Странна е „научната“ дейност на този холандски „османист“. През 1983 г. в Амстердамския университет бъдещият професор по история на изкуството Махиел Кийл защитава докторат на тема „Църковна архитектура и стенопис в България през османския период“. Две години по-късно изследването е издадено на английски език под заглавие „Изкуство и общество в България през турския период“, финансирано от т. нар. Фонд за централни и източноевропейски проекти за книгоиздаване. В книгата на преден план обаче излизат не толкова църковната архитектура и стенопис на България, колкото „уникалността“ на Османската империя и нейната въпиеща „толерантност“ към „неверниците“.

Отец Паисий – баща на национализма ни

Появата на книгата на бял свят съвпада с провеждането в България на т. нар. Възродителен процес. Затова опусът на холандския професор остава „табу“ за българския читател. Издаден е у нас (в превод от английски) едва през 2002 г.

Oще в предговора Кийл заявява своето амбициозно намерение да „реформира“ българската историография, като я избави от „националистическите и етноцентрични клишета“. Според него и „буржоазната“, и „комунистическата“ историография у нас еднакво са били обременени от въпросния национализъм. Нещо повече – началото на тази „погрешна насока“ било поставено още от „бащата на българския национализъм“ Отец Паисий, който е посял отровното семе на негативното отношение на българите към Османската империя.

Омразният поп Методий Драгинов 

В началото на своето съчинение М. Кийл се представя като наш голям приятел и доброжелател. Бил написал книгата си на един дъх, „с много обич към България и нейния народ“. Следват какви ли не суперлативи по адрес на България. Тя била „първата голяма славянска държава, приела успешно (!?) християнството“. „Българите са първият народ в средновековна Европа, който създава литература на своя роден език.“ Те дават тласък за развитието на литературата на сърбите, на румънците, че даже и на русите. България е дала на Източна Европа „база за развитие на собствена славянска култура, писмен език и религия“.

Но с хвалебствията дотук. По-нататък в главата „Общоисторически бележки“ Кийл започва да „коригира“ българската история и историография. Нашата историческа наука единодушно смятала, че ислямът бил наложен по българските земи с насилие, което не било вярно. И тук холандецът ожесточено се нахвърля срещу Летописа на поп Методий Драгинов за насилствената ислямизация в Родопите през XVII в., публикуван през 1870 г. от възрожденеца Стефан Захариев. Този документ бил фалшификат.

Не завоевание, а …благодат

По-любопитно в случая е, че почти половината от книгата на М. Кийл, която уж е посветена на християнското изкуство в България през турския период, представя една сервилна апология на …Османската империя и на деянията на османизма. Така например „българските земи били включени (!) в Османската империя по-скоро като следствие от събитията, отколкото като съзнателно намерение на завоевателите“. Турците били донесли траен мир на тези земи. Ами да, толкова траен, че заради този „мир“ балканските народи са вдигали бунтове и са се борили непрекъснато за своята свобода. И още: „Турското завоевание (на България – бел. авт.) от 1388-1393 г. има своя роля, но не повече от всяка военна акция.“ Българите не са били изтласкани масово от плодородните равнини. Турците по-скоро са заемали (колонизирали) „свободните места“. Те не са заграбвали и разрушавали християнски храмове, а „става въпрос за „конфискацията“ на една или няколко църкви в новозавладени градове и превръщането им в джамии“. Истинската разруха на България била извършена не от османлиите, а от Владислав Варненчик през 1444 г. и от войните, които е водила Русия срещу Османската империя. И накрая – според  турската историография (и според Кийл) османското завоевание не било трагедия, а по-скоро „благодат“ за балканските народи.

Българите били „ограничени в тяхната мисъл и действие от малката си планинска страна“. „Към средата на X в. новата народност (т. е. българската), изглежда, изчерпвала материалните и физическите си ресурси.“ След битката при Велбъжд „България завинаги била пречупена като балканска сила“. „Самият царски дворец в Търново не надминавал по площ един османски или селджушки кервансарай.“ „Османската баня в Скопие била три пъти по-голяма от патриаршеската църква в Царевец.“ Общо взето, българското църковно изкуство е „твърде провинциално“, а миниатюрите на Лондонското евангелие са изпълнени с „груб, понякога дори тромав“ стил. Няма Търновска, няма Софийска школа – това са измислици на българската историография; има Охридска школа, но тя пък е в… югославска Македония.

Никога при османското завоевание не е имало никаква разруха. Разрушаването на стените на най-важните български градове било „постепенен процес, а не тотално изравняване със земята“. Разказът на българина Григорий Цамблак за превземането на Търново от османците бил „панагерик, написан в изключително бомбастичен стил, пълен с легендарни елементи“. При това самият Цамблак не бил очевидец на събитието. В раздела за развитието на градовете по българските земи през османския период М. Кийл „изобретява“ своя „класификация“, в която премълчава или преиначава тяхната българска принадлежност. Според него по произход те са византийско-български или предосмански, Восмански, но никога – български. Е, има няколко „изключително български градове“, като Дряново, Елена, Етрополе, Габрово, Калофер, Копривщица, Котел, Панагюрище, Тетевен, Трявна и Жеравна, обаче някои от тях са възникнали с османска благословия…

Заглавие плагиат?

През 2017 г. никому неизвестната издателска къща „TENDRIL“ издава най-новия сборник със събрани съчинения на Махиел Кийл, озаглавен „България под османска власт“. Негови съставители и научни редактори са Мария Баръмова, Григор Бойков и Мария Кипровска. Всъщност в тази внушителна „тухла“ (около 850 стр.) към текстовете от предишната книга на холандския „османист“ са прибавени няколко нови глави. Специално внимание е отделено на османските имперски регистри, върху чиито свои справки Кийл съчинява тезата си за „мирната и доброволна ислямизация“ на българите.

Всичко щеше да е прекрасно, ако заглавието на внушителното издание не беше плагиат от известния сборник на Мишел Лео „България и българският народ под османска власт“. Дали това е „заслуга“ на автора или на съставителите – научни редактори, е неизвестно, но е факт. Още повече че съдържанието на книгата, посветено на архитектурата и развитието на селищата през османския период в България, определено се разминава с въпросното заглавие и по-скоро е израз на тенденциозно политическо внушение.

„Златните“ османски регистри

Прочее, именно от тези регистри М. Кийл извлича своите „железни“ аргументи, чрез които се стреми да докаже на всяка цена, че в България (и на Балканите) никога не е имало насилствена ислямизация. Според него това по-скоро е било плавен и бавен, доброволен процес, разтеглен във вековете. Неверниците християни по своя воля и желание са приели вярата на Мохамед. Те са добрували и благоденствали в прекрасно организираната и хармонично подредена  Османска империя.

Претенцията на холандския професор е, че той едва ли не единствен досега е успял да „разчете“ правилно „безценните“ регистри. Всъщност в неговата „методика“ няма нищо изключително. Той налага извлечения от различните регистри, като ги „обогатява“ със свои… „демографски“ коментари.

Кой плаща музиката

Любопитно е все пак кой финансира излизането на внушителната антибългарска „тухла“ на холандския професор. От огласената в изданието информация става ясно, че то е осъществено от издателство „TENDRIL“ с подкрепата на Изследователския център за ислямска история, изкуство и култура (IRCICA), лични средства на автора и безвъзмездния труд на съставителите  научни редактори. По-специално центърът IRCICA е спомагателен орган на организацията „Ислямска конференция“. Финансиран е от Турция, Саудитска Арабия и Катар. Седалището му е в Истанбул, а негова основна цел е „да стимулира ислямската солидарност“, като съдейства за „нов прочит на ислямската история в условията на постколониалната ера и глобализацията“. Още – да спомага за „културното взаимодействие между мюсюлманите“, което означава, че в конкретния случай изданието е намерило своето „правилно място“.

Жалкото обаче е, че досега никой от родната научна колегия, с малки изключения, не е надигнал глас срещу „явлението Кийл“; не се е опълчил срещу неговите научни „подвизи“ против България. Тъкмо напротив и обратно. Скандално е, че премиерата на неговата най-нова книга „България под османска власт“ се състоя на 7 март 2018 г. не къде да е, а именно в… Института по българистика на Великотърновския университет.

Единствената ни надежда е някой ден някой български учен да прочете добросъвестно опусите на М. Кийл и да назове истината за него и неговите „научни приноси“; да отговори достойно на лъжите и клеветите му срещу българите. Достойно – за паметта и съвестта на предците ни, за България!