Може би всеки народ има способността от време на време да подивява. Да изпада от рамките на цивилизованото поведение и да се превръща в свирепа глутница. Това, знаем, се е случило на германците в периода 1933-45 година. В момента в това положение се намира руският народ. А българският?

Разликата между цивилизовано и диво поведение

Цивилизовано поведение – това ще рече поведение обрано, уважително, дисциплинирано, следване на поведенчески код, който не допуска силните да тормозят слабите, а напротив – очаква от силните да закрилят слабите. Различните не се схващат като опасност за групата, а като възможност за обогатяване на опита на индивидите.

Цивилизацията целенасочено създава условията за това, обикновените хора да живеят добър, подреден и удобен живот, защото са сигурни, че утре няма да дойде някой насилник (или държавен орган), който да им вземе всичко. Цивилизованото поведение е изкуствено. То не съществува в природата, а е породено от съзнателните усилия на човешкия разум.

Дивото поведение е онова поведение, което не е породено от усилията на човешкия разум. То е част от природата. В рамките на дивото поведение силните тормозят слабите, „другите“ се схващат като врагове на групата, всяко различие се схваща като опасност или израз на слабост и се наказва. Насилието се въздига в основен принцип на обществена подредба и силните имат безусловното право да вземат каквото искат от слабите, които на свой ред не виждат смисъл да си подреждат живота, който неминуемо някой ден ще бъде разрушен от някой минаващ наоколо бандит или държавен началник.

Подивели ли са българите?

Цивилизацията, накратко, е арена на приличието. Диващината е арена на обратното на приличието. Погледнете Филип Димитров и ще видите приличен човек, представител на цивилизацията. Погледнете Костадин Костадинов и ще видите обратното на приличен човек, представител на диващината. Първият, докато беше премиер, искаше да постигне онова „максимално удобство за широките маси“, което Чърчил описва като сърцевината на цивилизацията. Вторият, днес действащ политик, иска да трича, вкарва в затвори и заключва в лагери всички, които са различни от него.

При повърхностен поглед, българинът като че подивява. Украинските бежанци от войната бягат обратно, прогонени от диваците по българското Черноморие и от органите на държавата, оказали се неспособни да предоставят на жертвите на путинските орди цивилизовани условия за живот. Очевидно е, че расте подкрепата за партията на гореспоменатия Костадинов, чиято идеология е омразата и насилието. Като че мнозинството българи, подбутнати от позорното вето на ГЕРБ-ВМРО срещу Северна Македония, декларират омраза към македонските си роднини.

И друг път е имало признаци за подобно българско подивяване. Във втората половина на 1980-те години повечето българи като че се бяха подвели по пропагандата на БКП и се опитваха да мразят българските турци. В началото на 1990-те години имаше периоди, когато изглеждаше съвсем реално българското общество да влезе в „югославски режим“ на междуетническо изтребление. По повод на прословутата „Истанбулска конвенция“ изглеждаше, че българите са на косъм от това да бесят по дърветата всички, които им изглеждат като да са с „нетрадиционна“ полова ориентация.

После обаче, когато пушилката се вдигна, се оказа, че българите нито са намразили турците, нито са готови да ги изтребват, нито пък истински искат да бесят „нетрадиционните“.

Декларативно – дивак, в същината – приличен и свит

Изглежда, че българският народ е див и варварски единствено на декларативно ниво. Това има своето обяснение. Учен поколения наред, че от неговите усилия нищо не зависи, българският народ е „свит“ и с особено ниско самочувствие. Това създава празнота в неговата душа, която празнота той запълва с декларации, че е насилник и че обича насилниците – като например Путин или Хитлер, или Пиночет. Така, мисли свитият българин, той ще бъде забелязан и припознат като „някой“, колкото и да няма никакви видими постижения.

Под декларативната диващина обаче се крие един приличен, макар и свит, народ. Това личи дори по неговия бит, сравнен например с руския такъв. Погледнете руските села и по-малки градове. Това са кочини. Нищо не е подредено, в нищо не е инвестирано по простата причина, че в тамошната диващина всеки момент някой началник може да дойде и да ти вземе всичко. И да те тикне в затвора. Защо да инвестираш усилия в подредбата на обикновения си животец?

Българският бит не е такъв. Не толкова подреден като, да речем, германския, българският бит е светлинни години по-цивилизован от руския и така разкрива базисното приличие на българското съзнание. Поговорете с народа си и ще констатирате, че той споделя ценностите на диващината в кръчмата. У дома си той е кротък, приличен и дори уважителен. Това е видно и в голямото европейско изследване на ценностите – European Values Study – което се провежда в ЕС на всеки 10 години от 1990 година насам. В него е видно, че българинът, макар по-малко цивилизован от холандеца или французина например, общо взето се вписва в общата европейска картина. По някои показатели българите, както и унгарците, изглеждат доста по-диви от средното за Европа. Но все пак българите не допуснаха Борисов да се превърне в дивак като Орбан.

В България източникът на дисциплината идва основно отвън

Българският народ като че се бои да споделя своята базисна приличност поради ниското си самочувствие. Някак не изглежда много героично просто да си приличен човек. По-героично е да славиш Путин, Хитлер или Пиночет и да крещиш, че Македония е българска. От това положение следва, че трябва да се направи нещо със самочувствието на българите, което нещо да делегитимира дивашкото поведение и да легитимира приличието като основна ценност.

Тук на помощ ни идват мащабните изследвания на холандския социолог Хеерт Хофстеде. В последните десетилетия на 20-ти век той изследва въпроса със самодисциплината, която е основен признак за цивилизованост: колкото по-самодисциплиниран е един човек, толкова по-цивилизован е той. Хофстеде открива, че при различните европейски народи центърът на дисциплината („локусът на контрол“) се намира на различни места. При северните и западните народи локусът на контрол е вътре в самите индивиди, т.е. дисциплината иде отвътре. При източните и южните народи локусът на контрол е предимно външен: дисциплината върху поведението е налагана отвън – от традицията, родата, вярата, обществото, държавата. Българите, бидейки хем южен, хем източен народ, имат предимно външен източник на дисциплина.

Днешните управляващи трябва да убедят народа, че е по-добре да си цивилизован

Това положение отваря огромно пространство за упражняването на лидерство. Бойко Борисов, когато правеше това, легитимираше дивашкия компонент в българското съзнание и в някаква степен българското общество подивя. Или поне стигна до извода, че да си цивилизован човек не е кой-знае колко важно. Днешните управляващи са прилични хора, социализирани в цивилизовани страни, в които локусът на контрол е вътрешен. Ако те упражнят достатъчно лидерство върху объркания български народ, то няма да е трудно този народ да бъде убеден, че е по-добре да е цивилизован, отколкото да подивява.

Това няма да е трудно, защото макар объркан и дезориентиран, все пак българският народ, за разлика от руския, успя да остане базисно приличен.

Коментар на професор Евгений Дайнов за Дойче веле