Преписват тази зловеща фраза поне на неколцина възкачили се на Светия престол през разпнатата между вярата Христова и политическата власт хилядолетна история на Римокатолическата църква. Кой точно провъзгласен чрез “белия дим” от комина на Сикстинската капела наместник Божий на земното Царство я е произнесъл – няма никакво значение. Днес всеки образован модерен човек е вече достатъчно наясно, че официалната хроника на държавата-град Ватикан няма нищо общо с дълбоко укритите в катакомбите под Mons Vaticanus твърде неудобни, старателно премълчавани векове наред истини за съдбата на Европа, а впоследствие и на целия днешен, поетапно откриван и опознаван от европееца останал свят. Все пак основното протоколно правило на управляващите най-малката суверенна държава-църква в света е: никога не казвай това, което мислиш наистина…

Ватикана и Балканите – необятна тема за официалните историци и още по-голям катализатор на неудобните за глобалния политико-религиозен истаблишмънт теории на конспирацията за “втория исторически план”. С изключение на католическите Хърватия и Словения, всички останали балкански държави от време оно са били “трън в петата” на геополитическите интереси на Римокатолическата църква, респективно на държавата Ватикан. Особено във времена на тектонични размествания на шахматната дъска на вечната партия между Запада и Изтока в битката за контрол върху душите човешки и богатствата природни. Дали по Божията воля или по-скоро глупостта хорска, но днес Балканите отново са бойното поле, от което ще зависи дали ще се сбъдне предсказанието на оня френски писател и политик Адре Малро, който твърдеше, че човекът не е това, което си мисли, а е това, което крие и поради това предупреди, че “21-ви век ще бъде век на вярата или… няма да бъде”.

В този смисъл, днес някак си от самосебе си се натрапва въпросът – каква ли прокоба тегне над Балканите, че пак тук ще се решава май съдбата на Европа? Същата тази християнска Европа, разкъсвана от парадоксалната схизма, смразила духовните сили и на католици, и на православни в илюзорната битка за някакъв си Трети Рим. Що за християни ще сме, след като в аналите на общата ни верска история битуват фрази на духовните ни водачи като: “По-добре чалма, отколкото папска тиара” и “По-добре Балканите да пламнат, отколкото цяла Европа”?!?…

Трудно е с няколко думи да се определи днес ролята на малка и все повече неосъзнаваща себе си, самоотрекла се от историческото си достойнство България в интересите на геополитическия играч Ватикана. Ние, българите – объркали през мракобесното Средновековие доста сметки на Светия престол из половината Европа с еретичните си учения за един малко по-друг тип вярвания в Божественото начало на света. Може би и затова, само две са в историята удостояващите ни със светейшата чест посещения на Свети отец в земите български. На папа Йоан Павел II през вече далечната 2002 година и днес на папа Франциск.

Наричани за пред хората като апостолически според канона на Римокатолическата църква и двете визити имат умело прикрит предопределящ българската съдба политически подтекст. Нито предишното, нито днешното височайше посещение на белоснежния Пастир на стадото имат нещо общо с вселения чрез душата в човека Божествен промисъл. Всичко си е чиста политика и то в най-вулгарния смисъл на това понятие. И в двата случая поканата е замислена и отправена от следващата актуалната политическа конюктура светска власт. И в двата случая Патриархът на българската православна църква е само уведомен и деликатно помолен от държавниците ни да прояви благоприличие чрез премълчаване на верските аспекти в сложните взаимоотношения от векове между двете еднояйчни, но кръстещи се по различному пред Христовия Кръст църкви.

Кодовата дума, разшифроваща истинската цел на визитата през 2002 на папа Йоан Павел II в България, а и на целия негов понтификат беше – антикомунизъм. Във финалната фаза на пропагандната битка с Империята на злото и окончателното преформатиране на страните от Източна Европа, в съответствие с доктрината на сънародника на папата-поляк Збигнев Бжежински. Същият демиург на Студената война Бжежински, провъзгласил веднага след падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз с прилежащия му Източен блок, че: “след комунизма, най-големият враг на Западната демокрация е Православието”.

Няма как да не се припомни тук и умело премълчаваният днес факт, че цялата организация по посещението на папа Йоан Павел II беше възложена и финансирана от държавата на българския “Атлантически клуб” начело с онзи известен с фразата си “Майната му на православието!” нашенец с името Соломон, заемащ към онзи момент поста на външен министър на България, а впоследствие и неуспял кандидат за генерален секретар на НАТО. През 2002-ра чухме от Йоан Павел II, промълвеното с половин уста дипломатично осенило го предположение, че няма отчетлив Божи знак за “българска следа” в атентата срещу самия Него. Но едва ли някога ще прочетем от никога невиждащите бял свят автентични стенограми на срещите на четири очи на папата-държавник с политиците, за категоричния ултиматум за ускорено усвояване на надрелигиозните “евроатлантически ценности”. Образно казано – или влизате в стадото или… на курбан. Сложни времена бяха – как да не се вслушаш в думите на премъдрия Свети Отец. Та съвсем близо до нас, там някъде над Белград, още не се беше разсеял димът от взривовете на алиансовите правораздаващи евроатлантически ракети в потвърждение на геополитическата максима: “по-добре Балканите да пламнат, отколкото цяла Европа”…

Ключът към шифъра на посещението на днешния “апостолически маршрут” София-Скопие на папа Франциск, умело прикрит под мотото “Мир на земята” е още по-зловещ в сравнение с доста безобидния “антикомунизъм”. Крие се в словосъчетанието “бежанска вълна” и то на заливащите Европа друговерци с предразположено към вируса на “свещения джихад” ДНК. Традиционно за цялата поредица от обитавалите планетата човешки цивилизации и по някаква закономерна ирония на съдбата точно всеобщите молитви за “Мир на земята” са били предвестници на най-опустошителните войни. Ако не нещо друго, то Църквите имат поне този Божествен промисъл за наближаващите трагедии. Няма как точно папата-йезуит Франциск да не се е спускал в подземията на Ватикана, където са се криели и продължават да се крият от хорските очи едни от най-страшните пророчества за съдбата човешка. Още повече, че с възкачването именно на Франциск на Светия престол, плъзнаха слуховете, че това щял да бъде… последният папа. Като прибавим към цялата тази ватиканска драматургия и забулената в дълбока мистерия, безпрецедентна оставка на предшественика му от арийски произход Бенедикт ХVI, нещата придобиват като че ли все повече очертанията на скандализиралия църквата литературен сюжет на “Шифърът на Леонардо”.

Защо папа Франциск, още повече йезуитът Франциск, избра точно в решаващия за съдбата на Европа месец май`2019, България и Македония за балканската си визита? Предизвестено риторичен ли ще се окаже този въпрос от гледна точка на най-голямата заплаха за все още по някаква богоугодна презумпция християнска Европа – надигащото се цунами на бежанската вълна. Какви сенки върху небесата разчете от отражението на пламъците на “Парижката света Богородица” Светият отец, та вместо да отиде лично да вземе за ватиканската колекция тлеещ въглен от катедралата-символ на европапството му, дойде тук на Балканите. Точно в православна България и то без персонална покана от духовния й пастир, патриарх Неофит! Да не би отново ние, българите, и сънародните ни македонци да се окажем курбанът в папската “Молитва за мир”. Нима точно ние не сме се молели от сутрин до вечер през страдалната ни вековна история, когато всеки път християнска Европа ни е изоставяла под ятагана на друговерците, само и само полумесецът да не изгрее над купола на “Св. Петър” на Ватиканския хълм, по подобие на случката със “Св. София” в Константинопол.

Какво ли ще поиска на четири очи от трогнатите от светейшото внимание български управници и македонските им колеги държавникът Франциск? Нима вече и на най-големите оптимисти за “светлото ни европейско бъдеще” не е ясно, че и двете ни държавици, населени с един разполовен от столетната геополитическа интрига на Великите сили народ, сме интересни за “големите началници” единствено като територия. Все по-самообезлюдяваща се, опустошена от политически коректното ни суеверие, че “преклонена главица, сабя не я сече” земя.

Земя като една човешка длан, но напълно пригодна за един огромен, ограден от бодливата тел на мултикултуралистичната концепция на политическият елит на самата Европа “бежански лагер” с хуманитарна мисия, гарантирана от военните бази на пазителите на “евроатлантическите ценности”. Както се казва – какво по-хуманно от това: “По-добре Балканите да пламнат, отколкото цяла Европа”. Те Балканите и без това са си свикнали – още от времената на оня османски Великолепен век, финансиран, както се оказа впоследствие от Венецианските търговци, и с благословията на Рим.

Димитър Недков, “Стандарт”