Войната е твърде важно нещо, за да бъде оставено на генералите, казал Жорж Клемансо преди стотина години, но това прозрение никога не е имало смисъл за българите. Нашите битки винаги са били печелени от генералите, а националните ни катастрофи винаги са дело на политиците. Заради това, а не заради желанието да ни командват фуражки, българите изпитват респект пред пагона. Този исторически факт е валиден и днес, когато сме във „война с невидим враг“, и е добро стечение на обстоятелствата, че начело на борбата срещу COVID-19 в момента са застанали четирима офицери – премиерът генерал-лейтенант Бойко Борисов, президентът генерал-майор Румен Радев, шефът на НОЩ ген. Венцислав Мутафчийски и шефът на пожарната главен комисар Николай Николов. Проблемът не е, че има много офицери в тази работа.
Проблемът в момента е, че някои от тези офицери са политици
Борисов… всъщност, всички знаем, че той стана офицер, защото бе назначен за главен секретар на МВР през 2001 г. Тогава президентът Петър Стоянов го направи полковник и генерал-майор. Тогава започна и тогава завърши офицерската му кариера – след това той е само и единствено политик. Румен Радев е в хем различна, хем в подобна ситуация – той дълго време растеше плавно в кариерата, но през последните години, откакто слънцето му се усмихна на президентските избори, живее и диша единствено като политик, а от армейските години му остана само насечената интонация.
Светът на военните и светът на политиците се разминава
и това е бедствие, което може да се окаже отново пагубно за страната. Когато шефът на Националния оперативен щаб /НОЩ/ ген. Мутафчийски дръпна преди седмица онази емоционална реч, в която достъпно обясни защо се налагат крайни ограничения, повечето граждани разбраха опасността и взеха мерки. След речта на Мутафчийски последваха политически реакции, макар и със закъснение. На думи тези реакции бяха в посоката, искана от НОЩ. На практика, те си останаха недовършени и дори хаотични.
Например ген. Мутафчийски обясняваше, че възрастните хора са най-уязвими на вируса, а политиците приеха ограничение за пазаруване на по-младите поколения – пенсионерите могат свободно да се редят по цял ден на опашки. Поставянето на КПП-та пред градовете бе правилна стъпка, но идеята тази мярка да стартира в почивните дни, когато няма как да си извадиш служебна бележка или удостоверение за временно местожителство, бе твърде неразумна. Така освен пред магазините и пред офисите струпване на хора се получи и пред самите КПП-та. Хора в парка не може, хора с кучета може. Магазините за обувки в моловете не работят, но извън тях – да. Що? И коронавирусът не знае.
Всички тези недомислици са дело на политиците
Най-видимите белези на политическа неадекватност през последните дни сигурно са разходката на аптекаря депутат Веселин Марешки в медицински скафандър из пленарна зала или речта на богобоязливия Йордан Цонев, който обясняваше в църквата как разчита на имунизиращата сила на вярата. Или пък лудият едночасов дебат на депутатите върху заглавието на закона за извънредното положение.
Всъщност, това въобще не са белези за политическа недалновидност. Това са смешки, с които някой ден ще забавляваме внуците си.
Истинската, тежка и опасна недалновидност бе проявена в неделя от двамата генерал-политици – Борисов и Радев. В разгара на кризата Борисов състави паралелен щаб от лекари, и то оглавяван от човек, който е уволнен от ген. Мутафчийски. Изключително объркващ ход. Вместо да засилва, Борисов минира доверието в НОЩ. Така не се прави.
По същото време президентът Радев наложи вето върху закона за извънредното положение.
В разгара на криза и това не се прави
Радев бе абсолютно прав със забележките си по закона – да наложиш фиксирани цени сега е тъпо, тъй като, първо, това ще доведе до дефицит и, второ – по тая логика може да заковат предпазните маски на 2.20 лв., вместо пазарът да ги свали след седмица на 0.2 лв., колкото бяха преди. Радев обаче допусна тактическа грешка – след като в последните седмици се чува с премиера по два пъти на ден, след като целият МС отиде да му докладва за стъпките срещу кризата, той можеше пред тях да постави проблемите – преди проектът да стане закон в НС. Можеше, но не го направи. И това доведе до публична разпра, която още повече ерозира доверието във властта.
Засега България се справя със заразата. Някои казват – изненадващо добре се справя. И аз мисля така. Адекватни мерки за изолация, без продоволствена криза, очакван ръст на разпространението на вируса – всичко това е ок. Ок е, защото Борисов иска да мислим само дотук, до тази граница. Нататък няма никой. Нататък всичко се губи в логореята на Борисов.
Всъщност има – нататък има живи хора. Там са сервитьорката от заведението, което не работи, готвачката от затворения ресторант, продавачката от мола, камериерката, рецепционистката и пиколото от хотела на морето, стюардесите и пилотите от приземените самолети, адвокатите, нотариусите, актьорите… И всички онези малки семейни фирми с петима души персонал, които изграждат гръбнака на икономиката на тази страна. Там са всички онези 1300 души на ден, които остават без работа, защото предприятието им спира да функционира, както и всички онези стотици хиляди в частния сектор, които работят, произвеждат, но никой не купува. Тези хора страдат сега. Те са другите жертви на коронавируса.
Пазарът замира, а мерките у нас са повече от нулеви
Успоредно с коронавируса върлува друга, още по-страшна болест. Умира икономиката. Поради глобалната карантина хората прекратяват икономическите си отношения. Идва срив в потреблението, а оттам – срив в производството. Огромен брой предприятия отиват под карантина и произвеждат все по-малко или никакви стоки и услуги. Хората харчат по-малко, стойността на парите се повишава – това се нарича спирала на дефлацията. За да спрат този процес, Фед, ЕЦБ и централните банки започват да печатат пари – за да принудят хората да харчат повече, да поддържат нивото на потребление на ниво от преди кризата. Всички мислят как да направят това, без да се стига до другия абсурд – с камара пари да няма какво да си купиш. Правят го по различни начини. Някои са готови да подпомогнат всички засегнати, а някои – само най-уязвимите групи. От Тайланд до САЩ обмислят дали не е добра идея да се дадат дори пари „на калпак“ – поравно, не с критерии, щото сега няма нито време, нито смисъл от ограничителен подход. Холандският премиер Марк Рюте каза: „Моето послание към предприемачите в Нидерландия и техните служители е следното: правителството ще направи каквото е необходимо, за да ви подкрепи“. „Каквото е необходимо…“ В САЩ финансовият министър Стивън Мнучин настоява да се изплати обезщетение на всички американци, да започнат да раздават безлихвени заеми на малкия бизнес и да организират спасителни плащания за сектори от икономиката, засегнати от коронавируса. Не защото е прекрасна идея, а защото е спасителна идея.
Нашият кабинет тръгна точно в обратната посока,
воден от Борисовото схващане за бизнеса, че той се крепи от няколко олигарси с „Майбаси“, а не от стотици хиляди хора в криза. Набелязаните мерки са плахи. Правителството например постави серия от изисквания, за да поеме държавата част от заплатата на хората, които трябва да бъдат съкратени. Властта се размърда, защото усети, че ако веригата уволнения продължи, това ще изкара толкова много хора на борсата, че тя ще гръмне. Бариерите, които правителството слага обаче, са толкова много, че малцина ще са онези, които ще могат да се възползват от тях. В резултат на това хората с „Майбах“ ще се оправят някак си, но малък бизнес след кризата в страната няма да има.
Разбира се, левият популизъм и игнорирането на пазарните закони вероятно ще потопят кораба още по-бързо. Но пълният блокаж, липсата на социална чувствителност ще оставят тежки белези върху страната. Ясно е, че бизнесът ще плати своята цена, но какъв е смисълът от кабинета, ако той не може да помогне в този кризисен момент с решителни мерки? Кой ще му пълни бюджета и ще му поддържа финансовата стабилност, ако бизнесът рухне? Очевидно е, че в правителството не правят връзка между тези две неща.
Кабинетът не мисли и за други групи засегнати от кризата
Болните от коронавирус са 200, ще станат 2000, те се нуждаят от нашите грижи още дълго време. Има няколко хиляди души, които са контактни, и хиляди, които се завърнаха в страната – всички те са под двуседмична карантина и трябва да бъдат подпомогнати, защото не могат да разчитат на болничен или платен отпуск. Държавата прекрасно знае кои са тези хора, защото тя ги е изолирала и може директно да ги подпомогне финансово. Пенсионерите са друга група – те очевидно трябва да останат по домовете си и се нуждаят не от пари, а от медикаменти и храна, които може да бъдат доставени не просто от „Социално подпомагане“, а от мощна национална доброволческа кампания. Но засега правителството се прави, че доброволците не съществуват, и те се оправят както могат.
А времето не чака. Колкото по-бързо се действа, толкова повече животи ще бъдат спасени. Иначе кризата ще продължи дълго, след като коронавирусът си отиде.
Петьо Цеков/“Сега“
