Ще има ли голяма въоръжена война в Европа, с която ни заплаши руският външен министър Лавров? Стратегията на Путин повтаря тактиката на съветски лидери от миналото. А тя веднъж се е увенчавала с успех. Дали и сега?
Коментар на Евгений Дайнов в DW:
В Русия е така. И само ако си представим, какво точно означава това, ще можем да разберем какво прави Путин из международните дела от няколко седмици. Там, където няма политика, а само сила, нещата са толкова опростени, че са точно такива, каквито изглеждат. И понеже не се съобразяват със сложността на света, подхранват една постоянно повтаряща се „лоша безкрайност”, както би казал Хегел.
Как историята се повтаря
Путиновите заплахи по адрес на Украйна повтарят нещо, което вече се е случвало в историята на (Съветска) Русия. В своето болшевишко начало тази страна е убедена, че е носена напред от ветровете на историята и накрая ще покори целия свят. Не става обаче точно така. Към края на 1950-те години тя е във вражда с някогашните си военновременни съюзници САЩ и Великобритания. И е междувременно изоставена от два ключови геополитически съюзника – Китай в Азия и Югославия в Европа.
Съветските лидери свиват мераците си до това да запазят вече постигнатото. Затова през 1961 година изграждат Берлинската стена като символ на окопаването във вече завладяното. Същевременно стената е знак, че вече не настъпват в световен план. За да не стане това прекалено ясно, обаче, се опитват да жилят Запада в Третия свят – от Кубинската криза през 1962 година, та до въоръжаването на партизански групи в Африка и Латинска Америка през 1970-те и по-нататък.
В момента, в който през 2007 година Путин обяви курс на конфронтация със Запада, той също бе убеден, че Русия оттук насетне ще настъпва. Това бе идеята, криеща се зад декларациите му, че ще замени „еднополюсния” с „многополюсен” модел на света. Последваха различни опити за обединение, под руско ръководство, на различните не-западни „полюси” против „единия полюс” – т.е. срещу САЩ. В крайна сметка това не се получи, тъй като нарочените за съратници в тази работа – като Индия, Бразилия и Китай – предпочетоха да следват собствените си, а не на Путин интереси. Доста бързо те си дадоха сметка, че техните икономики са доста по-силни от руската, постепенно пропадаща по обем до равнището на Южна Корея и Португалия.
Така Путинова Русия, както и Съветската преди това, се оказа без сериозни съюзници със собствена тежест в световните дела. Последва Путинов вариант на провокация срещу Запада от типа на съветските опити за дестабилизиране на Третия свят по времето, когато Путин е бил лейтенант в КГБ. Това са войните на Путин в Грузия през 2008 година и нахлуването в Украйна, довело до поглъщането на Крим. Спирането на газоподаването към Европа през 2009 година, от своя страна, бе повторение на опита на Кремъл да задуши Западен Берлин с блокада в следвоенния период.
Посланието на Путин е ясно
Сумарното Путиново послание бе ясно: „Правя, каквото си искам из съседните ми страни, а вас, западняците, ви държа в ръцете си, защото ако много знаете, ще ви спра топлото”. Разчетът явно бе Западът да се пречупи и да започне да дава на Русия онова, което иска – най-вече признаването ѝ като свръхсила, равна на целия Запад. Това обаче отново нямаше как да се случи на страна с мизерен обем на икономиката, презрително описана от покойния Джон Маккейн като „бензиностанция с претенции за държава”.
След като през 1960-те години съветските лидери се обградиха с Берлинската стена и не успяха да пречупят САЩ с провокациите, довели до Кубинската криза, те разбраха, че никой няма да ги вземе на сериозно, докато не си оправят икономиката. Това Путин също разбра някъде след 2015 година. Както своите предшественици от 1960-те години, и той обяви икономическа модернизация. Не му се получи по същите причини, по които не им се получи във втората половина на 1960-те години: липса на реална частна собственост, липса на механизми за налагането на договори, липса на законност, властови произвол (списъкът е дълъг).
Малко след провала на икономическата си модернизация, старите съветски лидери разбраха още нещо: че светът извън тях влиза в нова фаза на промишлено и технологично развитие, в която фаза те не участват и следователно са обречени на бързо изоставане. Тогава заложиха на голата сила, като нахлуха в Чехословакия през 1968 година и за малко да сторят същото в Полша през 1980-та. И в двата случая руснаците си бяха внушили, че чешките и полските искания за реформи са всъщност операции на западните разузнавания, опитващи се да откъснат парчета от руската периферия. Посланието бе ясно: не пипайте нашето, защото ще стреляме.
Днес Путин е в същото положение. Осъзнал е, че светът влиза в нова и различна от всичко известно фаза на технологично развитие, и че неговата примитивна икономика няма никакъв шанс да тича напред наравно с другите. Единствената перспектива пред Русия е все по-видимо изоставане и все по-смешно изглеждаща икономика. А такива страни никой голям играч не възприема като равни.
Както в края на 1960-те, така и днес реакцията на Кремъл е силова. Намерението е да задържи каквото може сега – преди срутването на икономиката и авторитета си. Целта в случая е Украйна – по същите причини, както едно време Чехословакия и Полша (и Унгария преди тях). Кремъл не вярва, че такива „малки държавици” (по Путин) могат да имат свои искания, свои блянове и своя политика. Ако те не се подчиняват на руската сила, значи се подчиняват на чужда – западна – сила. А значи – тази западна сила трябва да бъде спряна сега, докато още на Русия не се подиграват всички. За да не стане така, че западната сила да започне да отхапва от самата Русия парче по парче, както каза Путин на годишната пресконференция в края на 2021 година.
Путин повтаря тактиката на съветските лидери от 1970-те
Със заплахата за прилагането на военна сила в Украйна (и не само), Путин има за цел да принуди Запада да му гарантира, че неговото си е негово. Тук той повтаря нещо, което съветските лидери правеха в средата на 1970-те. Тогава те принудиха Запада да влезе в „Хелзинкския процес”. Целта бе Западът да признае писмено ненарушимостта на границите, установени след Втората световна война – т.е. да не бърника из Източна Европа, а да остави тази територия като подопечна на съветската сила.
Същото иска днес Путин от Запада: да не дава на Украйна надежди да стане „западна” страна, както и да намали военното си присъствие в страните, които днес са в НАТО, но допреди едно поколение бяха във Варшавския договор и са смятани за руски „заден двор”. Затова провокира Запада както с римейк на Кубинската криза (като заплашва да нахлуе в Украйна и не само), така и със спирането на газоподаването в западна посока. Надеждата на Путин е Западът, притиснат едновременно от заплахата за война и от липса на газ, да клекне. Да каже: „Добре, Влад, да сядаме да подписваме”.
През 1970-те години Западът направи точно това. Подписа се, че установените след войната граници в Европа са непроменяеми. Това обаче не реши никакви проблеми на СССР, тъй като не границите бяха съветският проблем. Проблемът беше съвсем друг – източноевропейските страни не искаха да променят държавни граници, а просто не желаеха да живеят повече под руски диктат: класическо за руснаците объркване на външна и вътрешна политика.
Виждайки тогава кашата в главите на съветските лидери, западните лидери с удоволствие се подписаха под Хелзинкските съглашения – защото знаеха, че не това ще реши проблемите на руснаците с източните европейци. В крайна сметка Западът елегантно изигра руснаците, като ги накара те пък да се подпишат, че срещу ненарушимостта на границите (които, повтарям, никой нямаше намерение да нарушава) ще спазват човешките права и свободи както в Русия, така и в подопечните ѝ източноевропейски страни. Не след дълго във всички страни от Варшавския договор започнаха обществени движения, които искаха от властите си само едно: да спазват подписа си по отношение на правата и свободите. От тези движения се родиха онези, които накрая свалиха диктаторите.
Какво иска Путин днес
Днес, разбира се, ситуацията е по-различна. Путин не говори за ненарушимост на границите. Той иска друго: да диктува на източноевропейските „държавици” до каква степен могат да бъдат членове на НАТО и на ЕС, а на Украйна – да не бъде до никаква степен. В неговата глава, ако Западът приеме това, значи оттегля своята сила и опразва територия за нахлуването на руската сила.
В главата си Путин вижда Русия като все още достатъчно силна, за да накара Запада да влезе в някакво повторение на „Хелзинкския процес”. Русия обаче вече няма силата да стори това. При това положение единственото, което му остава, е да отстъпи публично (както направи Хрушчов при Кубинската криза) или да държи ситуацията напрегната, като междувременно върти постоянни военни и невоенни провокации срещу Запада, както правеше Брежнев след Хрушчов. Да влиза и излиза от съседни държави, да спира газа на Европа, да подкокоросва Венецуела или Никарагуа срещу САЩ.
Изводът е, че можем да очакваме въоръжени провокации от страна на Русия, както и спирането на газа (това вече започна). Но едва ли ще видим онази голяма война в Европа, с която тия дни руският външен министър Лавров ни заплаши.
А ако неуспехът на цялата операция наистина доведе до някакъв разпад вътре в Русия, то това няма как да бъде приписано на Запада. Съветският съюз се разпадна самостоятелно, без чужда намеса, именно защото следваше онази политика на голата сила, която Путин повтаря в момента.
*Този коментар отразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
Коментарите подлежат на модериране.
Правилата за коментиране
