото време, споменът за свестните, за големите личности все повече ще избледнява. Ще бъде затулван от лъжи, все по-безпардонни.

А за морал няма смисъл изобщо да се говори. Както беше казал един писател за героя си: „Той нямаше да разпознае моралния  дълг, дори ако го захапеше по задника…“. Сякаш го е казал за нашите хора.

Сачева се изпусна и каза, че на Кирчовци не дават кредит на доверие, а кредит на време. Както е казано: „Времето лети – и когато се забавляваш, а и когато не се забавляваш…“

Ние обаче си оставаме в Безвремието. За да оплакваме забавеното разгъване на Българското Време.

Заседанието завърши. Нямаше изненади – кабинетът бе приет. Ура за доверието…

КЕВОРК КЕВОРКЯН, специално за „Уикенд”