Ако някой някога ми беше казал, че оттеглянето (или наритването) на Цветан Цветанов от всички партийни постове ще се превърне, освен в политическа, и в културна трагедия, сигурно щях да му препоръчам да си прегледа главата, да наблегне на хладните душове, да ограничи приема на алкохолни напитки и да се замисли за ваканция без интернет сред природата.

Обаче България е страна, която обича да те изненадва екстремно. Тъкмо решиш, че си схванал механизмите, по които се развиват събитията у нас, че вече всичко ти е ясно и нищо не може да те шокира, и тогава в новините чуваш как Бойко Борисов с метален глас обяснява, че вече не иска да слуша Веско Маринов по партийните концерти на ГЕРБ. Само мога да подозирам какви турбулентни процеси са се развили в емоционалната душа на изпълнителя на „Горчиво вино“. Всички медии го бяха обсадили, за да измъкнат от него политически коментар, да определят степента на неговото разтърсване, а той не ги разочарова.

„Знам, че той вече не е това, което беше до вчера. И дойде като гръм от ясно небе за мен и за всички мои близки. Дори за момент спрях автомобила и изпаднах в някакви размисли – колко мръсно нещо е политиката“, обяви естрадният бард на всеослушание. Разбираемо е да е потресен. В силните години на Цветанов Веселин Маринов му беше нещо като редовен компаньон.

С минимално усилие можете да откриете десетки снимки на всесилния доскоро гербаджия заедно с неговия приятел. На една от тях двамата задъхано тичат рано сутрин, следвани от неясно колко охранители. В израз на естетическо възхищение дори веднъж певецът определи Цветанов като „принц, който разнася светлина и доброта“. Партиецът му отвърна тези дни с не по-малка нежност: „Веско Маринов е ранима душа“. Тук се нуждаем от истински символист, за да опише емоционалната драма, защото моето перо е безсилно да я предаде. Но нека да не се поддаваме на цинизма на епохата.

Лесно е да задълбаем като фройдистки психоаналитични водолази в тази фраза, но не смятам, че това ще ни даде верния ключ съм ситуацията. Маринов, волно или не, е типичен представител на българската артистична интелигенция, която от поне половин век насам е опиянена от властта във всяка нейна форма. Това е преклонение пред силата, изумление от възхода на един човек, който в други времена и епохи щеше да счита за свое висше професионално умение въртенето на волана на градско такси. Именно в този тандем връзката „култура-политика“ лъсва в своя самоопиянителен блясък. Точно заради това Веселин Маринов не бива да се учудва, че името му падна като бомба насред драмата в ГЕРБ. Това беше неизбежно. Естрадната икона трябваше да е наясно с това. Нали в една от легендарните си песни той настоятелно твърдеше, че истинското вино е горчиво. Е, сега му сипаха една каца от него. Наздраве!

Окончателната раздяла между Борисов и Цветанов стана в много интересен момент. Веднага след изборите, които ГЕРБ спечели (не използвам думи като „победа“, защото е неуместно при кошмарно ниската активност). Като вземем предвид това, че управляващата партия влезе на куц крак в изборите, след цяла серия от оставки и скандали, които не спират до днес, то резултатът би трябвало да е повод за отваряне на шампанско и раздаването на безплатни билети за следващия коледен концерт на Веселин Маринов.

Подозирам, че Цветанов още от мига, в който се върна от митичното пътуване в САЩ и беше принуден да подаде оставката си като депутат, е виждал в резултата от вота шанс за своето пълно завръщане в политиката и окончателна реабилитация на собствената си личност. Тази надежда от самото начало е крехко поетична, защото ако има нещо, което не може да бъде изчегъртано от съзнанието на хората, това е картината на преял партиен номенклатурчик, който си е уредил ВИП асансьор, за да го стоварва директно в хола му, при това на смешно ниска цена.

И преди феновете на ГЕРБ да почнат да се давят с пуканки и да тренират циничната си реторика към мен, нека да обясним. Колкото и да се напъват, колкото и да се опитват да лиснат сапунка върху корупционните драми, петната, които луксозните апартаменти нанесоха, са неизтриваеми. Никой не ти пречи да разглеждаш резултата като прошка, ако искаш, но при такава активност е добре да имаш очи и на гърба си, защото гневът на негласуващите винаги идва неочаквано като природно бедствие. Точно заради това Цветан Цветанов и Веселин Маринов го отнесоха. Пуснаха ги по тръбата към канализацията на политиката и сега всички журналисти тръпнат в догадки къде ли точно ще спре този процес.

Изгледах няколко телевизионни изповеди на Цветанов, след като беше изритан от ръководните постове в партията. След тях вече съм убеден, че в последните три месеца, зад гърба на всички ни, се е водила истинска студена война за бъдещето на ГЕРБ. Само така можем да разтълкуваме офертата, която Борисов е отправил на Цветанов – да остане обикновен служител в централата, но без никакви контакти с местните структури. Това поставя по нов начин и факта, че Борисов изплува като челна фигура на ГЕРБ по време на цялата кампания. Той я взе на ръчно управление и буквално не слизаше от новините. Ние мислехме, че това е било част от усилието да се закрепи на власт, но може да се окаже, че е било елемент от вътрешнопартийната битка. Борисов спешно се нуждаеше да покаже на партията си, че той е човекът с властта, той държи хляба и ножа (да си припомним класика Ахмед Доган) и че Цветанов е част от мрачното минало на формация, която се опитва да се подложи на екстремен медиен лифтинг. Това си беше война, а отричането, че се е провела, я прави единствено по-подла и необуздана.

Едва ли през 2005 г., когато се появи като заместник-кмет на София, Цветанов е подозирал, че 14 години по-късно ще стане най-неудобният човек в ГЕРБ. Едва ли си е мислил как хора, които лично той е посочвал, ще излизат по телевизиите да се кълнат, че партията винаги е била единствено и само на Борисов. Едва ли е знаел, че българската политика е ненаситно чудовище, което мели кости и действа като огромно количество радиация. Гледано отстрани, няма как да не признаем, че ефективността на ГЕРБ беше основно продукт на Цветанов. Той създаде структурите, схемите и всички останали механизми, които превърнаха партията в изборна машина. Но именно това върна в България призраците на тоталното противопоставяне, отрови политическата атмосфера и създаде толкова конфронтационна среда, че дори и малките новини могат да се превърнат във възпламеняващ скандал. А информациите за луксозни апартаменти имат ефекта на ядрен взрив, чиито последствия ще са по-дълги от радиационното облъчване в Чернобил. Не знам дали Цветанов ще излезе от този режим на самосъжаление, в който е потънал. Не че няма поетична справедливост в неговите медийни хленчове, но опитът показва, че това е възможно най-лошият вариант за действие в такава ситуация. Още две такива интервюта и направо ще е готов да се превърне в естрадна балада.

Спомняте ли си, че по време на първото правителство на Борисов, когато Цветанов беше всесилен и мощен, Веселин Маринов, Тончо Русев и Евтим Евтимов сътвориха Химн на МВР. През годините тази песен беше пародирана, иронизирана, свръханализирана, но един от куплетите звучи направо пророчески. В него се говори за продажно братство, което граби от народното богатство, а после текстът направо удря в сърцето:

Ако някой вярата убива
и престъпниците сам прикрива…

Ето това пропусна да си даде сметка Цветанов навремето. Изкуството, дори най-пошлото и баналното, дори най-пластмасовото и клишираното, има великата възможност да се превръща в пророчество с късна дата. Чуйте днес Химна на МВР и ще се убедите. Текстът е талашитен и на човек му идва да си отхапе ушите, като го слуша, но той звучи като политически преразказ на съдбата на Цветанов. Дали е подозирал преди години, докато ръкопляска на Веско Маринов, че всъщност ръкопляска на мрачно предсказание за бъдещето, пълно с катастрофи, скандали, енергийни псалми, ВИП асансьори и бляскави мезонети? Сега на Цветанов му остава единствено да си върти албумите на ранимата душа и да разчита, че се свиква с вкуса на горчивото вино, и да чете старите интервюта, в които е изобразен като принц. Само да не стане така, че и Веселин Маринов да го изостави. Историята на българската култура е познала и по-безчестни времена, ама по-подли – никога.