Не бих се наел да коментирам интелектуалните възможности на поставения под №4 в листата на БСП за евроизборите Иво Христов. Още повече че според „Уикипедия“ те са впечатляващи – средно образование (лицей) в Брюксел, висше – в елитния Юридически факултет на Софийския университет, работа като журналист в „Радио Франс Ентернасионал“, където не вземат кого да е, превод на няколко книги от френски.

Аз на „Уикипедия“ вярвам. И поради това не спирам да се чудя защо според нея в биографията на „№4“ възниква една около 10-годишна дупка. До 2016-а, когато той се появява като „ръководител на политическата и комуникационната стратегия на кампанията на Румен Радев за президент, а от януари 2017 г. е началник на кабинета на президента“ (пак според енциклопедията).

И тук, ако използвам модерните напоследък понятия в джендърската Европа, започвам да се питам всъщност кой е бил „родител 1“ и кой – „родител 2“ на сегашния „№4“?

Простата логика говори, че след като другарката Нинова е издигнала кандидатурата на г-н Радев, най-вероятно и тя да е цанила г-н Христов за негов „ръководител на политическата и комуникационната стратегия“. Къде са се пресекли пътищата им, историята не казва. Твърде е възможно името му да ѝ е било подшушнато от бившите служители на Държавна сигурност около нея – все пак и бащата на г-н Христов е бил кадрови служител на военното разузнаване.

Но така или иначе, откъдето и да го погледне човек, другарката Нинова несъмнено се явява в ролята на „родител 1“.

Според още по-простата логика, след като г-н Радев спечели в президентската надпревара, очевидно и щабът му си е свършил добре работата. И за награда ръководителят му получава поста „началник на кабинета“ на припозналия го „родител 2“.

Не знам колко от читателите осъзнават важността на този пост. Особено при положение, че „шефът“, в случая президентът, е с малък или почти никакъв политически опит.

Ами тогава се стига до парадоксалната ситуация началникът на кабинета да е фактически „шеф на шефа си“. Той му определя програмата – с кого да се види и с кого не, той е „бариерата“ между него и останалите съветници, той му подсказва и какви кадрови решения да вземе, било за квотите му там, където му се полагат, било за състава на Стратегическия съвет.

А ако са верни и твърденията, че г-н Христов е влязъл и в ролята на „речописец“ на словата на президента, властта му става наистина сериозна. Толкова сериозна, че да предизвика и ревност сред другите най-приближени на президента. Или пък „конфликт на интереси“ с тях, както е модерно да се казва сега…

Та от тази гледна точка „излитането“ на г-н Христов от „Дондуков“ към „Позитано“ изглеждаше, колкото и да е странно, като едно облекчително за президентството мероприятие. Просто „родител 2“ се отърва по възможно най-безболезнения за него начин от „палавото си дете“.

По-сложен обаче е въпросът с „приземяването“ на г-н Христов в листата на БСП за евроизборите.

От една страна, напоследък той си позволи не съвсем ласкави, най-меко казано, изказвания за нея. Цитирам буквално: „БСП 25 години консумира властта, дори когато е в опозиция. Паразитира върху лековерието на симпатизантите си. Няма обществен проект. Раздава подаяния и хрантути елита си“.

И още: „Менте левицата БСП въведе плоския данък, не обузда банковия грабеж в средата на 90-те, съучаства в криминалната приватизация и допусна драматично социално разслоение. Тя злоупотреби с доверието на избирателите си“.

Откровено казано, няма как да не се съглася с тези констатации. Но от друга страна, те изваждат на показ едни морални измерения, които за мен си остават непонятни. Впрочем то в България вече какво ли е понятно? През 2013 г. Антон Тодоров издаде книгата си „Шайка – Бойко, Росен, Цецо и другите“. В нея, по собствените му думи, той описва „най-мрачната част от голямата измама, известна като „български преход” – първото правителство на Борисов. И какво? Лично „вождът на шайката“ го награди с депутатско място в листите на ГЕРБ.

Ами не се ли повтарят нещата? В известен смисъл г-н Христов е „левият Тодоров“ – громи „менте левицата“, която „хрантути елита си“, разобличава „съучастието ѝ в криминалната приватизация“, от която намаза и другарката Нинова. И пак какво? Получава за награда от същата тази другарка №4 в евролистата на БСП!

Другото „морално измерение“, в което не мога да се вместя, е как приемаш да ядеш хляб от ръката, в която доскоро си плюл. И която, повярвайте ми, изобщо не се е измила след плюнките ти.

Ама то след 1989 г. в България това май се превърна в национален спорт. Пък и една депутатска (Тодоров) или една евродепутатска (Христов) заплата комай си заслужават погнусата…