Последният „червен“ градоначалник на София в съвременната ни история беше Стефан Нинов. Не избран, а назначен лично от др. Тодор Живков. Поради което почти веднага след избухването на демокрацията и той беше отнесен от вихъра ѝ.

И се заредиха едни вече близо 30 години, в които столичани неизменно гласуваха да ги управлява „дясното“. И пак толкова, в които „лявото“ всеки път отчаяно драпаше за реванш.

При това не се спираше пред всякакви измислици. То не беше „партийната книжка на Софиянски“, не бяха и кандидатури като „граждански квоти“, не бяха и какви ли не други чудеса. Ама всеки път – напразно.

Както напразно ще стане и сега. След фарсовия ѝ конгрес в неделя, свикан, за да научи, че другарката Нинова всъщност не си е подала оставката, а само се е пошегувала, БСП е изправена пред тежкия избор да загуби местните избори катастрофално или с някакъв все пак почетен резултат.

И май столетницата се опитва да се хване за поредната сламка, която да измъкне удавника. „Сламката“ сега е Мая Манолова. Не само теорията обаче, а и живият живот показват, че в 100 процента от случаите сламката потъва в ръцете на удавника.

В интерес на истината, на мен ми е все едно от каква боя е кметът ми. И дали ще си наричам дупките по столичните улици „янчулевки“ или „софиянки“. Както и дали ще гледам как току-що ремонтираният булевард „Цариградско шосе“ се превръща в „Цариградско море“, а още по-прясно „оправената“ улица „Граф Игнатиев“ в „Гаф Игнатиев“.

Нещата обаче са много по-дълбоки от дупките.

Столицата е едно много сложно и много етажно явление. Оставям настрана факта, че никой не знае колко реално са жителите ѝ извън официално регистрираните малко над 1,2 милиона. Оставям настрана и другия факт – че ежедневно приходящите от провинцията са поне още половин милион.

Тази маса от хора, която ежедневно прави задръствания, бълва боклуци и все за нещо има претенции, не се управлява лесно. Или по-скоро си е направо неуправляема.
В „епохата на демокрацията“ София се и „бетонира“ в най-мрачния смисъл на това понятие. Живял съм 20 години в „Младост“ – 10 преди и 10 след 1989-а. И към жив свидетел как от онзи прекрасен квартал с много зеленина, градинки, че даже и футболни игрища в т.нар. „междублокови пространства“ не остана ни пространство, камо ли пък междублоково – всичко се сля в безкраен низ от бетон.

И се оказа, че целият квартал всъщност бил „земеделски земи“, които си имали собственици (или техни наследници), пък после общината трансформирала тези „ниви“ в терени, годни за застрояване, пък после се появили и съответните фирми и ето го резултата – един студен, а понякога и направо кичозен „миниград“.

Аналогично е положението и в „Лозенец“, а напоследък и в „Манастирски ливади“, където един юнак дори си загради улица, защото била в „неговата частна собственост“. Да не говоря пък за Бояна, Драгалевци, Симеоново и Бистрица, където алчни строители отхапват все по-големи парчета от иначе националния парк „Витоша“.

Зад всичката тази реституционна вакханалия стои една желязна гвардия от подкупни бюрократи, които и с топ не можеш да помръднеш. Защото за нея „бронебойни патрони няма открити“.

И ето срещу всичкото това на „градската организация на БСП“ ѝ хрумнало, че ако на Мая Манолова евентуално ѝ се прище да се кандидатира за градоначалник, тя щяла да срещне нейната пълна подкрепа. Даже за по-голяма убедителност вкараха в боя и тежката артилерия – Стефан Данаилов, който също да я поощри в това безумно начинание.

Казвам „безумно“, защото на този етап не братята Галеви да докараш (нали уж ѝ били близки), не „сичкото кюстендилско сигане“ (нали е оттам) да регистрираш в София, не Слави Трифонов да пее от зори до мрак в твоя прослава, пак битката е загубена.

Или, по-точно казано, от нея ще спечелят други двама души. Борисов, който за пореден път ще победи БСП в битката за столицата. И Нинова, която пак ще каже на другарите си – „така ви се пада, като не ме слушате“. И току-виж, те започнали да я слушат все повече и повече…