Имам преживяване. Чувствам се сигурен, че вече съм виждал тази ситуация, въпреки че няма как да е вярно. Изглежда, имам химичен дисбаланс и това, за което говорим, не се обработва в онази част на мозъка ми, в която трябва. Така в ума ми се предизвиква илюзията, че идеално знам какво ще се случи малко преди да се е случило, ама все пак след като вече се е случило. Това горе-долу е дефиницията за дежавю.И наистина, сякаш циркът на Истанбулската конвенция отново разпъва своя пъстър шатър, само дето тогава бяха жените, а сега са децата. Поводът е публикуваният за обсъждане проект на Национална стратегия за детето и сякаш предния път за нищо не бяхме говорили, сякаш за нищо не бяхме се карали и сякаш за нищо се изпонамразихме ненужно.
Няма да влизам в текстовете на стратегията – вещи юристи и компетентни организации ще го направят много по-добре. Но спорът за философията остава същият: чия е отговорността, пред кого е отговорността, кой взема решенията.
Атакуват стратегията за това, че отново подменя легитимността – въвежда някакви органи, които ще решават вместо родителите, когато става дума за техните деца. Тези органи ще могат да отнемат децата по непроверени доноси и по недостатъчно добре дефинирани критерии. Подобни скандали вече се разразиха в други европейски страни и отзвукът тук не беше малък. Сега сякаш сами сме тръгнали да правим същото, от което се възмущавахме в Норвегия.
Въпросът не е толкова прост, колкото изглеждаВъпросът не е дали семейството да е изцяло отговорно за развитието и възпитанието на децата, или изцяло отговорно да е обществото. Просто животът е прекалено шарен, за да може да има еднозначен отговор на този въпрос. Много често обществото е под нивото на семейството. Има семейства, способни да развият у децата си морал, познания, естетика, интелект и култура, каквито чиновниците приживе не могат да осмислят, камо ли да преподадат. Често даже с бюрократичното си бездушие обществените институции изглеждат като обида към такива семейства. В такива случаи, ако едно дете вместо на семейството си бъде оставено на грижите на обществото, то ще бъде осакатено.
Има обаче и семейства, способни да произведат единствено престъпници (ако децата са достатъчно интелигентни и предприемчиви) или в масовия случай – клиенти на социалната система. Тогава обществото не само има право, но е и длъжно да се намеси, защото, когато разходите за социални помощи и борба с престъпността станат по-големи от инвестициите в технологии и култура, тогава всички имаме проблем.
Какво, да се застреляме, задето има различни семейства?
Може би някои деца трябва да бъдат спасявани от родителите си, но не всички деца.
Важен е въпросът кой ще възпитава децата. Но не по-малко важен е въпросът на какво ще ги възпитава. Което прави нещата толкова сложни, че човек направо може да се отчае. Защо? Защо винаги искаме да направим нещата сложни до отчаяние?
Естественият ред на нещата е този: в семейство от мъж и жена се създават и отглеждат деца, къде по-успешно, къде не. Идва обаче някой умник и казва: семейството вече не може да възпитава деца. Следователно с отглеждането и възпитанието на децата трябва да се заеме обществото. Как ще го направи? Чрез своите институции. Кой работи в тези институции? Съответните чиновници. Откъде идват тези чиновници? От деца, отгледани в семейства. Кофти…
Когато семейството не успява да се справи с децата си, някой трябва да се намеси. Друг е въпросът кога се намесва той – дали когато садистичният баща алкохолик съдира с колан задника на сина си, щом той дръзне да се изправи в защита на малтретираната си майка, вследствие на което синът, когато порасне, става масов убиец (дежурен сюжет в американските филми); дали когато строгият баща дърпа ушите на сина си, защото го е хванал да бърка в гащичките на сестра си, докато, пушейки трева, прелиства порно списанието; или пък когато съсед се е обадил на съответните служби, защото през стената е чул да се повишава тон; или пък когато будна домакиня е подала донос срещу своя приятелка, споделила, че напоследък се чувства депресирана, и това според будната домакиня е потенциална заплаха за децата на приятелката ѝ (действителен случай с българско семейство във Франция)? Да, някой трябва да се намеси, когато семейството – тази отживелица – не успее да се справи със създадените от него (обикновено по естествен път) деца. Кой да се намеси?
ОБЩЕСТВОТО, разбира се! Що за глупави въпроси!
Но какво правим, ако случайно и ОБЩЕСТВОТО не успее да се справи с разпътните деца на това досадно семейство? Когато системата прегрее, правилните решения обикновено са извънсистемни. Ако семейството не се справя (а то очевидно не може да се справи, защото е анахронизъм, особено в хетеросексуалния си вариант), тогава идва гражданското общество. Ако и то не успее да се справи – ред е на държавата. Провали ли се държавата (защото и това нерядко се случва), на ход е Европейският съюз. Ако и той не създаде качествено поколение, да дойде ООН ! Но какво да направим, ако и ООН не успее да направи от децата ни добри хора с честни и милостиви сърца? В такъв случай не остава друго, освен да се обърнем към извънземните.
Голяма летяща чиния като онези от „Денят на независимостта“ надвисва над сградата на ООН в Ню Йорк. Бръмчащ, защото е претъпкан с електрически заряди, лъч се спуска от мястото, където иначе би се намирал анусът на летящата чиния, ако тя беше морска звезда, и спира в кабинета на Антониу Гутериш. Кльощав като анорексик извънземен с голяма глава и непроницаеми очи слиза по лъча и казва на генералния секретар с машинен глас:
– Клети генерални секретарю! Нашата неимоверно развита цивилизация научи, че в квартал „Банишора“ имало някакъв тип, който ударил шамар на детето си, когато то го попитало как е правилно да мастурбира. Активистите му го отнели, но то продължило да пита. Отнела го държавата, но то не спирало да пита, на свой ред и Европейският съюз го отнел от държавата, но детето питало и питало. Накрая ти го сложи под грижите на ООН, но детето не се вразумява, защото е твърдоглаво коньовичарче. Сега сме дошли да го вземем и да го вразумим в галактическата занималня.
– Ами ако и вие се провалите?
– Не можем да се провалим, защото сме най-висшите създания във вселената!
– Ама как! Не сме ли ние?
– Не, не сте.
– Добре де, но да допуснем, че и вие се провалите. Какво правим тогава с коньовичарчето?
– Пращаме го на Бог, Той да се оправя с него.
– Дрън-дрън! Бог не съществува – казва Гутериш и се прекръства.
Представихме си тази ситуация с извънземния в ООН, за да си спестим няколко страници разсъждения по темата, вярвайки, че всеки ще разбере за какво става дума. Дали сме свидетели толкова на подмяната на ценностите (това също!), колкото на подмяната на техните носители? Дали тези „световни властелини“, които искат да заменят отечествата с региони, не искат да заменят и семействата с фондации и агенции?…
„Чакай, чакай! – ще възкликнат мнозина. – ти пак изкара нещата по-сложни, отколкото ги виждаме ние. Говорим си дали да се шамарят децата вкъщи, или не. Кой ще ти чете стратегии, кой ще ти чете конвенции, кой ще ти чете становища! Ай стига бе!“…
Шамарите ли са ви зорът? Добре, нека е само това. Но бъдете сигурни, че даскал Ботьо Петков бая е пердашил малкия Ботев, за да „стане човек“; Петко Славейков сигурно е мълвял безсмъртното „Пенчо бре, чети!“, извивайки ухото на бъдещия кандидат за Нобелов лауреат и едва ли точно това бащино „зверство“ е вдъхновило написването на „Кървава песен“. Не всяко физическо наказание е насилие, както и не всяко насилие е вредно, иначе защо се съгласяваме държавата да праща престъпниците в затвора? Или може би трябва да уважаваш полицая, прокурора и съдията, но не и баща си? Физическото наказание къмто насилието е тъй както глобата къмто обира. Както глобата не е обир, така и дърпането на ухо не е насилие. Хайде сега всички активисти нека започнат да вият като линейки: три, четири! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
