Оня ден съм на големия път. Карам, слушам националното радио. Водещата включва български дипломат, който на уличен жаргон обяснява, как в никакъв случай не бива да помагаме на Украйна, която сама си била виновна за руското нахлуване.

Всеки ден медиите, които издържам със своите данъци, ми пускат такава отрова. Този път обаче наистина се почувствах натровен, като след ядене в подозрителна кръчма. Заболя ме главата, падна ми кафява пелена пред очите… И тогава изключих БНР и включих The Purple Album на Дейвид Ковърдейл. Не е за вярване, но само за около секунда и половина пелената пред погледа ми се вдигна и главата ми се оправи.

Точно този албум не е най-великата възможна музика, но той подейства мигновено като противоотрова. Бях се допрял до културата на т.нар. „Запад“, която за секунда изсмука цялата путинска отрова от душата ми.

Пристигнах, седнах да пуша на теферич и се сетих, че предишната седмица вече бях изживял нещо подобно, макар на по-забавен каданс. На 27 октомври четох речта на Владимир Путин на онази „експертна среща“, наречена „Валдай“, на която събира интелектуалните си лакеи от целия свят. Ходих като отровен до следващия ден, когато се появи обръщението на германския президент към народа на обединена Германия. Макар бавно, прочитането на тази реч изсмука впръснатата от Путин отрова.

Опитът ми, описан в първата случка, лесно можете да повторите. Слушайте „Хоризонт“ и, след като са ви впръснали поредната доза путинска отрова, пуснете си въпросния албум. Може и всеки албум на Deep Purple. Или на The Beatles. Може да залитнете дори към Porcupine Tree – изтеглянето на отровата от душата ви все пак ще се случи.

Случката с речите на двамата президенти е по-сложна и мисля да я подложа тук на по-подробен анализ.

Според Путин нищо драматично не се случва в света след 24 февруари. Просто събитията доказват, че той е бил прав през цялото време да твърди, че: „да владее света – това е онова, на което залага така нареченият Запад в своята игра“. Тази игра именно била тласнала Запада към „разпалване на войната в Украйна, провокации около Тайван, дестабилизация на световните пазари на продоволствие и енергия“.
Дотук звучи като реч на Леонид Брежнев някъде от 1969 година, но с някои съществени разлики. Тогава, наистина „Западът“ (в лицето на САЩ) разпали войната във Виетнам и, пак наистина, „Западът“ направи това, за да противостои на разпространението на комунизма по света, което би била пряка заплаха за доминиращата позиция на същия този Запад. Изобщо, за разлика от Путин и неговите адютанти, съветските лидери не лъжеха толкова откровено. Манипулираха, изкривяваха, премълчаваха, „масажираха“ статистика, пускаха словесна мъгла – но не би им хрумнало да твърдят, че нахлуването на руската армия в Украйна е „разпалено“ от „Запада“.

Путин окончателно се потопи в стилистиката на съветска словесност, но я обогати – освен с лъжи, със самобитни свои измислици, съвършено отвързани от всякаква наблюдаема действителност. Ето, например, неговият отговор на въпроса защо Западът иска да владее света: „Става дума за изчезването на творческия потенциал на самия Запад и за неговия стремеж да спира, да блокира свободното развитие на други цивилизации“.

Това твърди човек, чиито инженери, лишени от достъп до изчезващия творчески потенциал на „Запада“, са принудени: да слагат (западни) чипове, взети от (западни) перални машини в своите крилати ракети; да разфасоват (западни) самолети, за да имат части за останалите си (западни) самолети; да произвеждат (западния модел) автомобили „Лада“ без всякаква съвременна (западна) електроника.

Можем веднага да се досетим коя точно „друга цивилизация“ този „Запад“ иска да блокира, тъй като се чувства застрашен от нейния творчески потенциал. Иде реч за Русия, разбира се, която е мишена на Запада от момента, в който поглъща Украйна: „Възникна огромната Руска империя. Европейските държави веднага започнаха да създават бариера между себе си и Руската империя на принципа: разделяй и владей. Така започнаха опитите за разделяне на руския народ“.

Крайният резултат, според Путин, е триумф на руския творчески потенциал над западния, точно днес: „У нас инфлацията тази година ще е 12 процента. В страните на Евросъюза с най-развитите икономики е 17, а при някои – 21-23 процента, двойно повече, отколкото у нас… Бюджетният дефицит у нас догодина ще е 2 процента, после – 1.4 и след още година – 0.7 процента. Във всички страни от еврозоната той е по-висок“.

Така според Путин, онова, което се е случило след 24 февруари е, че Русия е демонстрирала своето творческо и икономическо надмощие над „Запада“. Оттук следва изводът: „онова, което ние правим, става много привлекателно за твърде много страни и народи по света… вижте, в много страни от Африка днес се веят руски знамена. В Латинска Америка става същото, в Азия. Имаме твърде много приятели“.

Следващата стъпка е ясна. Щом руският – „евразийският“, както го нарича Путин по-късно в речта – модел е толкова привлекателен, то е време и европейците, и американците да го последват: „ценността и значението на Евразия е, че това е самодостатъчен комплекс, с огромни ресурси от всякакъв вид и с огромни възможности… Естествена част от тази Голяма Евразия би могла да бъде нейната западна покрайнина – Европа… чиито лидери някак не забелязват, че и бездруго вече са станали чужда периферия, превърнали са се във васали“…

От години в главата на Путин Европа е васал на Америка. От тази гледна точка е разбираемо, че той предлага на европейците да станат васали на Русия – модел по-успешен не само от техния, но и от американския. На американците Путин засега не предлага да се присъединят към руския модел; но все пак съвети към тях той има: „Най-важното е да се борите за повишаване на заплатите, това е първо. Второ – не вярвайте, че Русия е ваш враг или противник. Русия е ваш приятел…“

Според Путин, накратко резултатът от войната в Украйна е окончателната демонстрация на предимствата на руския модел пред „западния“, поради което най-доброто, което европейците могат да направят е да се присъединят към Голяма Евразия като нейна „покрайнина“.
Всичко в тази реч е лъжа и измислица, но все пак крайният резултат от словесното излияние на Путин е оформянето на лепкава и отровна паяжина, в която много хора могат да се омотаят. Да видим сега противоотровата – обръщението към народа на германския президент.

Разликата е видима още в първото изречение. Докато според Путин нищо драматично не се е случило след 24 февруари, според Щайнмайер един свят е свършил и друг се е родил: „Всеки човек в нашата страна, който се събуди на 24 февруари и видя картините на ракетните атаки срещу Киев, на танкови колони на украински улици, на грамадния мащаб на руското нахлуване – всеки, който се събуди пред такива картини разбра, в онази сутрин, че светът е станал различен“.

Това, разбира се, е факт и затова представлява разкъсване на путиновата паяжина. На 24 февруари за пръв път от 1945 година една страна в Европа нахлу с армията си в друга страна с цел да я завладее и подчини. Това нарушава всички договори и правила, изработени след Втората световна война, за които правила Путин твърди, че са „черна дупка“. На друго място Путин казва, че никой не му ги е обяснил и той не ги разбира. А обяснението е просто: нарушение на правилата е Русия да гарантира с подписа си, че ще спре всеки, който нападне Украйна – а после самата тя, Русия, да я нападне.

Подобно разрушаване на европейския ред веднага ражда криза и Щайнмайер не лъже народа си по този повод: „Бруталната агресивна война на Русия в Украйна направи на пепел европейската система на сигурност… Това е най-дълбоката криза, която нашата обединена Германия някога е изпитвала.“

След тази констатация той като Путин дава на съгражданите си исторически контекст. Този контекст, обаче, е твърде далеч от лакираната картинка, която Путин рисува на руснаците ден по-рано: „В годините преди 24 февруари Германия се радваше на попътен вятър… свободата и демокрацията напредваха навсякъде в света, търговията и благополучието изглеждаха възможни навсякъде“. Какво предстои: „Задават се по-трудни години, сурови години. Дивидентите на мира свършиха… Очевидно е, че ще трябва да се правят жертви… Ще трябва отново да се научим да сме скромни“.

За разлика от Путин, според който Русия винаги е била права и това сега става ясно, германският президент съобщава на народа си нещата такива, каквито са, без грим и премълчаване. Докато Путин се хвали, че неговата икономика е по-силна от западната, Щайнмайер призовава своите сънародници към жертви и скромност.

Покрай извечната правота на Русия Путин прокарва тезата, че и той винаги е бил прав, непогрешим. На фона на това главозамайване Щайнмайер констатира вина и я поставя там, където й е мястото: „На 24 февруари… звукът на сирените, димът над Киев, ужасните картини на онази сутрин… разкриха окончателния, горчивия провал на години политически усилия, включително от моя страна, за предотвратяване на точно този ужасен миг“.

Наричането на провала „провал“, поемането на лична отговорност за него – това е онзи момент, в който решаваме да повярваме на въпросния политически лидер. За разлика от такива лидери, диктаторите никога не признават провал и още по-малко – някаква своя отговорност за такъв.

В своята реч Путин, увлечен в дребно самохвалство, нито показва загриженост за руските граждани, нито се обръща към тях с някакви призиви или съвети. За него те не съществуват. Ден по-късно в обръщението на германския президент разговорът с гражданите заема около половината от обема на речта му. Щайнмайер им обяснява, че жертвите са неизбежни, че германците могат да минат през идващите тежки години ако са заедно и ако знаят, че в крайна сметка доброто ще победи злото и германците ще останат онова, което са: „Силна демокрация в сърцето на Европа. Свободна, разнообразна република, съставена от самоопределящи се граждани“.

В тези изречения, между другото, са описани именно онези европейски ценности, които Путин твърди, че не разбира. Те са ясни и прости за обяснение – но не и на човек, напълно лишен от всякаква симпатия към народа си, съвършено опериран от разбирането, че управлява от името на обикновените граждани и за благото на обикновените граждани.

Интервенции, подобни на тази на Щайнмайер, не само изправят истината срещу лъжите на Путин и путинистите. Те лекуват душата и поради факта, че използват културен, приличен език, за разлика от заплашително-бандитския речник на Путин и нему подобните. От речта на руския президент, например, научаваме, че: западните страни са в състояние на „бълнуване някакво… хайде поне да си поразмърдате малко мозъците… съвсем се опростачихте“; британският премиер Лиз Тръс „ръси глупости – девойката не е много наред с главата“; председателката на долната камара на американския Конгрес Нанси Пелоси е „бабишкер… замъкнала се в Тайван, за да провокира Китай… с някакви бълнувания“; правилата в международните отношения за които говори „Западът“ са: „Глупости някакви, за идиоти… бълнувания“.

Това, че за Путин всички, с които не е съгласен „бълнуват“, е само по себе си тревожно. Не толкова тревожно е, че неговата реч го разкрива като страхлив човек, молещ – поне осем пъти – за преговори със същия този „Запад“, уж пълен с луди девойки, простаци, глупаци, бабишкери и идиоти. Решителният, сериозен и загрижен тон, с който Щайнмайер обяснява на сънародниците си необходимостта от заставане срещу Русия е съвършено различен. Тук имаме работа със смел човек.

Някой ден историците ще пишат, че със своите речи от края на октомври 2022 година двамата президенти разкриха, какво ще се случи: Путин, че ще загуби войната, властта и държавата си; Щайнмайер, че Западът е възстановил своята решителност, спомнил си е върху какви ценности е основан и ще излезе категоричен победител над „Евразия“.

Думите имат значение, защото те градят света.

Коментар на Евгений Дайнов/OffNews.bg