С Тодор Славков бяхме приятели. През 2009 година, когато беше във „ВИП Брадър“, никой не искаше да бъде негов защитник заради прекалено фриволното му поведение. Когато ми се обади сестра му Жени Живкова, не се поколебах да отида в студиото и да застана зад него. В крайна сметка той спечели формата. Но това не е най-важното.

Беше наследил част от вътрешната свобода на баща си Иван Славков. Същевременно с това беше чувствителен, макар да правеше впечатление на непукист. Беше бохем. Съдбата го прекара през перипетиите на времето – от внук на Тодор Живков, през затвора и опита да постигне идентичност. Историческата перспектива за дадена личност е много важна. Дръзкото му поведение често прикриваше вътрешна несигурност. Беше харизматичен и добър човек, който в крайна сметка не откри смисъла. От личен опит твърдя – винаги държеше на думата си и умееше да изпитва уважение. Срещала съм се него многократно. Казваше ми: „На теб никога не мога нищо да откажа“. Правила съм много интервюта с него. По традиция се срещахме в някое заведение и винаги всички се обръщаха към нашата маса, с изключение на чужденците. Напоследък се скри. Сменяше телефонните си номера постоянно. Като че ли искаше да изчезне от света – напълно нетипично за него. Всъщност знае ли човек какво е в душата на другия.

Интервюто, което публикуваме, е сбор от наши разговори през годините.

– Тодоре, познавам те като сериозен и отговорен човек, но замислял ли си се колко хора ще повярват на това твърдение?
– Не знам, да ти кажа. Може би трябва да се направи някаква анкета. Но повечето от познатите ми биха потвърдили мнението, че съм сериозен към семейството си, както и към нещата, с които се занимавам, много от които не са известни на хората. Сериозен съм, доколкото мога.

– Демонстрираното пренебрежение към околния свят, чувството за ирония и самоирония като че ли са формирани в трудните периоди от живота ти, когато се налага да влезеш в затворите на България и Швейцария заради обвинението за изнасилване.
– Неоспорим факт е, че това са били едни от най-трудните ми периоди. Но не ми беше по-леко и когато живеех свободно в Швейцария. Не че съм се лишавал от нещо, но бях сам. Криех се по едно време при приятел на баща ми. Имаше период, когато бях напълно изолиран 6 месеца в апартамент в планинския курорт Анзер. Без да имам каквито и е контакти. Можех единствено да говоря по телефона. Представете си какво е да си през лятото в планински курорт, където иначе можеш да караш само ски. А откъде идва самоиронията и понякога пренебрежението към околните – може би някой психолог трябва да отговори на този въпрос.

– Как минаваха дните ти в затвора и за какво си мислеше?
– Затворът в Швейцария беше като санаториум. Намираше се в Лозана, беше съвсем малък, в него имаше около стотина затворници. На всеки един от нас се падаше по един надзирател – цареше абсолютен ред. Нямаше никакви побоища или насилие. Хигиената беше на много високо ниво.

– Работеше ли нещо?
– Не, стоях и се борех да ме екстрадират. Но и на двете инстанции молбата ми беше отхвърлена. В крайна сметка успяхме и ме екстрадираха.

– А как беше тук?
– И в българския затвор бях с връзки, защото не ме третираха като обикновен затворник (искрено се смее). Носеха ми по-често храна, отколкото на другите. Не съм имал тежки моменти. Това е истината и няма защо да я крия. Никога не съм бил малтретиран и от следователя Андрей Цветанов. Той не беше настроен добре спрямо мен и фамилията ми, но никога не ме е лишавал от нищо. Напротив! Почти всяка седмица идваха близки, роднини и приятели да ме виждат.
Тогава бях на други години, мислел съм по друг начин. Нормално приех ситуацията. Знаех, че рано или късно всичко ще приключи по един или друг начин.

– Сприятели ли се с някой от другите затворници?
– Да, дори с някои поддържам връзка до ден днешен. В затвора всички бяхме приятели. Особено от нашата и от още 2–3 килии.

– Тогава не се ли счупи нещо в теб и не се ли изнервяше от това, че най-хубавите ти години минават зад решетките?
– Явно не съм се пречупил. Имах невероятна подкрепа от близките ми. Най-вече от сестра ми и от баща ми.

– Чувствал ли си се като изкупителна жертва?
– Такава бях не само аз, но и цялото ми семейство. След като и баща ми беше в следствието, за дядо ми да не говорим.

– Не мислиш ли, че злобата идва от това, че си бил привилегирован?
– Със сигурност съм бил привилегирован. Така е било през целия ми живот и до ден днешен. Пък в онези години – да не говорим (смее се). Имахме повече от нормалните хора, но не мога да променя факта, че съм се родил в тази фамилия. Тогава най-големи привилегии имаха членовете и кандидат-членовете на Политбюро. Министрите също се возеха в мерцедеси. Беше им дадена възможност да си направят по една къща. Разбира се, и тогава е имало хора, които са крали. Но като изчисля разходите, които са правени в онова време за една година, на фона на всичко, което бе откраднато след това – нещата са несъизмерими.

– Какви са спомените ти от дядо ти Тодор Живков?
– Излизаше сутрин в 7–8 часа, а когато си лягах вечер, още не се беше прибрал. И не ходеше на обеди и вечери, а работеше в кабинета си в ЦК. Пътувал съм няколко пъти с него на официални посещения, макар че това се случваше по-често на сестра ми. Последният път, когато ме взе със себе си, беше в началото на 80-те години – тогава ходихме до ГДР. Бил съм на 11–12 години. Иначе често ме водеше на лов в събота и неделя.

– Какви бяха ловните му компании?
– Нямаше такива. Ходеше главно сам и с охраната. Целта въобще не е била вечер да се съберат с някакви хора и да се напият. Е, сигурно е идвал понякога някой местен функционер. Никога обаче не съм бил на лов с дядо ми и Пенчо Кубадински например.

– Смъртта на майка ти ли е най-тежкият ти удар в детството?
– Бях десетгодишен. Представи си какво означава да загубиш майка си на тази възраст! Едва ли може да се случи нещо по-тежко…

– Помниш ли последния си разговор с нея?
– Не. (Прави пауза.) Наистина не помня. Но тя действително беше човекът, който най-много ни възпитаваше със сестра ми. Което е нормално.

– Кой ти съобщи новината за смъртта й?
– Баща ми. Бяхме на море със сестра ми. Казаха ни, че трябва да се върнем в София, без да ни обяснят нищо повече. Качиха ни на самолета и веднага ни закараха при баща ни. Той ни каза, че майка е починала.

– Ходиш ли често на гроба й?
– Не всеки ден, но поне веднъж годишно. Преживяването не е приятно, защото гробищата в България са ужасни и атмосферата е депресираща. А там опитваш да възкресиш спомени с роднините си, мислено да си поговориш с тях.

– Какви бяха отношенията между дядо ти Тодор Живков и баща ти Иван Славков?
– Много малко хора знаят, че те бяха скарани. След като почина майка ми, не са се виждали нито веднъж в периода от 1981 до 1989 година.

– Каква е причината за конфликта?
– Дядо ми имаше много добри съветници, които се стараеха между двамата да няма контакти. Какви ли не глупости са говорили за баща ми. Аз бях дете и пренасях съветите и новините от единия до другия. Например: „Кажи на баща си еди-какво си“. И аз го казвах. Баща ми тогава го махнаха от телевизията и го направиха шеф на Олимпийския комитет. Мислеха, че го пращат в глуха улица, но не познаха.

– Дядо ти даваше ли ти съвети?
– Не.

– За какво си говорехте?
– Бях малък и се държеше с мен като с дете.

– Коя е най-погрешната представа за него?
– Че са откраднати милиарди. Само малоумен човек може да вярва на това. Тези милиарди нали отнякъде трябва да се вземат, за да се изпратят в швейцарските банки, в които уж имаме сметки! Не отричам, че навремето е имало хиляди неправилни неща и повечето от тях са идвали направо от Съветския съюз. Не че в момента не идва всичко от ЕС, Америка или Брюксел. Ние днес какви решения вземаме? Всичко е на местно ниво. Например кой да стане шеф на банката. Сега вече има по-малко заместник-министри, но мисля, че спокойно можем да съкратим министерствата наполовина. Ние тук решения не взимаме, диктува ни Брюксел.

– Какво е мнението ти за Бойко Борисов?
– Първо, никога не е бил бодигард на дядо ми, както го изкарват. Просто неговата фирма го охраняваше и се грижеха много добре за фамилията. Когато предстоеше по-специално излизане на дядо ми, Бойко идваше лично, за да няма проблеми. Веднъж ходиха и до Правец. Когато дядо ми дойде да ме види в затвора, също беше с него. Нормално е, след като охранителната му фирма се грижи за цялото семейство, той също да се интересува.

– Дълги периоди избягваше всякаква публичност.
– Не съм смятал, че съм постигнал нещо в обществото, за да занимавам хората със себе си. Имаше и огорчение от всичко, което ми се случи. Дълбоко в мен явно има и обида към държавата, но всичко вече е забравено.

– Какво се случи според теб след 1989 година?
– Всички знаят какво, но никой не взима мерки. Не знам кой пише сценария, но в Чехия, в Унгария, в Полша нямаше мутри. Тук преходът беше по-различен. Новата номенклатура се създаде от хората, на които им се даде възможност да приватизират държавата за жълти стотинки. Те сега имат самолети и не живеят в България, защото нямат никаква работа тук.

– Имаш ли приятели сред тези хора?
– Да.

– За какво си говорите?
– Общи приказки. Ако имах възможност, щях да постъпя като тях. Човек трябва да е луд, ако може да приватизира предприятие без пари или да вземе държавна поръчка за 200 милиона, от които да открадне 100, и да не го направи.

– Изглежда парадоксално да не си имал такава възможност.
– Нямаше ме през по-голямата част от това време на прехода, а и не съм в течение. Това са обръчи от фирми.

– Казвал си, че имаш дребен бизнес, но никога не си уточнявал какъв е той.
– Имам 3–4 фирми. Едната е за телекомуникации, другата е строителна. Приватизирахме и фабрика, където се правят странни сплави, които е сложно да опиша. Участвам в тези фирми с приятели на баща ми, а не защото имам огромен капацитет.

– Не се ли подценяваш?
– Просто не съм водеща фигура във фирмите. Това бяха готови бизнеси, в които въобще не става дума за милиони, макар че не се лишавам от нищо.

– За какво си спорил с баща си?
– Само човек, който не го познава, може да спори с него. С баща ми просто не можеше да се спори, даже когато не е прав. Докато беше жив, се виждахме почти всяка седмица. Оставях детето да спи при него и при жена му Валя. Дъщеря ми го разнежваше, което е нормално за всеки дядо.

– Опитвал ли си се да превърнеш дъщеря си в свое подобие?
– Не, защото нямаше да е за добро.

– Как ти минава всекидневието?
– През лятото спя до 10 часа. После се виждам с приятели и пия една бира. Това води до втора бира. Между другото, за себе си чета всевъзможни неща. Например, че съм пребил майката на дъщеря си Силвия в Гърция, че съм получил инфаркт, че съм катастрофирал с мотор, докато го карам пиян с детето…

– Кога плачеш?
– Когато съм стресиран.

– Към какво имаш непоносимост?
– От малък мразех да ме хвалят. Всеки ден ми правеха комплименти колко съм умен, колко съм красив, колко съм висок. Слава богу, че съучениците ми не ми се подмазваха и се държаха с мен като с нормално дете. Иначе щях да стана маниак. Първо учех в училището в Горна баня, после в Английската гимназия. Имаше два типа учители – едните искаха да ме научат на нещо, а другите ми казваха: „Утре ще те изпитам. Научи еди-кой си урок“.

– Само шестици ли имаше в училище?
– Не, успехът ми беше 5,50. Една година много ми паднаха надолу бележките и направих фалшив бележник с шестици за баща ми, за да ме пусне на море…

– Имал ли си големи амбиции?
– Никога не съм искал да стана министър-председател. Преди да вляза в затвора, може би бях малко по-амбициозен, но след като се сблъсках с действителността и нищетата, се приземих, както казваше дядо ми.

– Ако дядо ти беше жив, за какво щеше да си поговориш с него сега?
– Той видя десетина години от прехода. Не че не си е скубал косите, макар че нямаше много за скубане. Със сигурност много добре разбираше какво се случва с България. Щеше да ми е интересно да коментира събитията. А те какви са? Станахме членки на НАТО, а нямаме войска. Станахме членки на Европейския съюз, а едно от условията беше да затворим четвърти блок на АЕЦ „Козлодуй“, защото уж не бил подсигурен. Глупости. Французите имаха най-голям интерес да направим това, защото са едни от най-големите производители на атомна енергия. Щях да си поговоря с дядо къде ни е селското стопанство. Това е пак от сценария, писан от Брюксел. Иначе не го познавам този човек Брюксел (смее се).

– А на кой познат човек сваляш шапка?
– Свалям шапка само на баща ми. А за много неща и на дядо ми.

Кристина ПАТРАШКОВА/Филтър