Той е „момчето от крайния квартал“ без асансьор в хола, с ипотекирана къща във Волуяк и таван срещу затвора. Той е „бедният хусар“ (сиреч – класическа лека кавалерия), възпят като тежка артилерия от шефа на Шесто, днес професор по лидерство (каквото и да означава това). Той е сам в „калната битка“, сам като Кьовеши (как гордо звучи за невежите!), сам, но не самотен. Той е обект на непринудителна възхита (неизбежна като неизбежната самоотбрана), засвидетелствана от неговите подчинени прокурори и следователи, барабар с куриерите, шофьорите и секретарките, които го удавиха в море от любов и с обнажена гръд бранят своя началник от гражданското недоволство, наречено презрително „уличен натиск“ и още по-презрително – „медийни атаки“.

Той е горд собственик на високи и дълбоки качества: „висок етичен стандарт, висока професионална компетентност, изключително високи професионални и нравствени качества; задълбочени знания в областта на правото, богат практически опит, ръководни и административни умения, изявени аналитични способности, изявена независимост, воля за налагане на законността, решителност при изпълнение на служебните задължения, устоява на натиск при прилагане на обществено непопулярни решения; умения за работа в екип; визионер с модерно мислене, ясна концепция и стратегически подход; отстоява каузи; изявен лидер, излъчва институционално доверие; притежава в пълна степен необходимите познания за функциониране на прокуратурата; безукорен професионалист и етичен магистрат; гарант за развитието на съдебната система; с принос за утвърждаване на правовата държава“. Поне така пише в мотивите на прокурорската колегия във ВСС.

Той е Кандидатът за главен прокурор. Единствен, защото е безспорен, или безспорен, защото е единствен, не е ясно. Очевидно Кандидатът е еманация на прокуратурата и на разбирането що е правосъдие.

Приказката за „момчето от крайния квартал“ е все същият флирт с публиката като приказката за „момчето от Банкя“ с неговото прасе, куче и колело. Колкото и да се разграничава от „асансьора в хола“, Кандидатът е негов духовен наследник, приемник и продължител.

„Асансьорът“ поради своето правно безкултурие и дълбинно невежество издаваше присъди от парламентарната трибуна. Кандидатът с неговите „задълбочени познания“, „изявени аналитични способности“ и „воля за налагане на законността“ раздава присъди от телевизора. Понеже в съдебната зала нещо не му се получава. Май нищо не му се получава там. Което не му пречи да „излъчва институционално доверие“.

Драматичната рецитация на СРС-та е заменена с публикуване на доказателства и разпити на свидетели, преди тези доказателства да стигнат до съдебната зала, ако изобщо стигнат и ако издържат. Кандидатът предупреди застрашително (да няма изненадани!), че „публичното оповестяване на доказателства“ ще продължи и занапред като превантивна мярка срещу „защитата и някои други“, които дрънкат и мрънкат по телевизорите. „Адвокатите винаги са били в противоречие на това, което се внася като обвинителна теза от страна на прокуратурата“, жалваше се „Асансьорът“ в правно безсъзнание и не разумяваше защо изобщо адвокатите дръзват да говорят не само с медиите, но и в съдебната зала. Кандидатът с неговите „изключително високи професионални и нравствени качества“ води все същата люта битка със защитата: „Моята работа е да ги арестувам (престъпниците – бел.авт.), нейната работа (на защитата – бел.авт.) е да ги спасява, независимо каква е истината. Тя (защитата – бел.авт.) няма интерес от работеща прокуратура“.

Това е циничното разбиране що е правосъдие. А именно: зрелище, екшън и „На колене!“; и две жени посред столицата, оковани в белезници пет часа, приковани в алчните за шоу тв обективи. Какво ще реши съдът – няма значение. Ти си вече осъден. През и чрез медиите. Преди и независимо от съда. С презумпцията за виновност. Въпреки и независимо от доказателствата. Ти си престъпник в очите на обществото. Ти си опозорен, омърсен, смазан и смачкан. Ти си свършен. Ти си унизен. Унижение и репресия – това е сърцето на правосъдието. На полицейското „правосъдие“. Една машина, която произвежда страх и подчинение.

Няма конституция. Няма презумпция за невиновност. Няма изконно право на защита. Така мисли Кандидатът. Понеже е „безукорен професионалист и етичен магистрат“. И разделение на властите няма. Ако случайно има, това е „виждането на десните екстремисти“, сиреч – кристален десен екстремизъм. Така мисли Кандидатът. Понеже е визионер и стратег и главно – „гарант за развитието на съдебната система; с принос за утвърждаване на правовата държава“. Това е приносът на Кандидата за утвърждаване на правовата държава.

Разделението на властите не е плод на възпаленото въображение на някакви „десни екстремисти“, които според Кандидата всъщност били болшевики. Не е екстремистко-болшевишка приумица (щях да напиша изгъзица, ама се въздържах заради доброто си възпитание!) нито на десни, нито на леви, нито на никакви екстремисти. Разделението на властите е основен конституционен принцип. Защита срещу деспотизма и тиранията. Пренебрежението на Кандидата към конституцията свисти досущ като градинска пръскачка с терористични намерения.

Когато общественото съзнание римува прокуратура с диктатура, призракът на Андрей Януариевич Вишински се изкачва по парадното стълбище на Съдебната палата. Когато прокуратурата панически обяви градинските пръскачки за страховито оръжие на кибертероризма, избликна гейзерът на обществения присмех: „Пусни пръскачките – свали правителството!“. Така изглежда прокуратурата днес – една невъзможна смесица от призрак и присмех.

Кандидатът е заобиколен от врази – „бизнес кръгове, обвиняеми, подсъдими и/или осъдени лица“, „мотивирани от партийни, корпоративни и/или лични интереси“ и изобщо – един „политически кръг и свързаните с него медии и олигарси“. Колко удобно! Всеки, който дръзне да изрече или напише една критична дума срещу Кандидата, е пакетиран и надлежно етикетиран като олигарх (или храненик на олигарх), медиен император, десен екстремист и защитник на корпоративни интереси, противни на обществения интерес, и – в светла перспектива – подсъдим. Липсва само обвинението в джендъризъм.

Колко познато! Всеки, който дръзне да изрече или напише една критична дума срещу началството (вожда) на к’вото и да е, било партия, било институция, било нещо друго, тутакси бива заклеймен и жигосан като враг, олигарх, кариерист, службогонец, подкупник, продажник, заговорник, съзаклятник, съглашател, колаборационист, предател, превратаджия и гад безподобна, и като така трябва да бъде опозорен, унизен, наплют, обруган, сплашен, наритан и изритан като мръсен пес. Да не пречи.

Кандидатът е прав. Битката е кална. Защото е битка с гражданите. За три дни общественото пространство подгизна от прокурорски декларации, позиции и заплахи. Пред нашите изумени очи прокуратурата се преквалифицира на адвокатура. За 72 часа (колкото една мярка за неотклонение „задържане под стража“) пустите прокурори станаха адвокати. Уж на свои колеги, захапани от медиите, но всъщност – на Кандидата.

На 5 август Кандидатът прописа едновременно в първо лице единствено и множествено число, в безлични глаголни форми и от името на главния прокурор (вече!). И заплаши своите критици, „че няма да се допуснат персонални атаки срещу магистрати“ (разбирай самия Кандидат) и на тези атаки „ще бъде отговорено с всички позволени от закона средства“. В превод – с всички средства.

На 6 и 7 август Управителният съвет на Асоциацията на прокурорите в България и Прокурорската колегия на ВСС откликнаха самоотвержено и под индиго на повика на Кандидата и защитиха прокурорската гилдия от „неправомерни медийни атаки“, „медиен натиск“ и „медийни провокации“. И за пискюл Асоциацията поиска Колегията „да упражни правомощията си за вземане на отношение по случая“ (с всички средства, очевидно), а пък Колегията изневиделица призова „обществото и медиите за повече толерантност в провежданото обсъждане на номинираната кандидатура за главен прокурор“.

Прокурорите се призовават взаимно да „вземат мерки“ срещу медиите (сиреч – да им вземат мярката), а после призовават същите медии към толерантност. Толерантност към какво? Към полицейския манталитет, навлякъл магистратска тога? Към овластеното невежество? Към изнасилването на правовата държава? Към злоупотребата с правосъдието? Към покушението срещу конституцията?

Не знам какво е това – обсесивно-компулсивно разстройство или когнитивен дисонанс. Но със сигурност е цензура. Цензурата е оръжие на властта, която и да е тя. Властта се има за всесилна, а всъщност е страхлива. Властта люби да бъде обгрижвана и ухажвана, дундуркана и възхвалявана. В името на тези високи цели, на своята недосегаемост и неприкосновеност властта си отглежда медийни лакеи и ласкатели, мазнюги и мерзавци, кокони и кокотки. Възнаграждава ги и ги толерира. Това не е журналистика. Това е обслужващ персонал, сборище от метреси и наемници, орда питбули, които бранят властта от „посегателствата“ на свободното слово. Властта искрено ненавижда свободното слово и всеки свободен глас. Тя чува само собствения си глас, но твърди, че това е гласът на народа.

Журналистиката, уважаеми госпожи и господа прокурори, не е прислуга на властта, нито нейна държанка.

Цензурата, уважаеми госпожи и господа прокурори, е цивилизовано чудовище, напарфюмиран изрод. Това чудовище, този изрод разяжда обществото. И го развращава