Великден през пролетта на 1944 г. със сигурност не е като никой друг през дългата история на големия християнски празник по нашите земи. Тогава вместо божия благословия, над няколко градове и села в страната от небето се изсипват бомби.

На Велики понеделник, 17 април, в 11.45 сутринта София е атакувана от 350 бомбардировача, ескортирани от 100 изтребителя. Хвърлените бомби са около 2500, убити са 128 и са ранени 76 души.

Същия ден вечерта към 23.30 ч. е бомбардиран и Пловдив. Там сто и петдесетте взрива убиват 44 и раняват 33 души. Атака има и над Асеновград, Садово и село Ягодово, където загива 1 човек. Над Перущица са пуснати 10 бомби, като загиналите са двама. Към 22 часа има нападения и над добричките села Видно, Ириджа, Твърдица и Горичане.

Това е третата голяма въздушна атака на Съюзническите войски над столицата. Масирани бомбардировки има и на 10 януари, а най-тежката е на 30 март, когато в 9.45 ч. градът е засипан с т.нар. бомбен килим, а в 10.10 ч. има повторно нападение. Хвърлени са 3000 фугасни и около 30 000 запалителни бомби, разрушени са 3575 сгради. Жертвите са 139.

Как се посреща Великден в такава обстановка? Днес отново с пълна сила си задаваме този въпрос при вида на опустошените от руските атаки украински градове и отказа на Москва да спре огъня поне за религиозните празници.

Защото и сега, както тогава, бомбите на едни християни убиват и разрушават домовете на други християни, при това цивилни. А свещените дати се отбелязват в обстановка на безбожно отрицание на целия християнски морал.

Своите спомени от големите бомбардировки над София и живота на обикновените хора през зимата и пролетта на 1944 г. пред „Дневник“ разказа 92-годишния Иван Иванов. Той е роден през 1930 г. и по време на драматичните събития е бил на 14. Впоследствие става геоинженер и до пенсионирането си работи като такъв.

– Какво помните от онези страховити месеци, в които войната всъщност за пръв път става реална за жителите на столицата и редица други български градове и села?

– Почти всичко си спомням. Тогава ние живеехме на ул. „Раковски“ срещу Операта, в една голяма кооперация срещу ул. „Врабча“. Понеже в сградата долу имаше скривалище – едно голямо помещение, в него идваха хора от целия квартал. Майка ми имаше няколко приятелки, които, като станеше тревога, идваха у нас. Но понеже бяхме на първия етаж, дотогава не слизахме в скривалището. Мислехме, че няма смисъл. На 10 януари обаче те бяха седнали в кухнята и пиеха кафе, а аз стоях до прозорците към улицата, към „Раковски“. И по едно време поглеждам нагоре и виждам самолети.

Така че ние застанахме на площадката пред стълбището за мазето. И в това време се чу едно свистене, а там сред хората имаше някакъв офицер, май че беше германец, който каза: „Това е бомба.“

Едно силно пищене се чуваше. И в следващия момент вече се чу експлозия, а бомбата падна на ул. „Бенковски“, където имаше на застрахователното дружество сграда. Там падна бомбата – на 200 метра може би от нашата кооперация. И както си стояхме на площадката, изведнъж се озовахме на долната. Детонацията и взривната вълна просто ни преместиха. Както нямаше място, изведнъж се наместихме на долната площадка всички.

– Колко време продължи самата бомбардировка?

– Това беше единствената бомба, която ние чухме. Те бомбардираха към гарата и нататък, при нас нямаше други засегнати сгради. След обедната бомбардировка, когато дадоха отбой, нас започнаха да ни евакуират, защото вече имаше поражения и в центъра. Дотогава нямаше нищо в София, в самия град. Имаше само по покрайнините някъде хвърлени бомби.

Та след нападението първо тръгнахме да търсим роднините, защото нямаше телефони – да видим какво става с тях. Те живееха до училище „Елин Пелин“ (сега 19-о средно училище в София – бел. ред.), където аз бях в четвърто отделение, и при тях, слава богу, също нямаше лоши последици.

– Какво знаехте вие тогава за събитията? Като деца обясняваха ли ви какво се случва и защо има бомбардировки над града?

– Аз бях някак си в течение на събитията, защото всички около мен бяха възрастни, не съм бил изолиран от тях и да общувам само с връстници. Та всички наоколо говореха и обсъждаха политиката. А когато след бомбардировката на 10 януари бяхме евакуирани в Кнежа при дядо ми и баба ми, едно от задълженията, които имах аз, беше да ходя да купувам вестник „Зора“ за дядо.

Всеки ден отивах да пресрещна вестникаря на пътя му от гарата, където вестниците пристигаха с влака. И докато стигна обратно до вкъщи, преглеждах новините, заглавията, така че бях в течение на историите.

Какво си спомняте от бомбардировката на 30 март? Тя е била най-тежката от всички.

– На 30 март ние бяхме вече в Кнежа. Но баща ми си беше в София, защото работеше в едни мебелни магазини. Неговият шеф имаше няколко коли, които бяха с газгенератори, защото нямаше бензин – автомобилите имаха печка с въглища и трябваше да я поддържаш непрекъснато да гори. Тя се монтираше отзад зад багажника. Нямаше откъде да дойде бензин, всичкият отиваше в Германия. С тези коли ни закараха до Кнежа. Но баща ми нямаше как да пътува всеки ден и си остана в София. И на 30 март по време на голямата бомбардировка той беше в града.

Тогава имаше ли повече поражения в квартала около вас?

– Имаше. Нашата кооперация беше от два входа. Но те бяха фактически две сгради, залепени една за друга. Към ул. „Московска“ беше вход А, където ние живеехме, и апартаментът ни беше залепен за апартамент от другия вход. На 30 март е паднала бомба, която е разрушила изцяло втория вход. А стената на нашия апартамент към другата сграда беше изчезнала и от нашите стаи можеше да се види чак до гарата. Без стена и без прозорци. Стената липсваше въобще.

После как възстановиха всичко това? Колко време отне да се оправят щетите?

– Наново построиха цялата сграда, както си беше. Много бързо стана.

В това време на бомбардировки как се снабдявахте с продукти? И въобще за Великден имаше ли откъде да намерите яйца, брашно, мляко?

– Имаше. Гладът започна по-късно. Аз сутрин ходех за кисело мляко например. Киселото мляко се продаваше в едни големи кръгли съдове. И такова беше качеството, че можеш това нещо да го обърнеш наопаки и каймакът го държи цяло. На самия Великден (15-17 април 1944 г. – бел. ред.) ние вече не бяхме в София, бяхме в Кнежа евакуирани, и там си имаше всичко. Хората гледаха добитък, имаше яйца, мляко. Всичко си имахме за Великден.

Кога успяхте да се приберете обратно в София? И къде живеехте след бомбардировките, след като апартаментът ви е бил засегнат?

– Есента на 44-та година се върнахме в София. Значи фактически сме изкарали лятото и си се прибрахме. Апартамента ни го бяха оправили вече. Не беше още издигната цялата срутена кооперация, но стената беше затворена и можеше да се живее нормално. И аз тогава наесен постъпих в Първа мъжка гимназия, в четвърти клас постарому, на ул. „Стара планина“. Тогава бяха мъжки и девически гимназиите, отделно.

Едно от най-интересните неща, които помня от града след бомбардировките, беше, че срещу МВР-то на ул. „Шести септември“, на отсрещната сграда отгоре имаше качен един автомобил. Сигурно беше отишъл на покрива от взривната вълна. Така и не разбрахме как точно се беше случило.

И още едно нещо ми е останало като ярък образ в съзнанието. Срещу банката, до двореца на царя тогава имаше една много хубава търговска улица с луксозни магазини, където сега е Партийният дом. И там беше пак с жълти павета, имаше и релси – по „Търговска“ вървеше трамвай. При бомбардировките между банката и градската градина бяха изкъртени релсите и едната релса се беше забила отвесно в земята като стълб. Така беше забита тази релса от бомбата, че седя две-три години може би. Такова налягане е било!

А преди най-голямата въздушна атака на 30 март баща ми ми е разказвал, че са бягали към Драгалевци. И оттам, от високото, са наблюдавали цялата бомбардировка на София отгоре. Нещо страховито е било!