Лицата им се опитваха да бъдат весели, но по-скоро изглеждаха смутени и дори притеснени. Те, няколко женици от Кюстендил, бяха дошли с червения рейс до Борисовата градина, за да уважат за кой ли път Първи май. Докато слушахме речите и песните, докато скандирахме и ръкопляскахме, сякаш всички бяхме равни. После някои си затръгвахме със служебните коли, други – с частните джипове, трети се изкушихме от скарата, чийто аромат усещахме вече не толкова с носовете, колкото със стомасите си. А те седяха малко встрани от празничната гълчава и чакаха унило часа за връщане.

Накупих им кебапчета и бира, но това ги разплака. Сълзите не бяха от радост, разбира се. Плачеха от унижение. Цял живот си бяха вадили очите като шивачки или бяха дишали лепило в обувното производство. Всички бяха гласували за БСП, макар и не всички да членуваха. Но ето, халът им сега е такъв, че ако някой не ги почерпи, ще си тръгнат гладни. И то на празника, който принадлежи тъкмо на тях.

Ще не ще, човек започва да се пита дали си заслужаваме много-много избирателите. Времето е сложно и трудно, всички го знаем. Въпреки това, при нашето участие в управлението бяха постигнати реални неща, включително и за пенсионерите, за които предишни правителства не бяха и помислили. Но подобни случки релефно и не толкова празнично ни връщат към въпроса за мястото ни в политическата координатна система.

На чия страна сме в отношенията между труда и капитала, особено когато се стигне до конфликт? По принцип като че ли е ясно, но конкретно? Когато сблъсъкът е персонализиран, в колко случаи сме подкрепили този, който отстоява същността на партията?

Май не са много.

Автентичният социалист е в немалка степен обречен. Той печели хората с думи и идеи, а влезлият заради интересите си в партията и във властта, действа с пари, постове, поръчки. В един момент второто се оказва по-силно. На социалиста по поведение вече му се отрежда подкрепяща роля. В доста случаи той отстъпва сам -и победен, и огорчен. Което се приема за нормално, защото на него му стига толкова. А и защото времето на романтиците отмина, сега на мода са прагматиците.

Ето как границите между лявото и дясното залиняват. В началото на прехода имаше кръстосване на електората, когато леви по социалното си положение гласуваха надясно и обратно. Сега е налице дифузия и дори осмоза. Взаимното просмукване на възгледи, избиратели и управленски прийоми е толкова напреднало, че голяма част от партиите вече не са организации за отстояване на идеи и интереси. Те са по-скоро екипи за постигане на определени цели. А изборите все повече заприличват на търгове за обествени поръчки, при които се конкурират сходни оферти, въпреки различията в политическия цвят.

Така все по-голям терен завземат политици без кауза. Те могат да бъдат едва ли не във всяка партия. И навсякъде ще действат по един и същи начин. Преди години кандидат-кмет на левицата написа в статия, че е правилно да се обложат с данък доходите от лихви по депозитите в банки, но не е достатъчно. Трябвало да има данък и върху пенсиите, както и върху стипендиите на студентите. В тази идея няма нищо ляво, а афиширането й в предизборен контекст е безумие. Но такива мераклии за властта се множат. Ако се докопат до постове, отсега е ясно с какво око ще гледат на автентичния социалист. И как БСП постепенно ще променя облика си, но не в точната посока.

В тази ситуация настъпват и скритите политически номади, които и да не напускат партията си, пак не са в нея. Защото местят не себе си, а своите възгледи. Отлагат социалната си чувствителност за по-подходящи времена, а цифрите им изглеждат по-важни от конкретните съдби.

„Да счупим оковите!“ – зове Иля Велчев в „Работнически химн“, който по музика на Найден Андреев от няколко години е официален на КНСБ. А ще ги счупим ли? Как и с кого?

Сигурно с политици с кауза. Зад които жениците от Кюстендил без съмнение ще застанат. Но те ще подкрепят и всеки друг, стига да е предложен от БСП. Па макар и на следващия Първи май отново да си поплачат.

И това е по-трудно за пречупване от самите окови.

Иво Атанасов