Една от водещите ни футболистки Симона Петкова пише история в Италия. 26-годишната атакуваща полузащитничка е основен състезател на амбициозния тим на Сан Марино, преследващ класиране в Серия „А“. В момента тя е единствената българка, която играе в Италия. Мина още през Бари и Емполи. Преди това игра и в Англия – за Лийдс Лейдис и Уотфорд. Утвърди се като име в женския ни футбол, докато жънеше успехи с НСА – многократният шампион на България.
Симона, която е родом от Габрово, се мести в София, когато е едва на 16 години. Расте в бедно семейство без баща.
В откровеното интервю, която даде за БЛИЦ от Италия, Петкова разказа и как три години е била касиер в супермаркет в Студентски град, по-късно работи и в Лондон, докато играе в Уотфорд – продава бургери. Симона е амбицирана тепърва да жъне успехи във футбола.
– Симона, как си и къде те откриваме?
– Добре съм, благодаря, спазвам карантината. Затворена съм в Римини, стоя вкъщи и никъде не излизам. Единствено ходя до магазина. Мерките в Италия са изключително строги. Когато излизам до магазина, се налага да попълвам документ, в който посочвам къде отивам и защо. Пазарувам само в понеделник и цяла седмица не си показвам носа навън.
– Сама ли живееш?
– С няколко от съотборничките от отбора, в който играя – Сан Марино. Има две момичета от Милано, както и от Сицилия и Торино. Всички искаме да си отидем по родните места, но за момента не успяваме. Вече два пъти правя опит да си дойда в България, но удрям на камък. Надявам се при третия да имам късмет и да успея да излетя към родината. Уж имах полет за утре (12 април), но вчера ми се обадиха да ме уведомят, че е отменен. Продължавам да чакам. Писах мейл до посолството и подадох заявка за чартъра, който ще бъде бъде организиран на 16 април. Много искам да се прибера. Под карантина съм в Римини повече от месец. Да, и в България ще бъда затворена, но поне ще съм при близките. А и друго си е вкъщи – ще похапна я мусака, я баница… нашите чудни гозби, които ми липсват в Италия. И сега си готвя, но не е същото. Винаги съм се стремяла да се храня здравословно. Пици почти не ям, както и забранените за мен храни дюнери, хамбургери и пържени картофки.
– В Италия има страшно много заразени с COVID-19. Как се опазваш и до момента имала ли си някакви симптоми?
– Нямам симптоми, не съм се тествала. Почти не боледувам, имам много здрав имунитет, да чука на дърво. Не пия хапчета, смея да твърдя, че се грижа много за себе си. Отделям немалко средства, за да се храня здравословно, поемам нужните витамини, за да се възстановявам след тежките тренировки, на които се подлагам.
В България обаче хората често боледуват, защото не водят правилен режим на хранене. Всички са погълнати от сивото ежедневие, яде се набързо, на крак и от това идват проблемите. Аз залагам на изключително разнообразно меню. Ям много зеленчуци, плодове, ядки, месо.
– По време на карантината само вкъщи ли тренираш?
– Да, от клуба всеки ден ни провеждат онлайн тренировки, както и различни забавления.
– Преди дни видяхме как пееш за коронавируса…
– Да, спечелих състезанието, което ни организираха от отбора. Всички пяхме, аз събрах най-много точки. Задават ни отделни задачи. Една от последните, например, беше да жонглираме с лимони и портокали. Всичките ми съотборнички са ангажирани да участват. В непрекъсната комуникация сме, постоянно тренировки, клипчета, игри. Тежко е да си постоянно затворен, заради това се стремим да разнообразяваме с различни игри.
– Следиш ли новините за ситуацията в Италия по телевизията, а и сигурно се интересуващ за случващото се в България? При вас има ли такъв човек като генерал Мутафчийски, който у нас ежедневно изнася данните за COVID-19?
– Да, гледам, но не е като в България. В Италия си нямат генерал Мутафчийски, а и не говорят толкова страшни неща като у нас. В България, ако гледаш новините, после не можеш да заспиш. Отдавна казах на майка ми изобщо да не пуска телевизора, защото всичкото това вреди на нервната система – постоянно да чуваш колко починали има, колко заразени, доктори, болници… В Италия реагират много по-добре на този голям проблем. Тук излъчват интервюта със специалисти, които обясняват нещата на хората много тактично, съветват населението как да се опазва от вируса. Новините тук са само на обяд и вечерта, а не през 1-2 часа, както в България.
– Около теб в Римини живеят ли други българи?
– В Италия не играе друга българска футболистка в момента, само аз съм. В Римини за момента не съм срещала сънародници. То и много не съм се разхождала, от декември съм тук, а вече над месец съм под карантина. Още не съм видяла всичките забележителности на градчето. Познавам само съотборничките ми и хората от клуба.
– Валери Божинов е в Пескара, познавате ли се?
– О, той е легенда. Да, познаваме се. Пазаруваше при мен, докато бях касиерка в супермаркет в Студентски град.
– Работила си в хранителен магазин?
– Да, докато следвах в НСА и играех футбол. Три години бях касиерка. Но и друго съм работила, винаги съм търсила начин да не съм в тежест на семейството ми, дори съм гледала аз да им помагам. Божинов често пазаруваше при мен. Веднъж се засякохме и в една от телевизиите, където аз представях фрийстайла, който също практикувам. Беше му доста интересно да гледа как момичето от касата в магазина може да жонглира с топката. Определено го смаях с уменията си.
– Родом си от Габрово, как се насочи към футбола и има ли други спортисти в семейството ти?
– Ние сме голямо семейство, майка ми има седем деца, аз съм номер шест. Имам четири сестри и двама братя. Нито един от тях не е спортист, само аз. Още от дете съм изцяло отдадена на спорта. Започнах с момчетата в училище. Бях на 16 години, когато в родния ми Габрово се състоя турнир за девойки до 17 години. Имахме три мача, а мен ме харесаха още в първия. Още помня как Силвия Радойска дойде при мен с тефтерче в ръка, попита ме как се казвам и ми каза, че съм одобрена. Загубихме тежко – 1:8 от Сандански, но въпреки това аз впечатлих специалистите. Така стигнах до националния отбор за девойки до 17 години и се преместих в НСА. Професор Лъчезар Димитров ми помогна страшно много, пое финансирането ми.
– Семейството ти изпитваше затруднения ли?
– Минала съм през тежки периоди, от бедно семейство съм, нямам баща, но никога не съм изтъквала тези неща и винаги съм се стремяла да се оправям в живота. Когато на 16 г. заминах в София, нямаше как да разчитам на финансова помощ. За майка ми беше непосилно да издържа дете в столицата. Професор Лъчезар Димитров пое всичко и винаги ще му бъда благодарна. Първите две години не плащах общежитие, хранех се в стола на НСА, докато бях ученичка, след което станах студент и изкарах висшето си образование в Националната спортна академия. До ден-днешен съм благодарна и на лелките в стола, които ми сипваха супички и ме хранеха. След училище пък се включвах в тренировките на Силвия Радойска и Станислава Цекова – преподавателки по футбол в НСА.
– Кои са хората с най-голяма заслуга за развитието ти?
– Освен на Лъчезар Димитров, искам да благодаря и на първия ми треньор Маргарит Георгиев, който откри футболния ми талант и ми даде начален тласък. Много съм им благодарна, те отлично знаят това.
– Най-големият ти успех във футбола до момента?
– Toва, че съм играла в Англия и Италия, където съм в момента. Трупам богат опит, развивам се тактически и физически. Всичките ми индивидуални награди са голямо удоволствие.
– В Англия първо си в Лийдс Лейдис, след което и в Уотфорд. Защо се премести в Италия?
– След като завърших НСА заминах за Острова. Играх шест месеца в Лийдс – в четвърта дивизия, после имах хубав сезон с Уотфорд във втора дивизия. Представих се много силно, станах голмайстор. В Англия не е като в България – да има лидер, който да побеждава с по 10:0, както е НСА у нас. С Уотфорд биехме или падахме с по един гол разлика. Мачовете бяха много оспорвани. И в Лондон работих докато играех. Парите от клуба не бяха достатъчни, за да се издържам.
– Какво работи в Англия?
– Правех бургери в заведение за бързо хранене в сърцето на Лондон. Трудно съчетавах работата и тренировките, защото пътувах доста до базата на Уотфорд. От квартирата до терена, където тренирах всяка вечер – от 20 до 22 часа, пътувах по два часа и половина. Иначе бях на работа всеки ден до 16 ч. Тежко ми беше, но се справях, лишенията са огромни.
– От футбола или от заведението за бързо хранене заработваше повече?
– От бургерите изкарвах по-добри пари. Започнах работа още в първия ден, в който отидох на проби в Уотфорд. След шестия месец ме повишиха и станах супервайзер, преди това бях общ работник и правех бургери, пържех картофки…
– И следващата стъпка е Италия – първо Бари, после Емполи, а от декември си в Сан Марино.
– Да, дойде оферта, а и мечтата ми беше да играя футбол без да се налага да работя, за да се изхранвам. Женският футбол в Италия не е професионален, но се изкарват пари. Сега се издържам изцяло от футбола. Не получавам много пари, не водя луксозен начин на живот, но съм добре и вярвам, че един ден всички тези жертви ще дадат резултатите на терена.
В Бари бях един сезон, като първите пет месеца бяха кошмарни. Никой не говореше английски език, аз пък не знаех италиански. Отборът не вървеше, не се сформира единна група, за да си помагаме. Много трудно ми беше и се преместих в Емполи. Изиграх обаче само 2 мача, вкарах 1 гол, но треньорът не ме виждаше като основен състезател и реших да се махна. Не съм за пейката, зная си възможностите. Декември се преместих в Римини и играя за отбора на Сан Марино. Получих страхотна оферта, предоставиха ми и жилище, където съм с няколко съотборнички. Клубът е амбициозен, борим се с Наполи и Лацио за класиране в Серия „А“. В момента сме трети в класирането, но разликата в точките е много малка. Надяваме се първенството да бъде подновено и да се доиграе.
– Сподели, че нямаш баща. Какво се е случило?
– Не съм припозната, нося името на майка ми. Аз знам кой е баща ми, но не искам да го виждам.
– Срещала ли си се с него?
– Не, категорично нямам желание, след като той не е правил опит да се грижи за мен. Не искам да говоря с него, в това отношение съм много твърда. Баща всеки може да стане, но да отгледаш дете е друго. А той не ме е гледал. Никога не съм изтъквалa това, че съм имала финансови проблеми. Всеки преминава през трудности. Благодарна съм за това, което имам в момента. Успяла съм да постигна много с къртовски труд, надявам се тепърва да имам успехи във футбола.
– Кой е идолът ти?
– Кристиано Роналдо. Може да звучи банално, но наистина той е най-висшият пример какво може да постигне човек, когато се бори и полага усилия, преследвайки мечтите си. Всички ние трябва да сме по-смели. Смело да преследват мечтите си. Когато човек се бори за нещо, което силно иска, трябва да изпитва удоволствието и емоцията от него. Това е най-голямото богатство. Да, трудно ни е на всички, защото имаме най-различни проблеми, вглъбени сме в тях… Хубаво е да отделяме време за нещата, които ни доставят удоволствие. При мен това е футболът. Аз съм щастлив човек. Начинът ми на живот е това, за което винаги съм мечтала.
Интервю на Пламен Славов/Блиц Спорт
