„Жива да не бех“, казваше в такива случаи баба ми Гина (лека й пръст). България е надминала Румъния по борба с корупцията на високо равнище и е влязла в европейските стандарти по организирана престъпност, реши Еврокомисията на Жан-Клод Юнкер и преобърна представите ни за върховенство на закона, принципност и честност.

Държавата, която се прочу като най-корумпираната в ЕС, но не вкара в затвора нито един високопоставен функционер, която специално бе наблюдавана за организирана престъпност освен за корупция (за разлика от Румъния), но не намери подходяща килия за нито един мафиотски бос, стана за пример, който Букурещ занапред ще трябва да следва.

Румънци, учете се!

Пуснете на свобода стотиците министри, депутати, магистрати, кметове, олигарси и други знайни и незнайни крадци и разбойници, които лишихте от благоденствие по съветите на Брюксел! За да не се давите накрай Дунава, гледайте как се прави непромокаема тефлонова политика от премиера Бойко Борисов, който според последния доклад на ЕК спечелил пълното доверие на Брюксел с голи обещания и без никакви конкретни резултати! Лаура Кьовеши, която се прочу като тигрица в румънското правосъдие, ще трябва в качеството си на новоизбран първи европейски главен прокурор да се преквалифицира на вакла овчица.

Ако четем внимателно документите на ЕК, можем да разберем как стана този чудотворен обрат. Но трябва да знаем, че са писани на принципа „лявата ръка да не знае какво прави дясната“. В същинските текстове картината е разкрасена, а под линия е показано какво представлява в действителност. Това личи особено добре в техническите приложения, наречени „Работен документ на службите на Комисията“, чиито анонимни автори са водили трудна борба със своята съвест и са победили.

Според техническите доклади мониторингът над България и Румъния, който продължава от първия ден на членството им в ЕС на 1 януари 2007 г., се разделя на

два основни етапа –

до 25 януари 2017 г. и след това. На тази дата ЕК направи оценка на изтеклите 10 години, които значително надхвърляха първоначално очаквания срок от максимум три години наблюдение. Брюксел вече се чувстваше изтощен от процедурата и търсеше начини да се измъкне. Затова, вместо да настоява за убедително изпълнение на заложените 6 критерия за България и 4 за Румъния, реши да тегли чертата и да въведе нови критерии под формата на по-лесно изпълними препоръки. За България, която показа непреодолимо твърдоглавие да опази своята клептокрация и бе склонна да прави само законодателни и структурни промени (вместо присъди), бяха формулирани 17 препоръки за точно такива хартиени резултати. За Румъния, която вече бе напреднала много в присъдите благодарение на кипящата от енергия антикорупционна прокурорка Лаура Кьовеши, изискванията бяха просто да не допусне обрат и да запази постиженията си.

Двете държави бяха пуснати на финалната права, но точно тогава

Букурещ осъзна благодарение на двойния аршин на Брюксел

каква грешка е допуснал в сравнение с България. Управляващите започнаха да жалят за напразно дадените свидни жертви на брюкселския олтар и да опитват да ги реабилитират. Първата им работа бе да изритат Кьовеши, а след това така да изменят законодателството си, че да се предпазят от нови присъди и в същото време да пуснат на свобода вече осъдените. Това бе възприето като грубо предизвикателство от ЕК, чийто председател Жан-Клод Юнкер стана омразна фигура в Букурещ. Отношението към него пролича особено ярко на откриването на румънското председателство на Съвета на ЕС в началото на 2019 г., когато приветствената му реч дори не бе огласена на сайта на председателството. Враждата бе пренесена на лично равнище и нищо не можеше да усмири Юнкер в желанието му да накаже Румъния. Даже закъснялата оставка и вкарването в затвора на конструктора на антибрюкселския отпор Ливиу Драгня не бе достатъчно.

На този фон отношенията на Юнкер с България бяха цъфтящи

Той пишеше писма с лично изрисувани сърчица до „приятеля Бойко“, който му отвръщаше с прегръдки и пълно послушание по време на българското председателство на Съвета на ЕС през първата половина на 2018 г. Контрастът бе очевиден и затова още през ноември с.г. България получи първата си награда – ЕК прекрати „временно“ наблюдението си над нея по три от шестте критерия. Особено шокираща бе констатацията, че тя се е справила с хроничната си организирана престъпност, без да е вкарала в затвора нито един лидер на голяма престъпна група. А през 2006 г. ЕК препоръча България да бъде приета в ЕС на 1 януари 2007 г. едва след като тогавашният вътрешен министър Румен Петков обеща на бившия председател Жозе Барозу, че ще разгроми три големи престъпни групировки. Говореше се, че са трибуквени. Макар че вождовете им са добре известни, правосъдието не ги откри и не даде косъм да падне от главите им. Така обещанието се превърна в голяма лъжа, а Брюксел преглътна резила и провъзгласи, че спира наблюдението си по този показател „въпреки изпълнената с предизвикателства среда“, защото България е заприличала по организирана престъпност на другите европейски държави.

Думата „предизвикателства“ трябва да се разбира на брюкселски език като „бандити“. Номерът е, че те станаха по-малко видими, но не защото влязоха в затвора, а защото се снишиха като по команда през последните години. Снишаването им обаче трябваше, вместо да успокои Брюксел, да му отвори очите за срастването в България на власт и престъпност, при което престъпниците не се плашат от властта, а действат в симбиоза с нея, за да си гарантират взаимно оцеляване.

По другия възлов критерий –

борбата с корупцията на високо равнище – ЕК отчете като големи постижения единствено пожелания, намерения и обещания, а не както настояваше по-рано – конкретни резултати, т.е. окончателни присъди. Като особено голям успех се сочи намерението на българските власти сами да се контролират след прекратяването на европейския мониторинг. При това не се искат никакви гаранции, а се разчита на честната им дума.

За напредъка в борбата с организираната престъпност, която уж бе изчезнала преди година, вече стана дума. А за корупцията намираме следния откровен текст, но под линия в техническия доклад: „В доклада от януари 2017 г. беше подчертано, че по двата показателя, свързани с корупцията (на високо и по-ниско равнище – б.а.), е постигнат най-малък напредък през десетте години на механизма за сътрудничество и проверка. В следващите доклади от ноември 2017 г. и ноември 2018 г. се отбелязваха няколко допълнителни важни стъпки, но все още се подчертаваше необходимостта България да постигне конкретни резултати“.

А конкретни резултати няма и за прикадяване. Иначе ЕК щеше гордо да се похвали, че е постигнала нещо чрез натиска си върху България. От тук нататък може да се смята, че правителството и правосъдната система са си свършили работата и трябва да внимават само да не направят някаква скандална глупост, която да постави в допълнително неудобство Брюксел. Той вече си е дал препоръката и

наблюдението преминава в чисто процедурен етап

Докладът ще бъде разгледан от комисията LIBE (за правосъдие и вътрешен ред) на Европарламента и от Съвета на ЕС по правосъдие и вътрешни работи. В предишни случаи Европарламентът е приемал докладите само за сведение, а Съветът на ЕС просто ги е одобрявал.

Идеята за европейски мониторинг не е умряла напълно, защото се говори за бъдещо общо наблюдение над всички държави за спазването на върховенството на закона. Но това евентуално ще бъде работа на следващата Еврокомисия, която още се мъчи да проходи. Предишен опит за писане на антикорупционни доклади на всеки две години за целия ЕС се провали след излизането на първия доклад през 2014 г. Няма сигурност, че сега ще има консенсус държавите да се подложат на такова наблюдение само за да заменят компрометирания механизъм за сътрудничество и проверка (за България и Румъния) с друг, всеобхватен.

Ако все пак той се появи, българските власти ще престанат да си хвърлят шапките от радост, защото в него ще залегнат и критерии, които сега отсъстват – като наблюдението за свобода на словото. Впрочем единствените критики, които Брюксел си позволи в последния си доклад за България, бяха заради „медийната среда, за която се признава, че поражда сериозни опасения“. Дори на него му стана неудобно от грозните факти и незлобливо подхвърли: „Въпреки че медийната среда е извън показателите на МСП, нейните недостатъци продължават да оказват въздействие върху съдебната система“. Тук можем да се съгласим с него, но с добавката, че медийната среда не е нищо друго освен част от цялостно отровената криминализирана среда, която му убягна от погледа.

Автор: Светослав Терзиев, „Сега“