Дойче Веле публикува миналата седмица текст на Ивайло Дичев, в който авторът ни призовава да имаме конструктивно отношение към българите зад граница. „…да измислим такава форма на държавата, която да ги привлече за сериозно участие в нашите дела“, написа той. И дори си позволи да прогнозира, че, ако се справим с тази задача, „България от провинция ще стане глобален играч“.

Нека помислим над тези думи със спокоен дух и трезва глава. Дали подобна политика, приобщаваща българите зад граница към общото дело, би била нещо добро? Разбира се. И причините за това са толкова очевидни, че няма смисъл да бъдат изреждани. При всички положения, Ивайло Дичев отвори вратата към една сериозна дискусия по следния вечен въпрос: „Накъде да бутаме България?“.

През тази врата обаче нахлуха онези, които от цялата работа чуха само „провинция“. И се възпалиха като… Е, като едни провинциалисти, но с претенции, когато ги наречеш така. Всъщност в своя текст Ивайло Дичев не нарича никого така. А и аз имена няма да споменавам (дори няма да привеждам цитати), за да няма ревове на тема либерализъм, късания на ризи и „ти мен уважаваш ли ме“…

Странно, но факт: най-доброто описание на провинциалист за мен остава онова, което тогавашният идеолог на Путин, Владислав Сурков, дава на руснаците в своя лекция от 2007 година:

„Ние приличаме на момчета от крайните работнически квартали, внезапно оказали се в деловия център на града. Шум, светлини, движение, наоколо е пълно с играчи и умници, с търговци и лихвари. А ние, като едни цървули, пристъпваме назад и се объркваме, отворили уста и опулили очи. Отбраняваме се, да не ни метнат. Обезателно ще ни метнат, ако и по-нататък продължаваме да пристъпваме назад и да отваряме уста.“

Това, разбира се, не описва хората, живеещи мирно в провинцията, а онзи провинциалист, който иска да бъде възприеман от останалите (пак по Сурков) като „столичная штучка“.

Там хората искат да бъдат „уважавани като хора“

Преди точно 20 години се отказах от софийското си жителство, придобито при раждането ми, за да се изнеса в село Миндя, община Велико Търново. От столицата избягах в провинцията. Защо? Защото София е най-тежката провинция в цялото ни отечество. Тя е момчето от крайните квартали (но с претенции), описвано по-горе от Сурков. Вечно недоволно, вечно искащо да го признаят за „столичная штучка“, вечно гледащо на останалите с подозрението, че ей-сега ще го пратят да си измие врата… По-добре човек да е в истинска провинция, отколкото – в столичната.

Откакто живея в истинската провинция, научих каква е разликата. В истинската провинция хората не се правят на онова, което не са. Нямат претенциите да бъдат признати за нещо повече от обитатели на, да речем, село Миндя. Искат да бъдат „уважавани като хора“.

Изобщо, болезненият напоследък въпрос с признанието, който поставя и Ивайло Дичев в своя текст, в истинската провинция продължава да бъде решаван по обичайния за Просвещението и за Възраждането начин: Дължи ти се признание за това какъв човек си. Крадеш или работиш? Лъжеш или помагаш на закъсалите? Може ли на теб да се разчита? Малко като при Мартин Лутър Кинг: „Мечтата ми е някой ден моите деца да не бъдат съдени по цвета на тяхната кожа, а по съдържанието на техния характер“.

Или, казано по миндювски: „Може да е малко чер, ама щом работи, не е циганин.“

Какъв е проблемът да живееш в провинцията и да се радваш (там, в провинцията) на признанието на околните, защото си честен, работлив и помагащ на другите? Проблемът е на онзи, който търси признание само по една линия: всички да кажат, че той не е провинциалист, че е повече от провинциалист.

Да пренесем това на плоскостта на националната общност. Какъв е проблемът да имаме самочувствието на граждани на страна, в която нещата са добре уредени, всички спазват закона и тротоарните плочки не бълват рядка кал, когато стъпиш върху тях? Проблемът, разбира се, е, че страната ни не е добре уредена, законите не се спазват, а тротоарните плочки бълват рядка кал.

Не, няма да се гордея с това, че макар да ходя кален из центъра на София, все пак сме народ, открил и компютъра, и Америка, дал на вси славяни книги да четат, че и бил навремето на цели три морета. Няма как, застанал с кални кундури на жълтите павета, да се гордея със Симеон Велики. Защото това, точно това би бил тежък провинциализъм. Не-провинциализъм е да си подредиш нещата така, че да не се оказваш облян с рядка кал на път за среща в Народното събрание.

Гордея се с това, че понякога имам принос към добрата уредба на някои неща. Например – с това, че на брега на река Веселина (край Миндя) няма сметище на шест общини, както щеше да има, ако не бях (с помощта на много други) го спрял. Но изобщо не се гордея със Симеон или Крум, когато всеки октомври насреща ми застанат студенти-първокурсници, които се гордеят с трите морета (не, че знаят кои са…), но не са и чували за трите власти и тяхното разделение.

Като Ивайло Дичев се гордея с постиженията на българи на световната арена. Защо го правя? Защото имам огромния късмет хем да съм роден в България, хем след дълги скитания по света да съм решил да я превърна в свой дом – в онова място, където се чувствам добре, сред свои. И, естествено, когато някой от тези „мои“ постигне признанието на световната публика – няма как да не му се радвам. Частичка от признанието към него се връща и като признание към мен. Той е част от моя дом, брат ми е…

Не ми е никакъв брат обаче онзи който, вместо да направи нещо полезно за дома ни, слага черна качулка и тръгва по улиците, попържайки джендъри, гейове и соросоиди с името на Левски на уста. Няма как да ми е брат, защото предава моя дом, съграден, според настояването на Левски така, щото в него да живеем задружно поради „братството и съвършеното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр.“

Аз решавам каква е моята идентичност

Не виждам как разсъжденията ми дотук ме правят „космополит-нихилист“, за какъвто се водя в тефтерите на… да ги наречем онези, които наричат такива като мен космополити и нихилисти. Или, да го кажа по друг начин: дори не си представям как в Миндя, където хората все още живеят по правилата на Просвещението и Възраждането, някой може да ме нарече космополит или нихилист. Подобно нещо могат да ме нарекат хора, които са напуснали чистите води и на Просвещението, и на Възраждането, за да се потопят в маларийното блато на онази трескава едноизмерност, която днес се нарича „идентичност“.

Всеки има идентичност и всеки търси някакво признание за нея от околните. Аз обаче решавам каква е моята идентичност. Аз решавам.

Никога, например, не съм се мислил за голям бял мъж, докато миналата година тази идентичност не ми беше приписана от едни феминистки. Които ми обясниха, че бидейки голям бял мъж, всичко, което мога да сторя или да кажа, е израз само на това, че съм голям и бял, че и мъж – израз на тази моя единствена (според тях) идентичност.

Да се разберем. Идентичността ми е онова, което аз съм си изградил. И тя, разбира се, не е сводима до едно нещо. Моята идентичност е сбор от множество, може би десетки самоидентификации, които всеки ден управлявам наново, понякога с променлив успех.

Рядко мисля за себе си като за „българин“. По-често мисля себе си като „селянин“. Понякога мисля за себе си като за революционер, друг път – като природолюбител. От време на време ми се налага да мисля себе си като преподавател, но не по-рядко – като китарист и групар. Чувствам се удобно с мисълта, че съм и европеец, както и принадлежащ към онзи свят, от Ванкувър до Варна и от Малмьо до Мелбърн, в който свободата е основната ценност.

Има още, и още, и още. Не съм само едно нещо. Никой човек не е. А който се опита – изпада, да цитирам един колега от НБУ, в „скотско състояние, върху което окачва табела „националист“, „консерватор“ или нещо подобно“.

Поздравявам, прочее, Ивайло Дичев за смелостта на основното послание: че вместо да се делим, попържаме и лепим обидни етикети един другиму, по-добре е да видим, как да се съберем, та да направим от общата ни България страна, способна да получава признание от останалите. За целта, разбира се, трябва да се върнем към традицията на автентичната провинция – онази, в която Просвещението все още не е погълнато от маларийните блата и в която хората искат признание за онова, което са като хора, а не за някакво тяхно твърдение, че са нещо повече от жители на провинцията.

Б. ред. Статията е от Дойче веле.