Кампаниите за президентските и парламентарните избори стартираха. С какъв багаж влизат в тях основните кандидати за „Дондуков“ 2, предизвестени ли са изборите за държавен глава, какво става в БСП, къде се стопиха някогашните сини гласове, какво казва ДПС с номинацията на своя лидер, каква ще е ролята на новата формация на сцената на двамата от Харвард – за това „Tруд“ разговаря с политолога доц. Огнян Минчев.

– Кампаниите за избори 2 в 1 са открити. С какъв багаж влизат в битката за „Дондуков“ 2 Румен Радев, Анастас Герджиков и Лозан Панов, г-н Минчев?
– Титулярният кандидат Румен Радев, който иска преизбиране, зае този пост без да има какъвто и да е политически опит и познания, необходими за позицията на държавен глава. Няколко години се оглежда, през целия си мандат отсъства от важни сфери на държавна дейност, които са приоритети включително на президента, като например външната политика. По време на протестите миналата година и след тях стана очевидно, че има доста изострен апетит към властта и в крайна сметка получи цялата власт. Но се оказа, че не може да я практикува. Като цяло властта, упражнявана под егидата на Румен Радев, може да бъде сравнена с кораба „Вера SU“. Един много голям, изострен апетит за власт и практическа безпомощност тази власт да бъде упражнявана. Професор Анастас Герджиков е човек, който също е новодошъл в политиката. Но той все пак има известен политически опит – бил е заместник-министър на образованието. Освен това има управленски опит и в академичните среди. Но разликата му с Румен Радев не е в натрупания опит, а в потенциала на неговия интелект и способност да впрегне този интелект в осъзнаване на държавно-политически реалности и капацитет за взимане на решения за разрешаване на проблемите, свързани с държавното управление. Нещо, с което аз се надявам професор Герджиков да се справи по-добре, отколкото Румен Радев през последните 5 години. Лозан Панов е на трето място и шансовете му не са високи. Той стана известен с това, че през целия си мандат като председател на ВКС се реализира като дисидент спрямо господстващата тенденция в българското правосъдие във ВСС. Проблемът е в това доколко този негов потенциал и опит ще бъде достатъчен не само за това да изпълнява евентуално президентски задължения.

– Говорим за правосъдна реформа, всички са за върховенство на закона, а пред очите ни в момента се нарушава Конституцията с двойното гражданство на Кирил Петков. Като че ли се разпада целият правов ред, съществувал през последните 30 години?
– В България когато се появи определен политически проблем, веднага се казва, че той трябва да бъде третиран през призмата на промяна на Конституцията, на Избирателния закон, законодателството и т. н. И твърде рядко се обръща внимание на популярната българска поговорка, която си е и истина, че в България законът е „врата у поле“ и само балъците преминават през нея. Има силен негативен емоционален нихилизъм. Статутът на правосъдието ни е незавиден поради простата причина, че неговата независимост е твърде номинална. И от тази гледна точка двата казуса, които споменахте, са доста показателни, но те не са единствени. През последните 30 години се разгърна система на олигархично управление, в която шепа хора зад кулисите директно дърпат конците на институциите и източват държавата. Те успяха да си приватизират и правосъдието, и инструментите на изпълнителната власт, редовно пълнят Народното събрание със свои лобисти. Парламентарната демокрация е на повърхността, тя е фасадата, която за съжаление е все по- олющена и тази година дадохме съществен принос към по-нататъшното u олющване…

– Може да се каже и изчегъртване…
– … Да. Но същността на българското държавно управление не е в олющената фасада, а в пространството зад нея, зад кулисите, откъдето всъщност управлява олигархията, която не притежава капацитет да развива и модернизира страната. Олигархиите са различни, целият свят се управлява повече или по-малко от олигархии. Но ако имате една бизнес или финансова олигархия, която правейки пари за себе си обогатява и обществото, е едно. Ако имате една военна олигархия, която е успяла, макар и с авторитарни средства, да модернизира страната си, е друго. Трето е, ако имате една милиционерска олигархия, каквато управлява България, която може да лъже, да краде, да бие, да интригантства и да дои държавата, но не е в състояние да произведе нищо и не може да създаде държавност, която да бъде прилична за Европа и света.

– Десните избиратели у нас се стопиха до 300 хиляди и за гласовете им се води война между няколко партии. Как се стигна дотук?
– Появата на царя разцепи доста болезнено демократичната общност. Но и преди, и след царския проект имаше вътрешни разцепления в СДС, което доведе до формирането на 2-3 по-малки партийки, които ту се обединяваха в някакви сини коалиции и реформаторски блокове, ту се разединяваха и оставаха извън парламента. Този процес на маргинализация отгоре топеше гласовете на традиционната българска десница. Проектът ГЕРБ също така отвлече една сериозна част от тези избиратели. И поне през последното десетилетие останаха устойчиви 300 хиляди гласа, те се ресурсът, с която тази общност може да разполага. Проблемът обаче е в идентичността на тази градска десница или либерално-прогресистка левица, както щете я наречете. Тя обединява една общност от хора, които бяха в основата на преждевременното разцепление на СДС през 1991 г. много преди да си свърши основната работа, свързана с преобразуването на българското общество. И част от това разцепление бе радикализмът, психологическият троцкизъм на една значителна част от активистите на тази демократична опозиция тогава, които обслужиха не само тогава стария троцкистки лозунг „Или всичко, или нищо, сега и веднага“. Този нарцисизъм и контрапродуктивен индивидуализъм на хора с изключително ласкаво мнение за себе си – интелектуалци, представители на средната класа и т. н. за които тяхната гледна точка съвпада 100 процента с обективната истина и другояче не може да бъде. Нарцисизмът и левичарско-троцкистко скандалджийство водят до това, че тази общност не може да се обедини политически, макар че обективно тя трябва да води процеса на преобразуване на обществото, който беше поведен от самата нея. Разцепление предизвика новият проект на Кирил Петков и Асен Василев, кандидатурата на Лозан Панов за президент породи дълбоки вътрешни разцепления между основните части на „Демократична България“. Има много личностни непоносимости вътре, които взимат връх и тези хора не могат да се смирят. Те не могат да разберат, че една кауза не се прави само от блестящи индивидуалности, за каквито те се смятат.

– Една от големите изненади бе номинирането на лидера на ДПС Мустафа Карадайъ за президент и завръщането на Делян Пеевски като водач на две листи. Вашият коментар?
– ДПС е основен политически посредник между олигархията зад сцената и политическите институции на сцената. БСП се провали в тази роля през 90-те години и ДПС си я извоюва. Това доведе до обстоятелството, че при своето участие в управлението на страната на национално равнище – с НДСВ, със Станишев и с Орешарски, ДПС не просто си правеше каквото иска, но изцяло натовари своите партньори с репутационните и всички други щети от своето поведение във властта. Оттук идва и нежеланието на българските партии да участват публично в каквито и да е коалиции с ДПС, защото който се е хванал, се е опарил. Опитът на протестите миналата година да натоварят само ГЕРБ с корупционната схема в България не бяха изцяло успешни, защото се видя, че зад ГЕРБ стои ДПС като основен контрагент. ДПС трябваше да избира или да се свие и да се смири, което неговото ръководство не иска да направи, или да отвърне на удара. И те отвърнаха на удара с номинацията на лидера си и на Пеевски. Преценили са, че могат да бъдат непослушни спрямо част от силните фактори на деня, като засилят партньорството с опонентите на тези фактори.

– Според вас каква е ситуацията в момента в БСП?
– От много време насам БСП е в незавидно положение. Освен биологичното обезкръвяване, проблем на партията е и вътрешното разделение на елитите, не на членовете. Вследствие на кризата се формираха две алтернативни визии. Едната е, че са вече по-малък фактор и трябва да всяка цена да бъдат на власт и да си сътрудничим с другите, да не са толкова претенциозни за това с кого и как. Това можем да наречем „тенденцията Георги Гергов – Кирил Добрев“. Другата тенденция, която Нинова олицетворява, е да се опита да стабилизира БСП, като я възроди преди всичко в някакво ценностно-идеологическо направление. Само че това направление не е просто завръщане към миналото, а е някаква реакция към съвременната интерпретация на лявото от европейска гледна точка, което в БСП се представлява от Сергей Станишев. Нинова тръгна към конструирането на т. нар. ляв консерватизъм – комбинация от социално икономическо ляво и ценностно културно консервативно дясно. Според нея и обкръжението u хора като Станишев в продължение на две десетилетия са осъществявали предателство с приемането на неолиберализма, на културния левичарски авангардизъм. Кризата в партията продължава и тези две тенденции ще продължават да се борят.

– Смятате ли, че партията Петков-Василев ще играе съществена роля на изборите?
– Според мен – да, защото те са поредният популистки проект на две елитарни момчета, които се хвалят с това. Те притежават известна харизма и определени групи български избиратели – не е задължително да съвпадат с тези на „Демократична България – са подвластни на тази харизма. Поколенията между 30 и 50 години в най-голяма степен са податливи на тяхната харизма. Доколко формацията на Петков и Василев ще бъде устойчива предстои да видим, но на тези избори ще играе роля поне на една средна по мащаб партия, съпоставима с БСП и „Демократична България“.

– Вашата прогноза – ще бъде ли създадено най-после правителство след третите за годината избори?
– Според мен ще навлезем в много тежка не политическа, а конституционна криза, ако не се състави правителство. Друг е въпросът, че в България има мощни фактори, които искат да ни вкарат в подобна криза – да прекроят и Конституцията, и политическата система в посока по-голяма персонализация и концентрация на властта. Приказките за президентска република са признак именно на тези стремежи. Но ми се струва, че политическата класа като цяло, колкото и това да не е ясно понятие, ще прояви известно чувство за самосъхранение и ще сътвори някакъв кабинет – не особено стабилен, за не повече от 6 месеца и напролет ще имаме нови избори, както се очертава като тенденция поне от днешна гледна точка. Но ако стигнем до трето служебно правителство, това ще бъде вече едно пълно фиаско на политическата система, което ще отиде отвъд персоналните властови амбиции на Румен Радев и на редица други хора и фактори, които си мислят, че могат да си играят с институциите на държавата както си искат.

– Така че от тази гледна точка ще бъде много важно кой ще бъде избран за президент?
– Нека да не забравяме, че дори и да имаме нов президент, той ще встъпи в длъжност на 22 януари. Два-три месеца в сегашната ситуация са много време. Лично аз смятам, че победата на тези избори не е предизвестена. За Румен Радев големият проблем на тези избори ще бъде високият му рейтинг да бъде трансформиран в гласове, но не виждам как избирателните машини ще му помогнат да направи това. БСП е единствената голяма партия, чиято организационна и избирателна машина може да работи за Румен Радев и тя ще работи за него на първия тур, тъй като ще работи и за себе си. Но дали ще работи пълноценно за него и на втория тур – това не зная. Не виждам коя друга голяма изборна машина ще работи за него особено на втория тур. Професор Герджиков има своите добри шансове не само поради личните си качества, но и поради факта, че така или иначе голямата изборна машина на ГЕРБ ще работи изцяло за него. Тъй като за ГЕРБ и за Бойко Борисов в частност поражението на Радев е много важен въпрос и от гледна точка на имидж, ако щете – и на политическа достоверност в настоящата ситуация. А и ДПС поне засега твърди, че няма да подкрепи Румен Радев, което е допълнителен аргумент в полза на това, че той ще има сериозни проблеми с преизбирането си. Шансовете на Радев да спечели или да загуби изборите са най-малкото равни с тези на основния му опонент, който според мен е Анастас Герджиков.

Нашият гост
Огнян Минчев е роден на 2 декември 1958 г. във Варна. Завършва английска гимназия в родния си град и социология в Софийския университет. Специализира политически науки и международни отношения във Вашингтон, Лос Анджелис, Москва и Португалия. Преподава Теория на международните отношения в катедра “Политология” в Софийския университет, а от 1999 г. до 2008 г. е неин ръководител. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на управителния съвет на българския клон на организацията “Прозрачност без граници”. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика.