Няма и месец, откакто управлява кабинетът „Главчев“, и става все по-очевидно колко нескопосан е новият модел на служебното правителство. Най-напред, всички разбраха, че неутралният (на теория) служебен кабинет всъщност е партиен – герберският кадър Димитър Главчев го доказа, когато се опита да инсталира като външен министър зам.-шефа на ГЕРБ Даниел Митов по нареждане на партийния вожд Бойко Борисов. А сега се видя, че уж безпомощният след конституционните промени президент Румен Радев всъщност е добре позициониран да влияе върху кабинета – държавният глава директно отказа да потвърди назначението на Митев и така шамароса Борисов и Главчев.

А цялата идея на конституционната промяна в служебната власт беше именно да се отстрани влиянието на президента. То беше тотално – по старата Конституция Радев назначаваше по собствено усмотрение премиера и министрите. Така той всъщност добиваше пълен контрол върху изпълнителната власт и нейните политики (нещо, което пролича болезнено със сключения при неговото служебно правителство 13-годишен договор с турската държавна компания „Боташ“, който наскоро Народното събрание нареди да се преразгледа). Още преди две години се видя, че това положение застрашава парламентарната република.

С огромно закъснение политиците се размърдаха и решиха да направят нещо.

Така се стигна до конституционните промени на ГЕРБ, ПП-ДБ и ДПС, според които президентът избира от списък с висши държавни чиновници („меню“, както го нарече съпредседателят на ПП-ДБ Христо Иванов) служебен премиер, който предлага министрите. Държавният глава е в началото на този процес – когато избира премиера, и в неговия край – когато издаде указ за назначаване на служебното правителство. Междувременно, премиерът подбира другите членове на кабинета, които съгласува с парламентарните политически сили. Дали това съгласуване изисква съгласието им или е просто консултативно, или уведомително – това още не може да се разбере.

Това, което стана ясно на всички, е, че така подреденият служебен кабинет е политически – по простата причина, че „менюто“ е предварително запълнено с хора, които са подбрани за постовете си от политическите сили. Главчев беше съвсем типичен пример – бивш депутат от ГЕРБ, издигнал се до председател на парламента, а след това прокаран от своите за шеф на Сметната палата – органът, който преглежда сметките на правителството (тоест, в някакъв момент в бъдещето Главчев ще одитира сам себе си!). Партията на Бойко Борисов беше действала най-активно в подреждането на „менюто“ и затова повсеместно се смяташе, че служебният кабинет е всъщност нейно правителство.

Изглежда и герберският вожд смяташе така, защото настоя ултимативно Главчев да смени веднага външния министър Стефан Димитров. „За външния министър ние не носим никаква отговорност! И ако Главчев не го смени, няма да има никаква подкрепа, защото той (Димитров – бел.а.) променя доктрината, която имаха външните работи, отбраната и нашата партия! Ако иска да ме чуе, ако иска да се съобрази (Главчев – бел.а.) – ще направя да се съобрази впоследствие“, закани се той.

Защо Борисов ще говори така, освен ако не вярва, че това е негово правителство, с негов премиер, който ще го слуша и ще се подчинява? И сякаш, за да го натрие в носа на всички, предложи собствения си партиен заместник Даниел Митов да оглави дипломатическата служба. Него сметна за подходящия човек, който да опази „доктрината“ на ГЕРБ.

А Главчев послушно го назначи на поста.

Тук обаче президентът се опъна и отказа да утвърди с указ назначението. Е, това беше наистина неочакван ход. Защото конституционният текст е написан така, че видимо не оставя място на държавния глава да се мръщи на предложените му кандидати за министри. Радев обаче не само възнегодува, но и направо отказа да приеме Митов.

Това, което последва беше още по-странно. Герберите можеха да обвинят президента, че нарушава конституционния ред. Не го направиха – Борисов се разкрещя на журналистите, че се отрича от служебния кабинет, прехвърли го на отговорността на Радев и се отказа от рокадата с външния министър. Главчев, който се озова между чука на Борисов и наковалнята на Радев, не можа да измисли друго (или му беше казано), освен да предложи самия себе си за шеф на МВнР. Президентът снизходително коментира, че премиерът още не е разбрал с какво се захваща, но накрая го назначи.

Тази ситуация още повече обърква представите за новия модел на служебния кабинет.

Става все по-неясно коя институция е водеща,

когато се определя съставът му (за политиките му въобще да не говорим) и кой отговаря за него. Даниел Митов твърдеше, че служебното правителство вече изисква „междупартийни баланси“ в парламента, както и че „не е проблем партийно оцветени хора да заемат министерски постове“. Но щом като парламентът определя това, както е при редовно правителство, тогава не е ли основателно искането на опозицията да му се гласува вот на недоверие? И след като президентът може да отхвърли даден министър, тогава можеше ли да отхвърли и целия кабинет, който му беше предложен – както ПП-ДБ го призоваваха, когато Главчев обяви избраниците си за министри? Само въпроси, а отговори няма.

Едно обаче е ясно –

Радев изглежда като главния герой в целия този водевил.

Уж президентът вече нямаше пълномощия, уж само трябваше да подписва укази, когато му предложат нещо за одобрение. А излезе, че той може успешно да влияе върху правителството – не по същия начин като преди, но все пак да казва кой може и кой не може да става министър. И герберите, които са обяздили служебния кабинет, не тръгват да се борят с него, а се съобразяват – макар и със скърцане със зъби. А обществото и държавата трябва да живеят под постоянната заплаха, че в това политическо надиграване накрая някой ще сгафи и ще вкара страната в конституционна криза.

Коментар: Людмил Илиев/“Сега“