Действително, подобна констатация звучи обезкуражаващо. Без съмнение всички читатели, а в това число и авторите на прогнозата биха били радостни, ако песимистичните изводи в доклада се окажат погрешни или най-малкото ако имахме възможност да влияем върху процеса на догонване като добавим повече оптимизъм в оценката си. За съжаление нещата не стоят така.
Обективна оценка показва, че „европейското“ равнище сега изглежда почти толкова недостижимо, колкото и в годината на присъединяване към ЕС. Данните на Евростат за брутния вътрешен продукт показват, че ако елиминираме влиянието на цените (т. е. ако се ползват стойностите след преоценка по паритет на покупателната способност), обемът на БВП който се пада на един българин за 2017 г. (последната, за която разполагаме с актуални данни към настоящия момент), е двукратно по-малък от този, който се пада на средния европеец, съответно EUR 14.8 хил. срещу EUR 30 хил. Това означава, че за първото десетилетие на своето членство икономиката ни е успяла да компенсира едва десет процентни пункта по този показател – от 39.8% през 2007 г. до 49.3% през 2017 г. Не е трудно да се направи приблизителна оценка още колко време ще бъде необходимо за да наваксаме останалите 50.7 процентни пункта при сегашните темпове.
Трябва да се отбележи, че с времето догонването ще става все по-мудно, поради обясними причини, в т. ч. задълбочаващ се дефицит на работна ръка, намаляване и преструктуриране на финансирането от ЕС, отслабване на конкурентните предимства (които ни осигуряваше ниският стандарт), изчерпване на някои от ресурсите на прехода.
Нека да вземем, например, първия от посочените проблеми. Сравнявайки оценките на различните анализатори, човек придобива усещането че става въпрос за две различни Българии, според това колко е близък източникът на анализа до представителите на сегашното статукво. Около единия полюс гравитират радостните възгласи , че работата у нас е в изобилие и че единственото, което не достига, за да вървим напред е наличие на хора, желаещи и способни да работят. В подкрепа на този извод са повечето статистически данни, в т. ч. и рекордно ниската безработица, която в края на април, т.г. достигна 5.6%. На обратния полюс се съсредоточават изцяло противоположни мнения, а именно , че реализацията на българите в родината им става все по-трудно. В подкрепа на това твърдение се посочва постоянно нарастващия брой на емигриращите българи, който е достатъчно показателен за техните нагласи, както и за възможностите им да се реализират на местния пазар на труда. През 2012 г. например броят на напускащите страната лица с българско гражданство е 13 640 души. Година по-късно този брой се увеличава до 16 036 души и т. н. докато за 2018 г. достига 31261. Изглежда меко казано нелогично, че при нарастващи заплати, увеличено търсене на работници и уж все по-добри възможности за реализация сега нашите сънародници са приблизително два пъти и половина по-склонни да зарежат обещаващото си бъдеще в родината и да изберат нелекия път на емигранта, отколкото преди шест години.
Разбира се, тревожният сигнал, който ни подават хилядите българи, напуснали страната бива размит в коментарите по темата с контрааргумента, че в същото време расте и броя на имигрантите. Удобно се пропуска обстоятелството, че делът на лицата в трудоспособна възраст при тази група е значително по-малък, както и факта, че от 29 559 души, които според НСИ са се заселили в страната през 2018 г. едва 16 169 са българи. Останалите са преобладаващо чужденци от страни извън ЕС.
По-внимателният прочит на данните за заетостта демонстрират съвсем ясно логиката на този процес. Според обзор за състоянието на пазара на труда, публикуван на сайта на Агенцията по заетост преобладаващата част (76%) от заявените свободни работни места през деветмесечието на 2018 г. са за лица без квалификация, а най-търсени от години насам са професиите в сферата на персоналните услуги (бармани, сервитьори, готвачи, камериери и др.). По една случайност, това е и категорията с най-ниско заплащане – за м. март средната брутна месечна заплата на наетите в сектор хотелиерство и ресторантьорство е едва 60% от общата за страната (751 лв. срещу 1247 лв.). Интересно е и обстоятелството, че делът на заетите в тази иначе зле платена сфера расте. Например през юли, 2008 г. този дял е 5.82%, а през същия месец на 2017 г. е вече с 1/5 по-голям (6.96%). На този фон не е странно че българите бягат от тук.
Едва ли някой възлага особени надежди за реализация в икономика, търсеща нискоквалифицирани работници за един зле платен сектор и когато не може да ги намери на местния трудов пазар отваря достъпа до него за лица от трети страни.
Либерализацията на вноса на работна ръка няма да реши проблема с догонването, тъй като единственият възможен ефект от предприетите мерки ще се изразява в натиск върху заплатите на заетите в местната икономика и съвсем естествено ще даде още по-силен стимул на българите да емигрират. Това, на свой ред ще доведе до по-нататъшно задълбочаване на проблема с недостига на работници, съответно, до прокарването на следващи, още по-либерални законодателни промени, които ще възпрепятстват сближаването с развитите икономики в ЕС. Не може да бъде иначе, при положение че с вноса на нископлатени кадри българският парламент стимулира т. нар. трудоинтензивни сектори на икономиката, в които по правило брутната добавена стойност на един зает е значително по-ниска, отколкото в останалите отрасли.
За постигане на догонващо развитие са необходими действия в съвсем различна посока. Действия, които ще позволят на икономика да постига по-големи обеми на реализация със сегашния брой трудоспособни български граждани.
Действия, насочени към намаляване на човешкото участие в производствения процес, но също и към по-добра реализация на местната продукция.
Известно е, че ключовият етап от веригата на създаване на добавена стойност е крайният. Етапът на реализация на готов продукт със собствен бранд. Проблемът е, че този етап е изцяло зависим от действието (а в нашия случай – от бездействието) на т. нар. представители на бизнеса и поради тази причина те обикновено избягват да го споменават в едно изречение с думата “производителност”.
Едно анкетно проучване от 2012 г. показа, че за разлика от останалите страни в централна и източна Европа българските предприемачи по правило се задоволяват с ролята си на подизпълнители и рядко инвестират в създаването и налагането на собствена марка.
Това обяснява и мудните темпове на конвергенция и дори изоставането, когато се сравняваме например с нашата северна съседка. Онази икономика от години произвежда автомобили, хладилници, мобилни телефони и пр. с етикет “произведено в Румъния”, докато ние не можем да се похвалим с подобни постижения, чрез които да ни разпознават в Европа и извън нея.
Това, което статистиката ни представя като „високотехнологични продукти“ са просто компоненти, които не носят особена печалба на производителите, нито пък прилични заплати на заетите в това производство, така че изобщо не подпомага процеса на догонване.
Данните на Евростат показват съвсем ясно резултатите от различните пътища по които поеха двете икономики – през 2017 г. на един румънец се пада 63% от средния БВП по ППС за ЕС, докато у нас това съотношение е едва 49%.
Причините за незавидното състояние на нашата икономика са много, като преди всичко може да се посочи създаването на враждебна среда за инвестиции.
Достатъчно е да погледнете показателите в редовния доклад за конкурентоспособността на Световния икономически форум, за да си обясните драстичния спад на инвестициите у нас през последните години. В октомврийското издание на доклада България е класирана на 95-то място по независимост на съдебната система, а успехите в борбата с организираната престъпност и защитата на правото на собственост ни отреждат незавидните 116-то и 118-то място (от 140-те държави включени в доклада).
Нито един нормален инвеститор не би вложил и лев в подобна обстановка, колкото и да го примамвате с ниски данъци и евтин труд.
Отстраняването на тези пороци е първата стъпка, необходима за преструктуриране на икономиката ни и докато не бъде предприета всякакви други препоръки ще останат само като добри пожелания.
Ако се абстрахираме от чисто статистическите ефекти, довели до ускоряване на темпа на растеж до 3.4% през първото тримесечие на 2019 г. (в т. ч. рекордния ръст на корективите, достигащ 6.3% на годишна база, както и отчетеното ускоряване на темпа на износ до 5%, благодарение на базовия ефект от ремонта в Лукойл Нефтохим), в сегашната обстановка не може да се посочи фактор, който би могъл да подпомогне догонването на ЕС дори и в съвсем краткосрочен план. Нито един от „трите кита“ върху които се крепи икономиката не изглежда в добра кондиция.
Инвестициите показват всички признаци на предстоящо забавяне, крайното потребление ще пострада при следващото увеличение на лихвите (което е неизбежно), а най-големите търговски партньори на страната ни (Германия, Италия и Турция) изпитват сериозни затруднения, така че и изгледите за износ не са особено оптимистични. Фигуративно казано наближава студения сезон, а зимният ни гардероб изглежда доста зле.
Не можем да разчитаме и на особена подкрепа по линия на т. нар. европейско финансиране.
Фактът, че за периода на своето членство България е нетен получател на средства по различни програми на ЕС не спомага особено за постигане на по-ефективна структура на нашето производство. Всъщност това не е приоритет на Брюксел, независимо от издиганите лозунги. Основната цел на наднационалните институции в ЕС е изграждането на клиентелистка икономика, която ще спомогне за запазване на техния статут. Не може да бъде иначе, при положение че ЕС няма притегателен център, който да осигури запазването на неговата цялост. Ако направим аналогия например със Съвета за икономическа взаимопомощ лесно можем да откроим основната разлика. В центъра на онази общност стоеше един богат източник на евтини енергийни ресурси, който в същото време осигуряваше огромен пазар за продукцията на останалите страни-членки. В центъра на ЕС пък стои нещо съвсем различно, което не е нито доставчик на суровини, нито пък пазар за готова продукция на сателитите.
Дори напротив,ако разгледате статистиката на външната търговия с Германия ще забележите че в това направление страната ни изнася предимно суровини (мед и концентрати на ценни метали), а внася предимно завършен продукт. България купува автомобили, лекарства и други на които пише “Произведено в Германия”. Някаква част от суровините за този продукт са с български произход, но няма да откриете подобен надпис на етикета, нито пък ще можете да посочите българския работник, който е получил висока заплата заради това, че предприятието, в което работи изнася суровини. Миньорите получават все същите миньорски заплати без значение дали рудата, която копаят ще завърши пътя си под капака на нов “Мерцедес”, или просто ще стои на склад край мината, от която е извадена.
Обяснението за поддържането на този вреден за България баланс е съвсем интуитивно, просто бизнесът в развитите икономики от т. нар. “ядро” на ЕС няма интерес от създаване на конкурентни предприятия в страните от периферията на ЕС.
Този конфликт, макар и замаскиран, доведе до засилване на търканията между двата лагера през последното десетилетие и до появата на все повече желаещи за напускане на общността, което пък е недопустимо, както за Брюксел, така и за Берлин. За германския бизнес подобна стъпка би означавала загуба на сигурни пазари, а за чиновниците в белгийската столица – ограничен бюджет и по-малък брой топли служби. Това е и причината, поради която Брекзит се проточи толкова дълго.
Именно за да предотврати подобна катастрофа Брюксел използва сложна система от стимули и санкции, която постоянно се обогатява, тъй като центробежните сили в отделните страни-членки стават все по-отчетливи. Ако сравните процентите на одобрение за ЕС в редовното издание на Евробарометър от миналата есен, вероятно ще ви направи впечатление , че в много страни този процент е точно толкова нисък, колкото във Великобритания, чиито граждани през 2016 г. гласуваха за напускане на Съюза. Страни като Испания, Италия, Унгария, Латвия, Кипър и други имат същия и дори по-слаб процент на одобрение за ЕС, отколкото напускащата Великобритания (43%). По разбираеми причини най-малък е делът на положителните отговори в Гърция (25%), което означава че един референдум в тази страна със сигурност би довел до нов “екзит”. Проблемът е, че за разлика от Великобритания, южната ни съседка е член на Еврозоната, а процедура за напускане на паричния съюз просто не съществува. Поради тази причина референдум по тази тема в Гърция е невъзможен . Това е и причината за цялото бързане около включването на България в същата тази Еврозона. Оттам няма излизане.
АВТОР: Доц. Григор Сарийски, Икономически институт на БАН. Анализът е публикуван в бр. 5 на сп. „Бизнес Клуб“
