На Балканите отново говорят за нова война и ново кърваво преразпределение на земи. В същото време най-вече Сърбия ще бъде разделена, а след това „както стане”. Повечето от тези разговори ще останат такива. Но на фона на експлозивното изостряне на ситуацията в Косово, трябва да се помни с какви други райони могат да платят сърбите за опитите си да станат „свои“ за Запада.

Признавайки очевидното – загубата на контрол над Косово, президентът на Сърбия Александър Вучич даде на албанците допълнителна причина за провокации и нарастващ натиск върху Белград. Такива са тези хора: дайте им пръст, те ще се опитат да ви отхапят ръка до самото рамо. Други подходи към дипломацията просто не се възприемат там. Искрено вярват, че наглостта превзема градове, а с допълнение към автомата – и цели региони.

Но с окончателната загуба на Косово, разпадането на Сърбия няма да приключи, а напротив. На нейната карта има поне три области, възможното обособяване на които все още се обсъжда от различни сили, които са фундаментално враждебни към Белград.

Прешевската долина

Косово беше отделено от Сърбия с административните си граници – изглежда, че е по-лесно и по-безопасно, въпреки че тези граници не съвпадат с етническата картина на района. В резултат на това продължава конфронтацията между сърбите и албанците, а конфликтът в Прешевската долина, заедно с войната в Македония, стана един от последните акорди в кървавото разделение на Югославия. По изключение той е изигран в полза на сърбите.

В този контекст по Прешевската долина се разбират три общини в южната част на Сърбия – Прешево, Медвежа и Буяновац, където навремето действа отделно разделение на АОК, Армията за освобождение на Косово. Екстремистите се почувстваха спокойни и бързо набраха сила поради факта, че НАТО принуди Югославия не само да напусне Косово, но и да създаде демилитаризирана зона около нея. Нещата достигнаха до нова война, която не беше част от плановете на Алианса, затова сърбите съгласуваха провеждането на операция „Браво” през 2001 г., в рамките на която албанските въоръжени сили бяха победени, бягайки в Косово и Македония.

Оттогава малко се е променило – в смисъл, че по-голямата част от населението на тези три общини е все още албанско. Там можете да намерите дори паметници на терористите от АОК, които сръбските активисти многократно са обещавали да унищожат, но местната шиптарска администрация държи под закрила.

Присъединяването на Прешево, Медвежа и Буяновац към Косово за Прищина е фиксирана идея, която се превърна в обект на преговори с Белград за обмен на територии. Тези преговори се подкрепят от Брюксел и Вашингтон, но има проблем – албанската арогантност. Обменът включва реципрочни отстъпки, но албанците не искат да дават нито един инч „своя” (всъщност, разбира се, чужда) земя, т.е. Ибър Колашин – Северно Косово, населени главно от сърби. Можете да ги разберете като цяло: по стандартите на мизерната косовска икономика, Ибър Колашин е много тлъста част, там са разположени голям преработвателен завод и електроцентралата „Газивода”, която захранва и Косово, и Южна Сърбия.

Агресията от последните дни, подобно на по-ранните събития, е подчинена на тази цел: да износят издръжливостта Белград и местните сърби, да ги принудят да правят отстъпки, без да получават нищо в замяна. Най-лошото е, че албанците изглежда са на прав път.

Наскоро Скупщината (сръбският парламент) прие доклад за работата на правителствената служба в Косово. Представяйки това, президентът Александър Вучич заяви, че няма алтернатива на преговорите с Прищина и че само те са в състояние да намалят нивото на насилие срещу сърбите на Ибър Колашин. В същото време, според него, Сърбия няма планове да провежда военна интервенция в Косово.

Засега не. След превъоръжаването на сръбската армия, което бе поето предимно от Русия, планове може да се появят. Тук всичко е възможно – или албанската арогантност ще направи интервенцията просто неизбежна, или президентът Вучич ще бъде готов да погълне всичко, включително загубата на Прешевската долина, в замяна на присъединяване към Европейския съюз, шиш с масло или каквото там му обещава Брюксел.

Новопазарският Санджак

Санджак е нещо подобно на руска губерния, административната единица на Османската империя, която се превърна в неофициалното име за областта, разделена между Сърбия и Черна гора. Както в случая с Косово и с Косово поле, изгубената битка на което предопределя вековете на османското владичество, тези земи заемат специално място в сръбското национално самосъзнание – те са били дом на средновековната сръбска държава Рашка. Сега това са Раштински и Златиборски окръзи, които нямат специален статут. Те се отличават от останалата част на Сърбия с факта, че по-голямата част от населението им е мюсюлманско.

Не албанци, а просто мюсюлмани – сърби, които са се потурчили. Те биха могли да се наричат бошнаци, но това не е Босна, така че местните жители не попадат в създаването на държави на Тито, но понякога се наричат босненци и искат обединение с Босна и Херцеговина.

Забележка към европейските либерали: докато в самата Босна сърбите и мюсюлманите ентусиазирано се избиваха, положението в контролирания от Белград Санджак остана относително спокойно, което не се вписва в мита за „агресивния сръбски фашизъм”. Когато местните ислямстки активисти загубиха последната си съвест, искайки да им предоставят независимост и правото да се присъединят към друга страна (четете Босна), в района бе проведена полицейска операция за разоръжаване на онези, които нямат право да носят оръжие. Някои активисти бяха арестувани, някои избягаха в Турция, но дори не се заговори за война.

След свалянето на Милошевич и идването на власт на съюза от либерали и либерални националисти на Воислав Кощуница, местните активисти не само се върнаха в родината си, но и се присъединиха към управляващата коалиция. Най-ярък пример е Сюлейман Углянин, който в продължение на шест години бе вписан като министър без портфейл в Сърбия и отговаря за проблемите на националните малцинства. Аллах само знае с какво се е занимавал на практика, но идеите за „свободен Санджак” ги изказва както и преди, а в Белград го търпят, желаейки да демонстрират пред ЕС висините на своята толерантност.

В крайна сметка сръбското търпение се изчерпва, Углянин е изгонен и той все още се щура между Прищина, Анкара и Брюксел, наричайки Сърбия „фашистка държава”, която потиска „мюсюлманската идентичност”. На науката не е известно в какво се заключва това потъпкване.

Преди няколко дни Углянин отново поиска цялата сръбска полиция да бъде изтеглена от Санджак, прехвърляйки властта на ислямски активисти и превръщайки региона в „демилитаризирана зона” под контрола на западните страни. Може със сигурност да се каже, че той синхронизира речта си с Прищина, която след само два дни извърши атаката срещу Северно Косово.

Ситуациите в Санджак и в Ибър Колашин умишлено се „римуват”: според споразуменията, албанската полиция трябва да стои встрани от Северно Косово, а ако е така, тогава сръбската, според Углянин и албанските бандити, трябва да напусне Санджак. Между тези неприятни хора са възникнали любов и приятелство, която не се крепи толкова от Корана, колкото от споменатата Газивода, една част от която се намира в Косово, а другата в Санджак. Мюсюлманите от двете страни са готови да я споделят „по братски”, като изритат сърбите . За тях това изглежда е „добре обмислена политика“ и „игра на властови центровете” Но истериите на Углянин едва ли ще доведат до нещо.

Първо, този неприятен човек се опитва да играе с мускули, които му липсват и няма истинска сила. Между него и други авторитетни „санджакци“, всеки от които има своя регионална партия, има ожесточена борба за влияние и подкрепа сред 200-хилядната ислямска общност. Това е като битов скандал общата кухня, утежнен от прекомерните амбиции на нейните участници.

От Белград ги гледат със снизхождение и злорадство, тъй както от Москва гледат на кавгите в блогове, в които някои активисти се борят за правото да представят мнението на „суверенните хора на Тула и Кострома“.

Второ, в Брюксел, мърморейки своите традиционни заклинания за „зачитане на правата на малцинствата” и „недопустимостта на насилието” всъщност категорично се противопоставят на „самоопределението на Санджак”. Нали в този случай черногорската му половина ще бъде опасно превъзбудена, а черногорският режим е абсолютно лоялен към колективния Запад.

Страшно е дори да се мисли как албанците, които са разпръснати из балканските страни и мечтаят за иредента под знамето на Велика Албания, ще бъдат изгонени. Това може да доведе до такова клане, че всички предишни ще бъдат забравени.

Войводина

Този автономен регион с пъстра национална структура и значимо унгарско малцинство някога е бил част от Хабсбургската империя и има история, която е малко по-различна от останалата част на Сърбия – тяхното обединение става след Първата световна война. Местната столица Нови Сад понякога се нарича „сръбският Санкт Петербург”, а границите на автономията се простират от север почти до Белград.

В периода на Тито автономията придобива много висока степен на независимост, която утвърждава в сръбското съзнание страховете от загуба на Войводина. Когато Югославия влезе в състоянието на полуживот, тези страхове достигнаха връх – и „народният поход“, оглавяван лично от Слободан Милошевич (по онова време председател на президиума на Централния комитет на Съюза на комунистите на Сърбия) пристигна в Нови Сад. Кръвопролитието е избегнато: правителството на Войводина се съгласи да подаде оставка и автономията ѝ, подобно на автономията на Косово, се превърна в символична.

Но ако премахването на самоуправлението в Косово доведе до терористични актове и диверсии, а впоследствие до война, във Войводина остана тихо. 12 години след бомбардировките на НАТО е приет специален закон, който възстановява широката автономия. Сега провинцията се ръководи от собственото си правителство, а унгарците в местното събрание са част от една управляваща коалиция с умерените националисти на Вучич.

И въпреки че отделянето на Войводина изглежда немислимо, сръбските страхове са все още живи. С такава история, паднала се на сърбите, просто няма как иначе.

Дмитрий Бавирин