Posts Tagged ‘Дайнов’

Как Борисов се превърна от Живков в Луканов

Posted on: август 16th, 2020 by Пламен Иванов No Comments

Известна е репликата на Бойко Борисов, че той е завършил два университета: Тодор Живков и Симеон Сакскобургготски. Очевидно при втория университет е минал с тройка „по милост”. Личи му обаче, че в университет „Тодор Живков” е полагал изключителни старания.

В момента повтаря, едно към едно, онова, което Тодор Живков правеше в последните месеци на своето управление, като същевременно се опитва да включи теми, разработвани от правителствата на БКП след Живков.

В края на 1980-те години народното надигане започна с екологична тема: искането на русенци за чист въздух. В последните години на Борисовото управление, екологичните теми също произвеждаха най-устойчивите протести и негодувания. Тогава, по времето на БКП, управляващите периодично се солидаризираха с негодуванията и обещаваха да оправят нещата с природата (лъжеха, разбира се); същото правеше доскоро и Борисов.

В края и на двата периода съвпаднаха необяснимо (от гледна точка на логиката) пребиването на протестиращи и огромен „зелен” протест, бързо прелял в политически. На 3 ноември 1989 това се случи в момента, в който събралото се множество мина от „Искаме чиста природа!” към „Демокрация!” и „Свобода!”. На 25 юни 2020 година това се случи, когато зеленото шествие в София най-сетне извика „Бойко вън!”, след като (както и предшествениците му) години наред отказваше да прави това, надявайки се властта да прогледне.

Подкупите на властта

По някое време Живков беше решил да подкупва онези групи от населението, които биха му помогнали да се задържи на власт: чиновници, полиция, армия. Парите бяха похарчени, но очакваната помощ не се получи. Борисов също подкупи чиновниците, полицията и пенсионерите; обеща да подкупи всички останали. Не знам за чиновниците и полицаите; но знам, че пенсионерите – особено в малките населени места – са кръвно обидени от раздадените им 50 лева.

В последните си дни Тодор Живков се опита да оглави протестите срещу себе си. Останаха легендарни неговите реплики: „Всеки ден, всеки час, навсекъде има матрял (за протести)”; „Да бех триесе години по-млад, днеска и аз щех да съм на улицата”. С неумелото си подмазване на „младите”, тия дни Борисов се опита да направи същото.

За разлика от БКП, тогава подложена на неимоверен външен натиск и от Изток, и от Запад, днес ГЕРБ се радва на подкрепата или поне на снизходителното пренебрежение от страна на Запада; от Изток признаци за натиск също няма. Липсата на натиск обяснява защо Бойко Борисов е все още на власт – за разлика от Живков, свален точно една седмица след големия екологичен протест. Така на Борисов бе осигурен плавен преход – от това да бъде Тодор Живков към това, да се превърне в Андрей Луканов.

В капана за Велико народно събрание

В момента, въпреки огромната разлика в интелектуалните равнища, Борисов влиза в ролята на Луканов. А последният си беше поставил за задача да намери начин да инкорпорира протестиращите към „реформиращата се” БКП (станала БСП през април 1990 г.), или да ги раздели и обезсили. Инкорпорирането беше неговата цел по време на Кръглата маса от началото на 1990 година. Поради непрестанния натиск на улицата, това не му се получи.

Получи му се, обаче, да подлъже отсрещната страна да падне в два капана: първият – бързи избори; вторият – тези избори да са за Велико народно събрание. Първият капан разчиташе на това, че тогавашната опозиция не беше готова за избори. Вторият – на това, че разнородният СДС, съдържащ партии от крайно ляво (Нова СДП) до крайно дясно (наследниците на Легионите) ще потъне в караници по различните членове и алинеи на новата Конституция и ще се разпадне.

Така и стана. Веднъж приели идеята за ВНС, отхвърлена във всички други страни от „соцлагера” (там веднага разбраха, че това е капан), българските демократи се изпокараха помежду си. В края на ВНС, СДС се разпадна на три части, които се явиха на изборите поотделно. А междувременно, пак за разлика от всички останали „соц” страни, в България БСП убедително спечели юнските избори, изхарчвайки за целта последните пари в държавата. Ако се бяха провели през ноември, социалистите щяха да ги загубят гръмотевично, тъй като пари в страната вече нямаше.

Тук Борисов няма как да успее

Подобно печелене на избори не е нещо, което вече може да се случи на Борисов, макар и той днес да опразва хазната с бързи темпове. Няма как да оглави и протестите срещу себе си – нещо, което дори многократно по-хитрият Живков не успя да направи. Едва ли ще му се получи и хващането на протестиращите в капана на Велико народно събрание. Той е усвоил, макар да ги прилага по кьопав начин, номерата на Живков. Луканов обаче той няма как да бъде. Не е разбрал най-важното: че ВНС може да има единствено в резултат на Кръгла маса, на която да бъдат прикоткани видни опозиционери и „лица на протестите”. А оттук насетне, дори да се опита да ги покани, никой няма да дойде.

Всъщност това, че Борисов няма капацитета да се превърне в Луканов е добре не само за нацията, но и за него самия. Все пак Луканов излезе от политиката с куршум в главата…

 

Коментар на проф. Евгений Дайнов

Дойче веле

 

Евгений Дайнов: Борисов не си тръгва, защото е обещал много на могъщи хора

Posted on: август 3rd, 2020 by Пламен Иванов No Comments

– Г-н Дайнов, вече цял месец в страната ври и кипи и всяка вечер българите излизат по улиците и крещят „Оставка“ на премиера Борисов и на главния прокурор Гешев. Но и двамата са се запънали и не се отказват от властта и май скоро оставки няма да видим?

– Не виждам Борисов как ще издържи при положение, че всичко е срещу него. И общественото мнение е срещу него и масовото съзнание е срещу него. Този път протестът не е заключен само в София, а недоволството е навсякъде. Което е много важно и е от самото начало – това е народът. Не са само обичайните IT-специалисти и художници, а са всякакви хора. Народът, който му писна от Бойко Борисов. Срещу него се обръща онова, че той стана лицето на тази власт и че държеше да се знае, че всичко е негово решение. Сега неприемането на този начин на управление се обърна лично срещу него. Затова и няма как да не подаде оставка.

Освен това видяхме, че и европейските медии гърмят, американските започнаха да отразяват ситуацията в страната, което означава, че ще започнат да му се обаждат и от чужбина разни важни хора, за да го питат какво прави. Не го виждам да оцелее.

– Борисов се покри последните дни. В понеделник „даде“ пари на туроператорите, но не се появи на живо „да ги замеря с пачки“ ?

– Очевидно Борисов прави грешката на всички управляващи в България, когато започнат протести срещу тях – да чакат протестиращите да се изморят или да им писне, да се обезверят, обезкуражат или пък да се изпокарат помежду си. След което да се изкара помирител, което Борисов го умее. Но не и този път. Социологическите данни показаха, че огромното мнозинство в страната подкрепя протеста, и то от всички слоеве от населението. Затова са толкова масови демонстрациите.

Борисов се опитва да прилага тактики, които в настоящата ситуация не работят – на изчакване и накрая да се появи като спасител. Да не забравяме, че под тези негови тактики лежи един голям страх. Преди около 2 г. забелязах, че той е уплашен и задавах в публикации въпроса „Защо този човек уплашен?“. Не получих отговор. Но поведението му се основава именно върху  голям страх.

– От какво го е страх?

– Продължавам да нямам представа от какво толкова го е страх. Страхът обаче е много лош съветник.

 Да не би, защото вече няма да се върне на власт под каквато и да е форма?

– С колегата Даниел Смилов имахме спор, който продължи известно време. Той твърдеше, че Бойко Борисов е политик и има политически рефлекси и политически начин на мислене. Затова към него трябва да прилагаме политологически подходи и анализи. Аз твърдях, че той е бандит и има бандитски начин на мислене и в никакъв случай, ако приложим към него политически анализи, няма да имаме реалистични изводи. Така, следвайки моята логика, ще ви кажа защо Борисов не може да си позволи да подаде оставка. Защото от политическа гледна точка той трябваше да го направи много отдавна, докато не се беше сринал целият авторитет на ГЕРБ и популярност. Тоест трябваше да има избори в края на миналата година. Но ако мислеше като политик, а той го прави като бандит. Бандитът винаги е обещал на някого да свърши нещо.

Според мен той не може да си позволи да подаде оставка, защото е дал прекалено много обещания на прекалено много могъщи хора как ще им уреди въпросите, бидейки министър-председател. Тъй като тези обещания са като финансови пирамиди и са никога несвършващи, губят  се в далечината. Вижда се обаче, че е поел прекалено много обещания и не може да си позволи да сдаде властта предсрочно. Ако мислеше като политик, отдавна да имахме кабинет „Борисов 4“.

– Казахте, че ситуацията с главния прокурор Иван Гешев е по-различна. Защо?

– Демократичните механизми и структури, които в момента притискат Бойко Борисов, който все пак е минал през народен вот, не работят при Иван Гешев. Защото той не е минал през народен вот и не е част от демокрацията. И демократичните механизми много по-трудно ще го принудят да подаде оставка. Единственият начин да падне е, падащият Борисов , да го повлече и него. Защото са като скачени съдове. Въпросът е дали са толкова свързани, че като падне Борисов ще повлече и Гешев, или той ще направи пирует, както направи Цацаров преди години, когато Борисов падна от власт. Цацаров се превъртя и застана срещу него. Да видим дали Гешев може да направи това.

 В тази връзка протестът срещу Борисов и Гешев започна от „Росенец“ и „Да, България“, после пък прокурори влязоха в президентството, ровиха, арестуваха. А сега като че ли „Да, България“ се дистанцира от демонстрациите, а от другата страна е т. нар. „Отровно трио“. Какво се става?

– Това, което чак сега социологията констатира, че има дълбоко недоволство у хората срещу Борисов и се трупа гняв, го усетих  още миналата година пролетта. Спорих със социолози и те ми се присмяха, като ми даваха данни, че ако има избори, Бойко Борисов ще ги спечели. Вадих им мои наблюдения, след като бях обиколил половин България, че хората не понасят повече този човек.

Тази непоносимост беше запалена това лято от поредица нагли действия от страна на властта, която беше решила, че е вечна и че ако има протести в София, те ще са от 10, 20 или 30 души и изобщо не ги интересуват. Всички тези застроявания по морето  – въпросната подпорна стена на Алепу и пр., дозапалиха гнева, който се беше натрупал. Чакаше само къде да изригне. Първото изригване беше на 25 юни, когато Зелените направиха огромен протест в София. Много по-голям в сравнение с 2012 г. Досега такъв голям зелен протест  в България не е имало. Зелените обикновено са политически кротки хора и никога не са викали чак толкова против Бойко Борисов или за оставка на правителството. На 25 юни само това им беше в устата. Културните зелени викаха за оставка.

Веднага след това се намери правилният начин да се илюстрира чрез движещи се картинки – акцията в Росенец, какво означава мафия, която ти е отнела държавата и като гражданин да не можеш да стъпиш на държавна територия. Мигновено президентът беше ударен от Гешев, а пък главният прокурор вече беше крайно непопулярен. Президентът Радев пък крайно популярен. Защото той олицетворява единствената държавна институция, която не е завладяна от едни бандити, които ни управляват. Така всичко изригна – изтича газ, изтича газ и накрая голям взрив. Нещо, което очаквах да се случи поне от 2 г. и го предсказвах.

Онова, което не очаквах, че цялата история ще се „изплиска“ извън София и че толкова хора ще излязат, а не само висшистите. Затова този протест е исторически. Досега народът се присъединяваше към протестиращи интелигенти само в случай на глад. Или от страх от такъв. Сега не е така. В момента е всеобщото отвращение, че ни управляват такива хора и което извади различни протестиращи на улицата. Не празните джобове, а отвращението. За пръв път се случва подобно нещо в България – протест на обиденото достойнство, а не на опразнения хладилник.

– Добре, Борисов ще хвърли оставка, но какво ще последва и кой ще дойде?

– Да не боравим с термини от XX век, които нямат място в XXI. По света никой протест отдавна не излъчва лидери. Всички те държат да не излъчват лидери, което е и новото. Лидерството се появява, когато дойде време за избори. Тогава вече партиите, някои много добре правят, че стоят отстрани, излизат и казват: „Това, за което вие протестирахте, ето ние ще го оправим. Гласувайте за нас“. Двуактова е пиесата. Протестите са едно, нямат работа да излъчват лидери или да пишат проект на правителствена програма. След това на избори, който успее да убеди българите, че този гняв ще го превърне в държавна политика, той ще вземе гласове.

– Но има ли такива формации, партии, които могат да убедят българите в това. Защото мнозина питат – сваляме Борисов, но какво правим после?

– Спомням си края на 1989 г., когато започнах да ходя по антиправителствени митинги. Цялата 1989 г. и половината на 1990 г. БКП ни обясняваше – „Добре, махате ни. Но ще дойдат някакви брадати и космати, без да са помирисвали управление. Те ли ще управляват по-добре от нас?!“. Всеки притиснат български управник казва – ама само аз мога да управлявам и ако не съм аз, ще настъпи хаос и потоп.

На протеста в Росенец дадох следния отговор на един възрастен господин. Той ми казва – „Ще махнем Бойко, а кой идва? Нинова, ли?“ И аз му отвърнах: „Защо не си представите, че Христо Иванов идва ?“, примерно. Ще дойде онзи, за когото ще гласуваме. Те не ги пускат от някаква лотария тези, които ще ни управляват. Въпросът е да се гласува умно.

– В този контекст президентът Радев обяви, че е готов със служебното правителство, което да подготви тези избори. 

– В настоящата ситуация той би трябвало отдавна да е готов със служебното правителство. Нормално действие. Това, че президентът е единствената институция, която не е овладяна от тези бандити и стоеше сам срещу тях в продължение на няколко години, за кратко време стана говорител на народния бунт, след като за кратко време намери и подкрепа за него. И обяви: „Мутри, вън“. Такъв кратък лозунг, който да казва всичко, много трудно биха измислили и специалистите. Така Радев се превърна и в политик, изразяващ в случая онова, което хората искат. Как неговото превръщане в политик ще се реализира оттук насетне, нямам представа. В момента той е легитимен, защото за него са гласували 2.5 млн. българи и изразител на всеобщия гняв безобразието да се спре.

Всичките страхове от служебното правителство са на ГЕРБ „таласъмите“. Ето плашат, че няма да има пари за общините, а евродепутати, че ако го няма Борисов, няма да има никакви европейски пари. По същия начин прокламират, че ако има служебно правителство, ще настъпи катастрофа.

Вече имахме служебно правителство, съставено от Радев. То организира последните избори, които ГЕРБ спечелиха. Това, че в момента знаят, че няма да спечелят никакви избори, организирани от когото и да било, си е само техен проблем. Да тръбят, че ако Борисов го няма, ще се блокират европейските пари и че ако Радев направи служебно правителство, ще обяви веднага президентска република и ще покани веднага руснаците, са глупости. Само тежко увреден бандитски мозък може да измисли подобни небивалици.

– Ситуацията наистина е динамична и непредвидима, но от думите ви излиза, че късната есен ни чакат предсрочни избори?

– Вече дълбоко ми писна да живея в напълно предвидима безобразна среда. Живях в напълно предвидима в своето безобразие среда при Живков, живях в напълно предвидима безобразна ситуация и при Борисов. Стига. Трябва да има непредвидимост. От нея се ражда новото.  Чакаме извънредни избори, когато и да са те.

Tаня Петкова/“Сега“

Марешки или иска нещо от ГЕРБ, или се готви за предсрочни избори

Posted on: март 15th, 2019 by anteni No Comments
Или се случва нещо страшно битово и Марешки иска нещо от ГЕРБ, което ще му бъде дадено и ще се върне, или се случва това, което редовно става – всички се подготвят за предсрочни парламентарни избори и заемат изходна позиция. Така проф. Евгений Дайнов анализира ситуацията с обявеното намерение на партия „Воля“ да напусне работата на парламента.

„Европейските избори ще са тест доколко сегашните управляващи са в състояние да продължават да мобилизират своите гласоподаватели“, отбеляза още Дайнов пред БНР

Политологът коментира темата за евентуално българско дясно обединение по време на евровота, за каквото призова председателят на Европейската народна партия (ЕНП) Жозеф Дол – десните партии в България, които са членове на ЕНП, да се явяват заедно на предстоящите избори за Европейски парламент.

„Това желание на Дол е израз на задълбочаващата се криза в ЕНП. От големите европейски партийни семейства те са в най-тежко състояние. Поводът е Орбан. ЕНП прикрива от години крайни авторитаристи и антиевропейци в собствените си редици и по този начин ги легитимира. След като ЕНП прикрива авторитарни хора – не само Орбан, за каква Европа можем да вярваме на ЕНП, че ще пази. Северните партии в ЕНП от това ги е страх – докато сред тях има хора като Орбан, хората няма да искат да гласуват за ЕНП. Не знам как ще излязат от батака, в който се оказаха“.

Защо станах селянин от Миндя

Posted on: март 6th, 2019 by Велислав Русев No Comments

Дойче Веле публикува миналата седмица текст на Ивайло Дичев, в който авторът ни призовава да имаме конструктивно отношение към българите зад граница. „…да измислим такава форма на държавата, която да ги привлече за сериозно участие в нашите дела“, написа той. И дори си позволи да прогнозира, че, ако се справим с тази задача, „България от провинция ще стане глобален играч“.

Нека помислим над тези думи със спокоен дух и трезва глава. Дали подобна политика, приобщаваща българите зад граница към общото дело, би била нещо добро? Разбира се. И причините за това са толкова очевидни, че няма смисъл да бъдат изреждани. При всички положения, Ивайло Дичев отвори вратата към една сериозна дискусия по следния вечен въпрос: „Накъде да бутаме България?“.

През тази врата обаче нахлуха онези, които от цялата работа чуха само „провинция“. И се възпалиха като… Е, като едни провинциалисти, но с претенции, когато ги наречеш така. Всъщност в своя текст Ивайло Дичев не нарича никого така. А и аз имена няма да споменавам (дори няма да привеждам цитати), за да няма ревове на тема либерализъм, късания на ризи и „ти мен уважаваш ли ме“…

Странно, но факт: най-доброто описание на провинциалист за мен остава онова, което тогавашният идеолог на Путин, Владислав Сурков, дава на руснаците в своя лекция от 2007 година:

„Ние приличаме на момчета от крайните работнически квартали, внезапно оказали се в деловия център на града. Шум, светлини, движение, наоколо е пълно с играчи и умници, с търговци и лихвари. А ние, като едни цървули, пристъпваме назад и се объркваме, отворили уста и опулили очи. Отбраняваме се, да не ни метнат. Обезателно ще ни метнат, ако и по-нататък продължаваме да пристъпваме назад и да отваряме уста.“

Това, разбира се, не описва хората, живеещи мирно в провинцията, а онзи провинциалист, който иска да бъде възприеман от останалите (пак по Сурков) като „столичная штучка“.

Там хората искат да бъдат „уважавани като хора“

Преди точно 20 години се отказах от софийското си жителство, придобито при раждането ми, за да се изнеса в село Миндя, община Велико Търново. От столицата избягах в провинцията. Защо? Защото София е най-тежката провинция в цялото ни отечество. Тя е момчето от крайните квартали (но с претенции), описвано по-горе от Сурков. Вечно недоволно, вечно искащо да го признаят за „столичная штучка“, вечно гледащо на останалите с подозрението, че ей-сега ще го пратят да си измие врата… По-добре човек да е в истинска провинция, отколкото – в столичната.

Откакто живея в истинската провинция, научих каква е разликата. В истинската провинция хората не се правят на онова, което не са. Нямат претенциите да бъдат признати за нещо повече от обитатели на, да речем, село Миндя. Искат да бъдат „уважавани като хора“.

Изобщо, болезненият напоследък въпрос с признанието, който поставя и Ивайло Дичев в своя текст, в истинската провинция продължава да бъде решаван по обичайния за Просвещението и за Възраждането начин: Дължи ти се признание за това какъв човек си. Крадеш или работиш? Лъжеш или помагаш на закъсалите? Може ли на теб да се разчита? Малко като при Мартин Лутър Кинг: „Мечтата ми е някой ден моите деца да не бъдат съдени по цвета на тяхната кожа, а по съдържанието на техния характер“.

Или, казано по миндювски: „Може да е малко чер, ама щом работи, не е циганин.“

Какъв е проблемът да живееш в провинцията и да се радваш (там, в провинцията) на признанието на околните, защото си честен, работлив и помагащ на другите? Проблемът е на онзи, който търси признание само по една линия: всички да кажат, че той не е провинциалист, че е повече от провинциалист.

Да пренесем това на плоскостта на националната общност. Какъв е проблемът да имаме самочувствието на граждани на страна, в която нещата са добре уредени, всички спазват закона и тротоарните плочки не бълват рядка кал, когато стъпиш върху тях? Проблемът, разбира се, е, че страната ни не е добре уредена, законите не се спазват, а тротоарните плочки бълват рядка кал.

Не, няма да се гордея с това, че макар да ходя кален из центъра на София, все пак сме народ, открил и компютъра, и Америка, дал на вси славяни книги да четат, че и бил навремето на цели три морета. Няма как, застанал с кални кундури на жълтите павета, да се гордея със Симеон Велики. Защото това, точно това би бил тежък провинциализъм. Не-провинциализъм е да си подредиш нещата така, че да не се оказваш облян с рядка кал на път за среща в Народното събрание.

Гордея се с това, че понякога имам принос към добрата уредба на някои неща. Например – с това, че на брега на река Веселина (край Миндя) няма сметище на шест общини, както щеше да има, ако не бях (с помощта на много други) го спрял. Но изобщо не се гордея със Симеон или Крум, когато всеки октомври насреща ми застанат студенти-първокурсници, които се гордеят с трите морета (не, че знаят кои са…), но не са и чували за трите власти и тяхното разделение.

Като Ивайло Дичев се гордея с постиженията на българи на световната арена. Защо го правя? Защото имам огромния късмет хем да съм роден в България, хем след дълги скитания по света да съм решил да я превърна в свой дом – в онова място, където се чувствам добре, сред свои. И, естествено, когато някой от тези „мои“ постигне признанието на световната публика – няма как да не му се радвам. Частичка от признанието към него се връща и като признание към мен. Той е част от моя дом, брат ми е…

Не ми е никакъв брат обаче онзи който, вместо да направи нещо полезно за дома ни, слага черна качулка и тръгва по улиците, попържайки джендъри, гейове и соросоиди с името на Левски на уста. Няма как да ми е брат, защото предава моя дом, съграден, според настояването на Левски така, щото в него да живеем задружно поради „братството и съвършеното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр.“

Аз решавам каква е моята идентичност

Не виждам как разсъжденията ми дотук ме правят „космополит-нихилист“, за какъвто се водя в тефтерите на… да ги наречем онези, които наричат такива като мен космополити и нихилисти. Или, да го кажа по друг начин: дори не си представям как в Миндя, където хората все още живеят по правилата на Просвещението и Възраждането, някой може да ме нарече космополит или нихилист. Подобно нещо могат да ме нарекат хора, които са напуснали чистите води и на Просвещението, и на Възраждането, за да се потопят в маларийното блато на онази трескава едноизмерност, която днес се нарича „идентичност“.

Всеки има идентичност и всеки търси някакво признание за нея от околните. Аз обаче решавам каква е моята идентичност. Аз решавам.

Никога, например, не съм се мислил за голям бял мъж, докато миналата година тази идентичност не ми беше приписана от едни феминистки. Които ми обясниха, че бидейки голям бял мъж, всичко, което мога да сторя или да кажа, е израз само на това, че съм голям и бял, че и мъж – израз на тази моя единствена (според тях) идентичност.

Да се разберем. Идентичността ми е онова, което аз съм си изградил. И тя, разбира се, не е сводима до едно нещо. Моята идентичност е сбор от множество, може би десетки самоидентификации, които всеки ден управлявам наново, понякога с променлив успех.

Рядко мисля за себе си като за „българин“. По-често мисля себе си като „селянин“. Понякога мисля за себе си като за революционер, друг път – като природолюбител. От време на време ми се налага да мисля себе си като преподавател, но не по-рядко – като китарист и групар. Чувствам се удобно с мисълта, че съм и европеец, както и принадлежащ към онзи свят, от Ванкувър до Варна и от Малмьо до Мелбърн, в който свободата е основната ценност.

Има още, и още, и още. Не съм само едно нещо. Никой човек не е. А който се опита – изпада, да цитирам един колега от НБУ, в „скотско състояние, върху което окачва табела „националист“, „консерватор“ или нещо подобно“.

Поздравявам, прочее, Ивайло Дичев за смелостта на основното послание: че вместо да се делим, попържаме и лепим обидни етикети един другиму, по-добре е да видим, как да се съберем, та да направим от общата ни България страна, способна да получава признание от останалите. За целта, разбира се, трябва да се върнем към традицията на автентичната провинция – онази, в която Просвещението все още не е погълнато от маларийните блата и в която хората искат признание за онова, което са като хора, а не за някакво тяхно твърдение, че са нещо повече от жители на провинцията.

Б. ред. Статията е от Дойче веле.